Метаданни
Данни
- Серия
- Загадките на Лора Марлин (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kentucky Thriller, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Манушева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лорън Сейнт Джон. Неочаквани разкрития
Американска. Първо издание
ИК „Фют“, 2013 год.
Редактор: Албена Раленкова
ISBN: 978-954-625-844-1
История
- —Добавяне
9.
— Кажи ми пак, защо смяташ, че Злати е бил отвлечен?
Лора знаеше, че Блейк Уейнрайт прави всичко по силите си да прояви разбиране предвид обстоятелствата, особено след като беше спал само два часа и беше изтощен от дългото пътуване през Атлантика. Въпреки това й идеше да пропълзи под масата за закуска и да се скрие. За двайсети път тази сутрин подхващаше накъсания си разказ за събитията от изминалата нощ.
Кристин, на която й беше жал за нея, насърчително каза:
— Блейк си дойде заедно със Злати към два и петнайсет през нощта, така че определено си го видяла. Боя се, че останалото е било сън. Напоследък си имала доста вълнуващи преживявания — два пъти спаси състезателен кон шампион и прелетя през половината свят. Нищо чудно, че нещата са се пооплели в съня ти. — Тя се усмихна. — Не мисли повече за това. Искаш ли сега една от прочутите гофрети на Анита? Почти нищо не си хапнала.
Слънцето нахлуваше през френските прозорци и пръскаше златни капки по бялата колосана покривка на масата. Уханието на жасмин се сливаше с аромата на кафе и кленов сироп. Събитията от изминалата нощ изглеждаха по-нереални от всякога. Лора дъвчеше нещастно една от гофретите, измайсторени от Анита — латиноамериканската готвачка на семейство Уейнрайт. Беше наистина вкусна, но след няколко залъка момичето остави вилицата и ножа. Стомахът й се беше свил на топка. Двамата с Тарик бяха в Кентъки само от няколко часа. Как успя всичко да се обърка толкова много?
Натискането на паникбутона, както и беше очаквала, предизвика истински хаос. Първи в стаята се втурнаха Кристин и Блейк по халати и с чорлави коси. След тях вървеше слабичко, бледо момче с пижама на сини точки. Едва когато светнаха лампите, Лора видя, че „момчето“ всъщност е тийнейджърка с къса, сиво-кафеникава коса, която стърчеше във всички посоки. В бъркотията никой не се сети, че Лора и Тарик още не са се запознали с Кит, тайнствената внучка на Уейнрайт. Тя не се беше появила на вечеря, а и никой не им обясни къде е.
По време на цялата драма — а нея си я биваше — Кит стоя настрана и не обели и дума, дори когато по алеята долетяха колите на ченгетата със святкащи сини светлини. Полицаите се втурнаха в имението, крещейки заповеди и обстрелвайки Лора и Тарик с въпроси. В един момент Лора беше сигурна, че всеки момент ще я арестуват.
Най-страшен от всички беше шефът на охраната на ферма „Флийт“ Гарт Лонгбрук — бивш командос от военноморските сили на САЩ. Той беше оплешивяващ мъж в отлична форма и крайно недоволен, че са го вдигнали от леглото едва два часа след като се е мушнал в него.
— Бог да ме пази от любители детективи! — каза той саркастично на достатъчно висок глас, за да може Лора да го чуе, след като претърси конюшнята и намери всички осем жребеца, включително Злати, спокойно стоящи в отделенията си. Нямаше дори сноп сено не на място. Благородния воин беше леко развълнуван, но според Гарт Лонгбрук не би могло да е иначе предвид броя непознати, които бяха нахлули в конюшнята.
— По кое време видя този предполагаем втори камион? — обърна се той отново към Лора, макар тя вече пет или шест пъти да бе заявила, че няма никаква представа. Лора горчиво съжаляваше, че не намери сили да светне лампата и да открие часовника си, който в крайна сметка се оказа под леглото.
— Ако си бях направила труда да го намеря, сега щях със сигурност да знам дали е имало друг камион, или съм сънувала — прошепна тя на Тарик.
Разбира се, не каза това на Гарт Лонгбрук. А когато го попита дали има записи от камери, които могат да бъдат проверени, той я изгледа със зле скрита неприязън, след което се отдалечи, мърморейки под нос, за да направи точно това. Трийсет минути по-късно победоносно заведе Лора, Тарик и Блейк Уейнрайт в кабинета си и превъртя кадрите от изминалата нощ, за да им покаже, че няма и следа от друг камион, освен този, с който бяха пристигнали Злати и Блейк Уейнрайт.
Колкото повече хора се опитваха да докажат на Лора, че греши, толкова повече тя се убеждаваше, че е права. Беше видяла нещо! Нещо се беше случило! Единственият въпрос беше какво.
— Колко често се насочва камерата към конюшнята? — попита тя, щом влязоха в кабинета на Гарт — безупречно подредено помещение в офис сградата точно до главната къща.
Той се размърда в стола си и я стрелна с поглед, който можеше да вкамени и дърво.
— На всеки десет минути.
— Възможно ли е тогава камионът да е дошъл и да си е заминал в този отрязък от време, без да го хване камерата?
С периферното си зрение Лора забеляза, че Кит рязко вдигна очи. На устните на непознатото момиче като че ли заигра усмивка, но изчезна в мига, в който Лора я погледна.
— Възможно е, но не е вероятно — отговори Блейк Уейнрайт. — Нали така, Гарт? Мъжете в камиона трябва да знаят кога точно започва и свършва всеки десетминутен цикъл. Освен това за тях би било предизвикателство да влязат във фермата през заключената и охранявана с аларма порта, да разтоварят коня и да натоварят друг кон за толкова кратко време. Това би означавало, че става дума за вътрешни хора, което съм сигурен, че е невъзможно.
Шефът на охраната не се и постара да прикрие яда в гласа си.
— Моите уважения, сър, но може ли да напомня, че няма престъпление! Нищо не липсва! Конете са на сигурно място в конюшнята. Не е имало никакъв втори камион!
Блейк Уейнрайт се засмя гърлено.
— Съвсем прав си, Гарт, няма престъпление! Но аз съм благодарен на Лора, че ни уведоми, че е сметнала, че има такова. По-добре да се презастраховаме, отколкото да съжаляваме. Това е моят девиз. А сега, не знам за вас, но аз умирам от глад. Кой иска закуска?
* * *
Утринното слънце пропъди бурята, но не подобри настроението на Лора. Тарик постоянно улавяше погледа й и правеше смешни физиономии, за да я разведри, но без успех. Тя изпитваше срам и вина, задето събуди цялата къща и създаде такава суматоха. Но от друга страна, беше твърдо решена да открие какво наистина се беше случило.
Лора вдигна очи и видя, че мълчаливата Кит я наблюдава внимателно. Момичето бързо извърна поглед, а бретонът й падна като завеса над очите. Беше облечена като каубой — със синя карирана риза, дънки и протрити ездачески ботуши.
— Ще ме извиниш ли, бабо? — обърна се тя към баба си.
Кристин й се усмихна, но в усмивката й имаше и предупреждение — поне така се стори на Лора.
— Ще те извиня, миличка, но само от масата. С дядо ти имаме малко работа. Много ще се радвам, ако разведеш Лора и Тарик из фермата. Сигурна съм, че ще им бъде приятно да поздравят Злати и да се запознаят с Благородния воин.
Кит се намръщи.
— Не може ли Кен да ги разведе? Аз не съм бавачка! Искам да си довърша книгата.
Лора беше потресена от грубостта на момичето.
— С Тарик можем и сами да се оправим — рече бързо тя.
Кристин продължи, сякаш не я чу.
— Кит, съкровище, по-късно ще имаш достатъчно време за четене, а Кен е много зает. Чудесно е, че можеш да се позабавляваш с твои връстници, вместо само с нас, старците.
Лицето на Кит говореше, че по-скоро би пила нектар от жаби, отколкото да се „забавлява“ с Лора и Тарик, но все пак измърмори:
— Да, бабо…
Дядо й протегна голямата си, потъмняла от слънцето ръка и стисна рамото й. Ъгълчетата на очите му се присвиха.
— Ей, бобърче, не забравяй, че дължим на Лора и Тарик огромна благодарност за спасяването на Злати. За мен те винаги ще бъдат герои. Няколко часа изгубен сън няма да го променят.
— Да, дядо — измърмори Кит и излезе от стаята, преди той да каже още нещо.
Блейк се усмихна извинително на Лора и Тарик и вдигна ръце.
— Момичетата са си момичета — каза той небрежно, но на Лора й се стори, че е тъжен.
Настигнаха Кит и вече бяха по средата на градината, когато тя внезапно спря. Имаше същите сини очи като дядо си, но без пламъчето, което правеше неговите толкова привлекателни.
— Да сме наясно! — започна остро тя. — Нищо не ви дължа! Не ми пука за тъпия Злати! Ако питате мен, можеше да си остане отвлечен. Ако баба и дядо нямаше да бъдат съкрушени, нямаше да ми пука и всичките коне да откраднат. Мразя ги! Носят ни само неприятности. И вие не сте никакви герои за мен, а просто двама непознати, които ми пречат да чета и да свиря на китара. Книгите и музиката са единствените приятели, които искам. Колкото по-бързо се върнете откъдето сте дошли, толкова по-добре.
Лора и Тарик я зяпнаха с отворени уста, но се оказа, че Кит още не е свършила.
— А, и между другото, идеята, че някакво си момче, което понятие си няма от коне, може да помогне на Благородния воин да спечели Дербито, е най-идиотското нещо, което някога съм чувала.
Първи се окопити Тарик.
— Първо, никога не сме се смятали за герои. Много хора помогнаха за спасяването на Злати, ние просто се оказахме двама от тях. Второ, обичаме животните, особено конете и кучетата, така че ние се радваме, че Злати е на сигурно място, дори на теб да не ти пука. Що се отнася до това, дали мога да помогна на Благородния воин да спечели Дербито, съгласен съм, че е откачена идея. След последната нощ дядо ти вероятно също мисли така. Но двамата с Лора много харесваме мистър и мисис Уейнрайт и за нас е чест, че ни поканиха в красивата си ферма. Ако можем да им помогнем, макар и малко с Благородния воин, ще направим всичко по силите си.
Сега беше ред на Кит да се изненада.
— Ъъъ… вижте, не исках да кажа… — Тя замлъкна смутено.
Лора кипеше от негодувание. Не можеше да повярва, че това чудато момиче с щръкнала коса и момчешки дрехи току-що им каза право в лицето, че колкото по-рано си тръгнат, толкова по-доволна ще е тя. Лора вирна брадичка и погледна Кит право в очите.
— Съгласна съм с Тарик. Баба ти и дядо ти са чудесни хора и ще направим всичко възможно да им помогнем, независимо дали ти смяташ, че е идиотско, или не. А и няма нужда да се притесняваш, че ще ти пречим да четеш. С Тарик се чувстваме чудесно двамата заедно и нямаме нужда от друг приятел.
Преди Кит да успее да отговори, се чу гласът на Анита:
— Мис Лора! Мис Лора, побързайте! Вуйчо ви на телефона. Казва, че са ги хванали. Хванали лошите хора, които откраднали Злати!