Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (13)

13.

— Моля те, кажи ми, че сънувам. Или ако съм будна, кажи ми, че съм получила мозъчно сътресение и съм забравила номера на каютата на вуйчо. Че не е 135, а 133 или не е на трета, а на втора палуба.

Лора стоеше на вратата на каютата, в която само преди час разговаряха с Калвин Редфърн. Каютата беше празна. Не само че спящия вуйчо го нямаше, заедно с куфара, четката за зъби, книгата и лекарствата, но цялото място беше безупречно подредено и почистено. Леглото беше застлано с чисти чаршафи, в банята имаше нови кърпи и сапун. Каютата миришеше на мента и лимон.

Тарик поклати слисано глава.

— Да не изпадаме в паника. Трябва да има обяснение.

Лора прегърна Скай, търсейки подкрепа във вярното си куче.

— Също колкото имаше обяснение за падането на вуйчо или за куките на стълбището, или за макетния нож на катерачната стена, или за разменените шишенца с лекарства, или за среднощния посетител в Сейнт Айвс?

— Може би се е почувствал по-добре и е решил да стане и да се приготви за пристигането ни в Антигуа по залез-слънце — предположи Тарик. — А камериерките не са влизали тук цяла седмица и са побързали да излъскат всичко. Обзалагам се, че хапва в някой от ресторантите. Да идем да го потърсим.

Всичко изглеждаше толкова просто и логично, че Лора изпита облекчение.

— О, Тарик, естествено, че е така! Сигурно е в „Манхатън грил“ и набива палачинки. Знаеш колко ги обича. Освен това сме на кораб в средата на океана. Колко далеч може да иде?

* * *

Само че Калвин Редфърн не беше в „Манхатън грил“, нито в „Щастливата мида“, нито в „Синьото фламинго“, в залата за фитнес, в сауната или в басейна. Не се пързаляше на кънки, не се катереше по стената, не взимаше уроци по китара и не разглеждаше книгите в магазина за подаръци.

— Ще трябва да съобщим на охраната — каза Лора, когато към два часа се принудиха да спрат, за да хапнат нещо. От напрежението от претърсването на кораба, в допълнение с нарастващото чувство на паника, й се виеше свят. Тарик пък го болеше главата. И двамата не бяха слагали залък в устата си от предната вечер. Мислеха да закусят веднага щом занесат нещо на Калвин Редфърн. Пиратската визита осуети плановете им, а млечните шейкове охладиха двамата натрапници, вместо да утолят жаждата им.

Тарик отпи от шоколадовия си шейк.

— Това може да е рисковано. Ами ако започнат да разпитват за Скай и за мен? Ще искат да знаят защо нямам бордна карта.

— Формално погледнато, нямаме разрешение за Скай на кораба, но поне Роуина ни изпрати копие от паспорта му по електронната поща, така че той има право да се намира в Карибите. Но може да го заключим в каютата за всеки случай. Що се отнася до теб, не би трябвало да има проблем. Както каза вуйчо, таксата е за каюта, не за човек, а аз имам билет.

Тарик бутна чинията си настрани.

— Много странна ситуация. Къде може да се е дянал?

— Не знам — отвърна Лора, — но възнамерявам да разбера.

— Може да помолим Джими да ни помогне — предложи Тарик. — Сама призна, че дава добри данни за детектив.

— Да, но…

— Той спечели предизвикателството съвсем честно.

— Да, но главно защото имаше толкова много… инциденти през деня. Страхувах се да не нарани себе си или някого другиго. Освен това след няколко часа ще бъдем в Антигуа и той сигурно помага на Боб и Рита да оправят багажа или обяснява на пътниците, че не е лунатик, нито феноменален стрелец с лък, а най-обикновено момче. Виж, вуйчо не може просто така да изчезне. Все пак сме в океана. Трябва да е на някое очевидно място, на което не сме се сетили да погледнем. Хайде да преровим отново всички палуби.

* * *

Шефът на охраната беше мършав мъж и толкова бял, че можеше да е направен от сирене. Името му — Виктор Вял, съвсем му подхождаше. Докато говореше, кокалестите му пръсти постоянно оправяха няколкото кичура черна коса, останала по главата му.

Виктор Вял тъкмо обядваше пържола и пай с кълцано телешко, когато Лора и Тарик се втурнаха да съобщят за изчезването на Калвин Редфърн. Виктор Вял първо махна пренебрежително с ръка и им каза, че ако си направят труда да го потърсят, веднага ще го намерят. Лора му обясни, че го търсят безуспешно два часа. Той завъртя очи и притегли един бележник с мъртвешката си ръка. С другата си взе още едно парче от пая.

— Име?

— Лора Марлин.

— Вуйчо ти се казва Лора?

Сега беше ред на Лора да завърти очи.

— Не, аз се казвам така. Вуйчо ми се казва Калвин Редфърн.

Виктор Вял натъпка пая в устата си и измуча нещо неразбираемо, пръскайки трохи навсякъде.

Лора се наведе напред с неособено ласкави мисли в главата.

— Моля?

Виктор включи микрофона на бюрото си.

— Моля пасажер на име Калвин Редфърн да се яви в офиса на охраната на първа палуба. Племенницата ви и… — той изгледа строго Тарик, — приятелят й ви чакат.

После изключи микрофона.

— Доволни ли сте? Може ли да си довърша обяда?

Лора се почувства глупаво, че не се е сетила по-рано за високоговорителите. Щяха да им спестят часове. Сега вуйчо й всеки момент щеше да се появи на вратата, да разроши косата й и да й се усмихне с милата си усмивка. Щеше да каже: „Но аз през цялото време бях в кафенето. Не ме ли видяхте? Бях на масичката зад бара“.

Щеше да се изясни, че докато те са го търсели на горната палуба, той ги е търсел на долната, и обратното. И щяха заедно да се посмеят на случката.

Само че Калвин Редфърн не се появи. След като изминаха четиридесет неприятни минути и обвинителният поглед на Лора ставаше все по-студен с всяка секунда, шефът на охраната най-после се съгласи да прати двама служители да претърсят кораба.

— Ако ми губите времето, точно когато сме най-заети, два часа преди да акостираме в Антигуа, не отговарям за последствията! — заяви той на Лора. — Вуйчо ти ще трябва да плати солидна глоба.

— Изчезнал е човек на кораба, за чиято сигурност се грижите, а вие мислите само за пари! — отговори ядно Лора. — Засрамете се!

Той я изгледа мрачно и избълва няколко зле прикрити заплахи, но след това се зае по-сериозно с работата си. Не че помогна. Така и не намериха Калвин Редфърн.

Лора започваше да изпада в паника.

— Това е лудост! Намираме се на круизен кораб, пълен с хора, които се забавляват. Как може да се случи такова нещо? Ох, аз съм виновна, че го оставих сам!

Тарик не можеше да я гледа толкова разстроена.

— Нека отново претърсим каютата му. Може да сме пропуснали нещо.

— Но ние вече я претърсихме три пъти.

— Мат Уокър би я претърсил още веднъж.

— Да, така е — усмихна се немощно Лора.

Може би защото каютата беше стояла затворена цял час или пък защото бяха подготвени да изследват всяка подробност, но веднага им направи впечатление промяната в миризмата. Освен мента и лимон, сега отчетливо се долавяше и мирис на шоколадови фъстъци.

Кръвта на Лора се смрази. Тя си спомни деня в приключенския център и онази невинна миризма доби нов, страшен смисъл.

Без да се маят, децата коленичиха на пода и още веднъж претърсиха каютата сантиметър по сантиметър.

Лора първа откри картата за игра. Беше мушната между леглото и стената. Затова нито те я бяха видели, нито камериерките. Показа се, когато Лора повдигна матрака. Тя я взе, погледна злобно ухиления жокер и избухна в сълзи.

— Те са го хванали, Тарик! „Асовете“ са го хванали!