Линда Хауърд
Перфектният мъж (30)

29

— Не мога да повярвам, че не си казала на родителите си — заяви Ти Джей. Гласът й все още беше слаб, но укорът в него бе ясен. — Не, чакай… мога да повярвам, че ти не си им казала, но не мога да повярвам, че нито Шели, нито Дейвид са го направили. Как можеш да не кажеш на родителите си, че някой се опита да убие и двете ви с Шели и почти успя?

Джейн потърка нос.

— Помниш ли като беше малка, как всячески се опитваше да скриеш от родителите си, че си загазила? Нещо такова, но… — Тя сви рамене. — Всичко мина. Ти оживя, двете с Шели се оправихме и не исках да говоря за това. Вестниците и предаванията ме подлудяваха, трябваше да отида на погребението на Луна и просто не можех да се нагърбя с нищо друго.

Ти Джей внимателно извърна глава, която все още беше увита в бинтове и погледна през болничния прозорец. От седмица и малко беше извън интензивното отделение, но голяма част от предходната седмица беше завинаги загубена за нея. Не си спомняше нищо от деня на нападението, така че не се разбра какво точно се е случило. Сам и инспектор Бернсън предложиха теория, до която стигнаха по логически път, но никой не знаеше със сигурност.

— Иска ми се да можех да отида на погребението й — каза тя с тъжно и замислено изражение.

Джейн не отвърна, но вътре в себе си потрепери. Не е така, помисли си тя. На нея й се искаше да не помни онзи ден.

Бяха минали две седмици и Джейн всяка нощ се будеше внезапно от дълбок сън, облята в пот и с разтуптяно от ужас сърце заради кошмар, който не си спомняше. Разбира се, като се вземе предвид рецептата на Сам за лечение на неспокоен сън, цялата работа не беше изцяло лоша. Будеше се от ужас, но след това заспиваше с отмаляло от свръхдоза удоволствие тяло.

Сам също преживя няколко неспокойни нощи, особено отначало. Понеже си беше герой, го тормозеше фактът, че не успя да стигне до нея първи. Това продължи, докато един ден тя влезе във ваната, сложи глава под струята и се развика:

— Помощ, помощ, давя се!

Е, опита се да се развика, но гърлото й още беше насинено и подуто и Сам заяви, че звучи повече като квакане на гигантска жаба в размножителния период. Дръпна завесата и я загледа ядосано, докато водата се плискаше около него.

— Да не би да се подиграваш на синдрома ми на спасител?

— Да — отговори тя и отново подложи глава под струята, за да имитира давене.

Той врътна кранчето на водата, шляпна я по голото дупе достатъчно силно, за да предизвика възмутен вик, след което я обгърна с ръце и я извади от ваната.

— Ще трябва да си платиш за това — изръмжа Сам и закрачи към леглото, метна я върху него и отстъпи, за да свали мокрите си дрехи.

— Така ли било? — Гола и мокра, тя се протегна съблазнително на леглото, извивайки гръб. — Какво си намислил?

Тя протегна ръка и погали подскачащата му ерекция, след това се претърколи по корем и го хвана в ръка. Той замръзна на място.

Внимателно, подобно на котка, тя близна. Той потрепери.

Вкуси цялата му дължина. Сам простена.

Джейн го облиза отново и прокара език по долната страна.

— Мисля, че ми трябва много, много строго наказание — промърмори. — И смятам, че то трябва да включва… гълтане.

Пое го в устата си и обърна думите в действие.

Оттогава поне веднъж на ден Сам правеше жална физиономия и изплакваше:

— Чувствам се толкова виновен.

Ха.

Отношението му бе това, което най-много й помогна да преодолее травмата. Той не трепереше над нея. Обичаше я, утешаваше я, правеше любов с нея толкова често, че я болеше леко, но това беше всичко и то бе повече от достатъчно. Тя отново започна да се смее.

Посещаваше Ти Джей всеки ден. Приятелката й вече правеше ежедневно физиотерапия, за да преодолее нарушените функции на тялото, произлезли от травмите по главата. Говореше завалено, но всеки ден се подобряваше; не владееше много добре десния си крак и ръка, но с тях също щеше да постигне сериозно подобрение чрез терапията. Гейлън не се отделяше от нея и ако се съдеше по безусловната преданост в очите му, брачните проблеми бяха зад гърба им.

— Да се върнем на родителите ти — продължи Ти Джей. — Ще им разкажеш ли, като ги посрещнеш на летището днес?

— Не веднага — отвърна Джейн. — Първо ще трябва да ги запозная със Сам. И ще трябва да говорим за сватбата. Освен това, мислех двете с Шели да им кажем заедно.

— По-добре не отлагай за след като си тръгнат, защото съседите им сто на сто ще изтичат право при тях, като видят, че са се прибрали.

— Добре, добре, ще им кажа.

Ти Джей се ухили.

— И им кажи, че могат да ми благодарят, задето сватбата ти се отложи с една седмица, което ще им даде време да си починат.

Джейн изсумтя. Така беше, отлагането на сватбата с една седмица щеше да позволи на Ти Джей да дойде, макар и в инвалидна количка, но тя се съмняваше, че особено баща й би благодарил някому. За него щеше да е идеално сватбата да е на следващия ден, защото щеше да му се наложи да изтърпи много по-малко суетня.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Имам среща със Сам след час — заяви тя и се наведе над леглото да целуне Ти Джей по бузата. — Ще се видим утре.

Гейлън влезе с огромен букет лилии и стаята се изпълни с аромата им.

— Точно навреме — смигна му Джейн, когато се разминаха.

 

 

— Да — потвърди Дж. Кларънс Косгроув с изтънял от възрастта глас. — Много добре си спомням Корин Стрийт. Беше много странна ситуация, но нямаше какво да сторим. Дори не знаехме, че Корин е момиче, докато не влезе в пубертета. Да, полът й беше вписан в удостоверението за раждане, на кой гледа тези неща? Майка й каза, че Корин й е син, така че… ние го приехме за вярно.

— Значи е отгледана като момче? — попита Сам.

Той беше на бюрото си, дългите му крака бяха качени на едно отворено чекмедже, а слушалката бе залепена на ухото му.

— Доколкото зная, майката никога не е признавала и дори не е показвала с поведението си, че знае, че Корин е от женски пол. Корин беше много разстроено дете. Уби едно животно, което гледаха в класната стая, но госпожа Стрийт не искаше да приеме, че Корин може да извърши подобно нещо. Често и навсякъде заявяваше, че си има перфектно момченце.

Това е, помисли си Сам. Перфектният мъж. Това беше елементът, задействал Корин Лий Стрийт като бомба, която бавно е тиктакала през годините. Не беше съдържанието на Списъка, а заглавието му, което не е можела да понесе.

— Тя отписа Корин от моето училище — продължи господин Косгроув. — Но аз реших да открия каквато мога информация за детето. Поведенческите проблеми са се влошили с годините, разбира се. Когато стана на петнайсет, Корин уби майка си. Помня, че беше особено жестоко убийство, макар че не си спомням подробностите. Корин прекара няколко години в заведение за лечение на психични разстройства и така и не й повдигнаха обвинение за убийството на майка й.

— В Денвър ли се случи убийството?

— Да.

— Благодаря ви, господин Косгроув. Помогнахте ни да запълним доста празнини.

След като затвори телефона, Сам почука по бюрото с химикалката си, докато обмисляше това, което беше научил до момента за Корин Лий Стрийт. Беше постъпила в психиатричното заведение като Корин, но при изписването си е била Лия — явно избрано заради приликата с Лий. Очертаващата се картина беше на една изключително нестабилна и опасна жена, търпяла психически и физически тормоз от страна на майка си, докато насилието, което се е процеждало от нея през целия й живот, най-сетне избухнало. Психиатрите могат да спорят цял ден кое е било първо, тормозът или склонността към насилие, но на Сам му беше все едно. Той просто искаше да добие ясна представа за жената, която беше причинила такова разрушение.

След разговора с господин Косгроув, директора на основното училище на Корин, той се обади на полицейското управление в Денвър и успя да се свърже с инспектора, който беше разследвал бруталното убийство на госпожа Стрийт. Корин пребила майка си до смърт с лампион, след което поляла лицето й със спирт и го запалила. Когато открили тялото, Корин не можела да говори смислено и била очевидно психически нестабилна. Била изпратена в психиатрична клиника за седем години.

След още малко ровене Сам намери психиатъра, който беше лекувал Корин. Когато уведоми жената за смъртта на Корин и обстоятелствата, при които беше настъпила, тя въздъхна:

— Изписаха я в противоречие с моята оценка — обясни тя. — Но се е справяла много по-добре, отколкото очаквах, след като са минали толкова много години, преди да започне да се влошава. Когато си взимаше лекарствата, функционираше, но си оставаше — не обичам да използвам етикети, дори когато отговарят на истината — психичноболна. По мое мнение беше въпрос на време, преди да започне да убива. Имаше всички класически симптоми.

— Как стана от Корин — Лия?

— Корин е името на дядо й по майчина линия. Майка й просто отказвала да приеме, че детето й е момиче. Жените според нея били… „недостойни“ и „мръсни“, тези думи използваше Корин. Госпожа Стрийт дала на дъщеря си мъжко име и я отгледала като момче, обличала я като момче и казвала на всички, че Корин й е син. Ако Корин направела каквато и да била грешка, дори когато била съвсем малка, получавала различни наказания: бой, бодене с игли, затваряне в тъмни килери. След това влязла в пубертета и тогава земята се отворила, образно казано. Госпожа Стрийт не можела да понася промените в тялото на Корин. Менструацията я разстройвала най-много.

— Не се съмнявам — подметна Сам, на когото почти му прилоша от описания тормоз.

— След пубертета, когато Корин правела грешка, наказанията й били от сексуално естество. Ще оставя подробностите на въображението ви.

— Благодаря — отвърна сухо Сам.

— Тя мразеше собственото си тяло, мразеше женската сексуалност. Благодарение на терапията и лекарствата в крайна сметка успя да развие рудиментарна женска индивидуалност и се нарече Лия. Много се стараеше да бъде жена. Аз обаче не хранех надежди някога да има нормални полови отношения или каквато и да е нормална връзка. Усвои някои женствени жестове и лекарствата овладяваха склонността й към насилие, но представата й за реалността беше в най-добрия случай слаба. Много се учудвам, че се е задържала на една работа няколко години. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не, докторе, отговорихте на всичките ми въпроси — отвърна Сам.

Той имаше нужда да знае. Ако Джейн някога поиска да научи, щеше да може да й даде отговорите, но досега тя не бе задала нито един въпрос за Лия Стрийт.

Може би това бе добър знак. Отдавна знаеше, че Джейн е боец, но се изненада колко неистово се справяше с възстановителния процес, сякаш той бе противник, който трябваше да се унищожи. Нямаше да се остави Лия Стрийт да я победи в нищо.

Сам провери колко е часът и видя, че закъснява.

— По дяволите — промърмори.

Щеше да му натяква до края на света, ако закъснеят за посрещането на родителите й на летището. Имаше важни новини за нея, новини, които не можеха да чакат, и не искаше да е ядосана, когато й ги съобщава.

Кара като луд, за да стигне навреме в къщата на родителите й. Тъй като четирима души плюс багаж за шест седмици не можеха да се сместят в нейния вайпър, нито в неговия пикап, щяха да отидат с линкълна до летището. Тя вече беше седнала на шофьорското място и беше запалила двигателя, когато той спря рязко на алеята пред къщата и изскочи от пикапа.

— Закъсня — отбеляза тя, а гумите изсвистяха още щом задникът му докосна седалката.

Той се протегна за колана си.

— Ще успеем — каза той с увереност.

Нямаше съмнение, след като Джейн щеше да кара. Хрумна му да я предупреди да не превишава допустимата скорост, но после размисли.

— Помниш ли онова интервю с щата, на което ходих преди няколко седмици?

— Взели са те — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Иначе защо ще го споменаваш?

— Обучавах се в академията на щатската полиция, така че няма да се наложи да повтарям. Мога направо да започна като инспектор. Проблемът е, че ще трябва да се преместя.

— Е, и? — завъртя очи тя.

— Не прави така! Гледай си пътя!

— Гледам!

— Не те ли притеснява, че ще трябва да се преместим? Ти току-що си купи къща.

— Би ме притеснило — заяви лаконично тя, — ако ти живееше в един град, а аз — в друг. Това нямаше да го поема.

Човече, любимата му дума.

Тя стигна до летището за рекордно кратко време и паркира. Докато бързаха към залата за пристигащи, Джейн го предупреди:

— Не забравяй, татко е болен от Паркинсон, така че ако ръката му трепери, от това е.

— Не съм забравил — увери я той, крачейки до нея с дългите си крака.

Пътниците започнаха да излизат, точно когато двамата стигнаха до залата. Родителите й се появиха почти веднага. Джейн изписка и се затича към майка си, хвърли се върху нея и я прегърна силно, след което направи същото с баща си.

— Това е Сам! — обяви тя, като го издърпа при тях.

Родителите й вече знаеха за предстоящата сватба, затова майка й разтвори ръце и той също получи прегръдка. Баща й протегна силно трепереща ръка:

— Ето — рече. — Дръж ми ръката, а аз ще се погрижа за разтърсването.

Сам избухна в силен смях.

Майката на Джейн възкликна:

— Лайл! Може ли!

— Какво? — попита той. — Ако не мога да го обърна на малко смях, за какво го имам?

В яркосините му очи Сам зърна проблясване, което му подсказа, че Джейн не е паднала по-далеч от дървото.

— Имаме много да ви разказваме — обяви Джейн, като хвана майка си под ръка и тръгна през залата. — Трябва да обещаете да не се ядосвате.

С това съвсем ще се успокоят, помисли си Сам. А Лайл Брайт заяви:

— Стига да не си ми потрошила колата.