Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (14)

14.

— Отвлечен? От международна престъпна банда? — На Виктор Вял му идеше да се изхили, но наоколо се беше събрала тълпа от любопитни зяпачи. — Това е най-абсурдното твърдение, което съм чувал. Подобно нещо не може да се случи на „Императрицата“, не и докато аз съм тук. Може би не си забелязало, мило момиче, но ние се намираме сред океана. Няма как да се качват престъпници, да размахват оръжия и да отвличат пасажери.

Последното беше казано за по-голям ефект и шефът на охраната се усмихна на публиката, сякаш чакаше аплодисменти.

Лора го изгледа смразяващо.

— Пиратите са го отвлекли, сигурна съм в това!

— Пиратите? О, имаш предвид актьорите от туристическото бюро? Те се качват на борда на „Императрицата“ от осем години насам и никога досега не сме имали оплакване. Те са любимата атракция на клиентите ни.

— Ако това е представата на Карибите за мило посрещане, предпочитам да се пробвам с акулите! — заяви Лора. — Двама от тях се опитаха да ме натикат в кош за пране.

Виктор Вял с облекчение забеляза, че наближават пристанището. С малко късмет скоро щеше да прехвърли проблема с Лора и изчезналия й вуйчо на властите в Антигуа. Лично той не се съмняваше, че въпросният мистър Редфърн е прекалил с коктейлите и е заспал под бара. Случвало се беше и преди.

— Слушате ли ме? — попита Лора.

През цялата си кариера Виктор не беше срещал по-дразнещо и упорито момиче. Сериозното, мълчаливо бенгалче с нея беше още по-зле. Момчето имаше ясни, тигрови очи, които сякаш виждаха всичко.

— Мис Марлин, разбирам, че сте притеснена, и признавам, че е странно, че вуйчо ви още не се е появил, особено след като влизаме в пристанището. Но ако не е паднал или скочил през борда, а мога да ви уверя, че хората ми постоянно следят за такива неща…

— Лора! Тарик! — извика Рита Ганет, подтичвайки на високите си токчета, следвана по петите от Боб. — Ето ви и вас! Къде ли не ви търсихме! Бяхме на горната палуба и гледахме как Антигуа се приближава. Каква гледка само! Пясъкът е бял като сняг, а палмите се полюшват на вятъра.

— Моментът не е подходящ, мистър и мисис Ганет — каза Тарик, опитвайки се да отдалечи двойката. — Имаме проблем.

— Лора! Тарик! Какво става? Току-що чух, че вуйчо ви е изчезнал! — Джими дотича, зачервен от бързане. Тениската му изглеждаше така, сякаш се е бил с чийзбургер, а косата му беше цялата в захарен памук. — Къде е? Как мога да ви помогна?

— Казвам ви за десети път, че вуйчо ми е бил отвлечен от пиратите! — изкрещя Лора на Виктор Вял.

— Отвлечен! — повтори едра жена с розова каубойска шапка и думите й обиколиха кораба като ехо.

— От пирати? — ахна Джими.

— Имате предвид онези, измислените, които видяхме по-рано? Какво става с този свят? — изписка друга жена с прическа, сякаш вдъхновена от някой скункс.

— Отвлечен! Кой е бил отвлечен?

— Вуйчо й, доколкото разбирам — отвърна каубойката.

— Каква е тази история, че е изчезнал вуйчото на Лора и Тарик? — обади се една жена с пуешка шия, превита под тежестта на златните накити. — Само това им трябваше! Те са осиновени, горкичките. Имали са тежко детство в дома за нежелани деца в Хладногорие. Преди Калвин Редфърн, красив риболовен инспектор, да ги спаси, е трябвало да ядат катерички, за да оцелеят.

— Чакайте! На нас ни казаха, че са деца гении, спечелили пътуване до Карибите на конкурс на „Менса“ — възрази мъж в сафари костюм, напомнящ луд колекционер на пеперуди.

— А аз им повярвах, като ми казаха, че са млади спортисти на път за състезание по скок на дължина в Антигуа — жлъчно се намеси петнадесетинагодишно момиче.

— Лора! Тарик! Какво значи това? — прогърмя Боб Ганет. — Вярно ли е? Всички ли сте лъгали?

— Добър въпрос, сър — намеси се Виктор Вял, докато яростно оправяше кичурите коса по плешивата си глава. Той се обърна към децата. — Цялата тази история за изчезналия вуйчо, и тя ли е поредната ви измислица?

— Не! — извикаха те в един глас.

— Лора и Тарик никога не лъжат — обади се Джими, като застана смело пред приятелите си. — Аз съм виновен за всичко. Помолих ги да играем на игра, в която всички се преструваме на други хора. Искахме да се упражняваме като детективи под прикритие. После щяхме да кажем истината на всички, но…

— Моля ви, повярвайте ни! — Лора беше отчаяна. — Вуйчо ми е бил отвлечен от бандата на „Асовете“ — една от най-безмилостните престъпни групировки в света. Предполагам, че са го натъпкали в сандъка със съкровището с фалшивата стена. Постоянно правят такива неща. Веднъж използваха човек, предрешен като разносвач на пици, за да отвлекат… дълга история. Ще ви обясним по-късно. Трябва да се обадим в полицията и да намерим вуйчо ми! Всяка секунда е ценна.

— Има много прост начин да решим проблема — каза подкупващо колекционерът на пеперуди, — и той е да си отговорим на един въпрос. Някой виждал ли е този тайнствен вуйчо? Ако да, значи съществува. Ако не, трябва да предположим, че не съществува.

— Това не е честно — запротестира Лора. — Броени минути след качването си на кораба той падна по стълбите и си навехна двата глезена. Оттогава не е излизал от каютата си. Никой не го е виждал, освен ние с Тарик. А, и келнерът от румсървиса.

— Кой келнер? — попита жената с каубойската шапка. — Луиджи или Андре?

— Не знам — призна Лора.

— Аз съм корабният лекар — каза един мъж със сребриста коса, като пристъпи напред, — и за пръв път чувам за пасажер с два навехнати глезена.

— Ами ти, Джими? — попита Боб. — Ти прекара много време с Лора и Тарик тази седмица. Виждал ли си знаменития им вуйчо?

— Не. — Джими почервеня до корените на разрошената си коса. — Не съм, но аз им вярвам. Те са мои приятели.

— Дори най-близкият им приятел не е виждал митичния вуйчо — изграчи Виктор Вял. — Всичко е лъжа! Те са чисто и просто нелегални пътници.

— О, божичко! — въздъхна Рита.

Небето над главите им сияеше в розово от залеза. Корабът беше спрял. Потокът от пътници се изливаше на пристанището и Лора усещаше как влажната топлина на Антигуа се надига и я обгръща.

Един непознат глас каза:

— Полицията ли? С удоволствие ще се обадим на полицията. Те много обичат да им предаваме нелегални пътници.

Тя се обърна и видя капитана, който се беше изправил до тях в безупречно бялата си униформа. От двете му страни стояха двама набити охранители с издути от бицепсите ръкави.

— Може да стане лошо — прошепна Тарик в ухото на Лора.

Жената с каубойската шапка повтори:

— Нелегални пътници? На „Императрицата на океана“?

— Боя се, че да, госпожо — отговори капитанът. — Внимателно претърсихме списъка с пасажери. Не само че не намерихме никакъв Калвин Редфърн, но не се споменава и дума за Тарик Миа или Лора Марлин. За този кораб вие просто не съществувате.

— Не е възможно! — извика Лора. — Аз спечелих от томболата. Имаме доказателства.

Тълпата зажужа като рояк ядосани пчели.

— По някакъв хитър начин вие сте се възползвали от гостоприемството ни дни наред, като сте се настанили тайно в празна каюта — продължи капитанът. — Нещо повече, чувам, че сте имали и съдружник. Фернандо, доведи доказателството!

— Ай, ай, капитане — изпъшка Фернандо, като излезе напред със Скай.

Тарик се втурна да вземе хъскито, като не пропусна да погледне извинително келнера.

— Благодаря ви, че ни помагахте за Скай и че спасихте Лора от пиратите. Наистина сме ви признателни.

— Никой не ви иска благодарностите — прекъсна го кисело капитанът. — Дължите ни хиляди долари за пътуването.

— Вярно е, че си измислихме няколко истории и се позабавлявахме през седмицата, но сега ви моля да ни повярвате — каза Лора. — Двамата с вуйчо ми спечелихме круиза от томбола. Това трябва да е записано някъде в документите ви. Как иначе щяхме да получим бордни карти?

— Каква томбола? Къде е било това?

— В Сейнт Айвс, Корнуол, където живеем. Една жена от компанията „Фантастични пътувания“ ми продаде печелившия билет за един паунд. — Дори Лора осъзнаваше колко нереално звучи всичко това.

— Мислили сте си, че за един паунд можете да си купите луксозна почивка за четирима, включително кучето ви?

Всички се засмяха, с изключение на Лора и Тарик.

— Не знам нищо за никакви томболи — прогърмя капитанът. — А такива неща не стават без мое съгласие.

— Ако ни пуснете да идем в каютата си, ще го докажем, сър — каза Тарик. — Един шофьор в лимузина донесе на Лора писмо, в което й съобщаваха, че печели. Прибрали сме в сейфа билетите и ваучерите, и всичко.

Капитанът се изправи в пълния си ръст.

— Преди малко разреших на стюарда да отвори сейфа в каюта 126. Беше празен. Нямаше паспорти, нито билети и бордни карти. Мисля, че чухме достатъчно лъжи за един ден. Виктор, обади се в полицията!

— Да, разбира се — съгласи се шефът на охраната, който бавно си възвръщаше дар словото. — Не мога да повярвам, че допуснах да ме заблудят с тази история за изчезналия вуйчо. Ангъс и Дрейтън, задръжте децата за допълнителен разпит. Ще ги предадем на полицията на брега.