Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (9)

9.

— Ще го вземем само днес и край — каза Лора на Тарик на път за каютата след сутрешната разходка на Скай. — Не искам Джими Ганет да се върти наоколо и да ми съсипе ваканцията. Какво има, Скай?

Хъскито спря внезапно пред вратата на каютата им с настръхнала козина.

— Сигурно е камериерката — каза Тарик и кимна към количката в коридора, но се поколеба, преди да пъхне ключа в ключалката. — Странно, вратата е заключена отвътре.

Лора избута ръмжащото хъски настрани и почука силно.

— Има ли някого вътре?

— Не ми казвай, че и ти си забравила ключа си! — рече червендалестата камериерка, която се показа от съседната каюта. — Ех, деца! — Тя имаше весела усмивка и възпълна фигура, натъпкана в синьо-бялата униформа.

Лора хвана нашийника на Скай. Козината му още беше настръхнала. По някаква причина в главата й се появиха думите на Джими за „човека насекомо“.

— И аз ли? — попита тя.

— И ти, също като брат ти. Не го забравяйте повече, че сега си тръгвам и цял ден съм в почивка.

Скай едва не изтръгна ръката на Лора от бързане да влезе в каютата. Ръмженето му обаче премина в скимтене. Проснат на леглото на Лора, зачетен в книгата й за Мат Уокър и заслушан в айпода, който Тарик получи за рождения си ден, лежеше Джими.

* * *

Вместо да се смути, че са го хванали в чужда каюта, той се ухили. Беше едва девет часа, но той изглеждаше така, сякаш е минал през буря, преди да дойде тук. Косата му стърчеше във всички посоки, а на ризата му се виждаше петно от кетчуп.

— Здравейте, Лора, Тарик и голямо куче вълк! — поздрави ги той, като свали слушалките от ушите си. — Изненадах ли ви? Трябва да кажа, че за детектив си доста небрежна към сигурността, Лора. — Той вдигна книгата. — Не мисля, че Мат Уокър би го одобрил.

Разтреперена от гняв, Лора грабна книгата от ръката му.

— Какви са тия игрички, Джими Ганет? Или това е нормалното ти поведение? Навик ли ти е да влизаш в чужди стаи и да ровиш в нещата на хората? Осъзнаваш ли, че можем да повикаме охраната и да те арестуват?

Джими седна на леглото и я погледна развеселен.

— Цялата се зачервяваш, когато се ядосаш. След като реших, че и аз искам да стана първокласен детектив, ми се стори уместно да разбера колко лесно може да се проникне в заключена стая. Оказа се много лесно. Отне ми около две минути.

— Но защо в нашата каюта? — попита Тарик. — Не можа ли да експериментираш с каютата на вашите например?

— Къде му е предизвикателството? — хладно отговори Джими. — Пък и се надявах да видя прочутия ви вуйчо. Къде е той впрочем? Да не се крие под леглото?

Лора го изгледа студено.

— И как все пак успя да влезеш?

— Фасулска работа — изсумтя момчето. — Казах на чистачката, че съм се заключил отвън и не мога да намеря майка си и сестра си, и тя веднага ме пусна. Все пак съм дете, нали? Не би й хрумнало, че десетгодишно хлапе ще измисли подобна история — не и на луксозен кораб. Е, попита ме дали имам някакъв документ и аз й казах, че най-доброто доказателство, което мога да й дам, е, че вътре със сигурност ще намери книга за Мат Уокър. Както можете да се досетите, намери.

Тарик се засмя.

— Доста дръзко.

— Ни най-малко! — възмути се Лора. — Нарича се влизане с взлом. Ще повикам охраната! — Тя грабна телефона и започна да набира.

Смелостта на Джими мигом се изпари. Само преди минута изглеждаше много по-голям, мъдър и самоуверен от десетгодишен. Сега беше просто едно уплашено дете. Той прегърна коленете си, едното от които беше силно ожулено. В очите му проблеснаха сълзи и той премигна, за да ги пропъди.

— Моля те, недей! Моля те! Татко ще направи сцена и ще бера голям срам. Съжалявам! Не исках да ви засегна. Аз исках само…

— Само какво? — попита Лора. — Само да ми откраднеш книгата, да послушаш айпода на Тарик и да ни изплашиш до смърт?

Джими човъркаше завивката.

— Исках само да ви докажа, че и аз мога да бъда детектив.

Лора още не беше готова да му прости.

— Петдесет пъти по-добър от вуйчо ми?

— Това беше доста грубо от моя страна — изчерви се той.

— Има и друго, нали? — намеси се Тарик.

Джими изглеждаше смутен.

— Сигурно съм искал да видя какво е да бъда на ваше място.

Тарик седна до него.

— На наше място? И защо, за бога?

— Ами вие сте добри приятели, нали? Гледах ви с кучето на кея, преди да се качите на кораба. Известно време стояхме до вас. Имаше нещо в начина, по който си говорехте и се смеехте. Виждаше се, че бихте направили всичко един за друг.

— Така е. — Гласът на Лора поомекна. — Но това не е причина да нахлуваш в каютата ни.

Джими прегърна по-силно коленете си.

— Аз никога не съм имал приятел. Поне не истински. И животът ми е толкова скучен в сравнение с вашия. Вие живеете до морето, имате си хъски и разследвате разни неща. Моят живот е толкова тъп, а мама и татко — обичам ги, но те така ме засрамват. Баща ми вечно вдига шум и хората го зяпат, а майка ми понякога се държи с мен като с бебе.

Очите на Лора срещнаха погледа на Тарик. Целият й гняв се стопи. Тарик наистина се оказа прав. Никога не знаеш какъв е човек отвътре.

— Първо, не знаеш колко ти завиждаме ние с Тарик — каза тя.

Джими я изгледа учудено.

— На мен? Защо?

— Защото имаш двама родители, които те обожават. Това си струва засрамването, вярвай ми. Ние с Тарик сме сираци. Той е от Бангладеш и родителите му са починали съвсем млади от изтощителен труд. Моята майка е починала, когато съм се родила, и не знам кой е баща ми. Някои казват, че бил американец. Но не страдам от това, защото вуйчо ми е най-страхотният човек на света и единственият баща, който бих искала да имам. Казвам само, че силният глас и прекалената закрила са ниска цена за това, да имаш майка и баща, които те обичат. Второ, животът ти е вълнуващ. Намираш се на круизен кораб, около теб играят делфини, във водата плуват подводници и гигантски сепии, а след малко ще дойдеш с нас на катерене. И накрая, ти имаш приятели. Мен и Тарик! Но ако още веднъж ни скроиш такъв номер, ще станем бивши приятели. Разбра ли?

На лицето на Джими грейна усмивка като утринна зора.

— Разбрах!