Линда Хауърд
Перфектният мъж (29)

28

В коридора се отвори врата. Корин замръзна на място и се заслуша в тежките стъпки, които прекосяваха коридора. След това друга врата се отвори и затвори. Някой от поддръжката, осъзна той. Ако погледне насам и види отворената врата на склада, със сигурност ще трябва да влезе да провери какво става.

Корин се измъчваше. Защо не беше помислил, че някой от поддръжката може да е наблизо? Трябваше да помисли, не беше достатъчно внимателен и мама ще се ядоса.

Той погледна жената, просната на мръсния бетонен под, почти невидима в светлината, идваща от отворената врата на склада. Дишаше ли? Не можеше да прецени, а се страхуваше да вдига шум в момента.

Не беше го сторил както трябва. Не беше планирал добре и това го уплаши, защото когато не правеше нещо напълно съвършено, Майка се вбесяваше. Трябваше да я зарадва, трябваше да измисли нещо, да поправи грешките си по някакъв начин.

Другата. Онази с голямата уста. И с нея беше сгрешил, но не беше той виновен, че тя не си бе у дома, нали? Дали Майка ще прояви разбиране?

Не. Майка никога не приема извинения.

Трябва да се върне и да го свърши както трябва.

Но какво ще прави, ако нея отново я няма? Тя не беше там, знаеше, защото беше проверил. Къде може да бъде?

Ще я намери. Знаеше кои са родителите й и къде живеят, знаеше имената на брат й и сестра й и адресите им. Знаеше много неща за нея. Знаеше много неща за всички, които работеха тук, защото обожаваше да чете личните им досиета. Можеше да запише номерата на социалните им осигуровки и рождените им дати и да открие всякаква информация за тях на компютъра си у дома.

Само тя остана. Той не можеше да чака. Трябваше да я намери веднага, да довърши задачата, която Майка му постави.

Той остави тръбата безшумно до неподвижната жена и се измъкна от склада. Затвори вратата възможно най-тихо и се отдалечи на пръсти.

 

 

Инспектор Уейн Сатран спря до бюрото на Сам с факс в ръка.

— Ето доклада за отпечатъка от обувка, който чакаше.

Той остави факса върху купчината доклади и се върна на своето бюро.

Сам взе доклада и зачете първия ред: „Отпечатъкът не съвпада…“.

Как така? Всички лаборатории имаха папки или база данни с грайфери на спортни обувки, които се попълваха редовно. Понякога някой производител забравяше да изпрати обновена информация при промяна на стила или отказваше по някакви причини. В такива случаи обикновено лабораторията просто купуваше чифт от съответните обувки, за да впише грайфера.

Може би обувките са купени в чужбина. Може да са някаква неизвестна марка или пък престъпникът е бил достатъчно хитър да измени грайфера с нож. Но Сам не смяташе така. Този убиец не беше организиран, той действаше емоционално и когато му се отдадеше възможност.

Понечи да остави листа, но осъзна, че текстът е малко дълъг за доклад, който съобщава за липса на съвпадение. Не можеше да си позволи да пропусне дори един детайл, не трябваше да оставя спешността на ситуацията да го разсейва. Зачете отново. „Отпечатъкът не съвпада с нито един модел мъжки спортни обувки. Грайферът отговаря на специален стил, произвеждан само за жени. Отпечатъкът не е достатъчно голям за определяне на размера на обувките, но говори за размер между 41-ви и 43-ти.“

Женска обувка? Този тип носеше женски обувки?

Или… този тип беше жена.

— Мамка му! — процеди Сам през зъби, скочи върху телефона и набра номера на Бернсън. Когато Роджър вдигна, той му съобщи: — Получих доклада за обувката. Женска е.

За миг настана мъртвешка тишина, след което Роджър отвърна:

— Майтапиш се.

Звучеше толкова ужасен, колкото се чувстваше Сам.

— Изключихме служителите жени от търсенето в Националния криминален информационен център. Сами си вързахме ръцете. Трябва да минем и техните досиета.

— Искаш да кажеш, че жена… — Роджър замлъкна и Сам се досети, че мислеше за нещата, които бяха сторени на Марси и Луна. — Мили боже.

— Сега знаем защо Луна е отворила вратата. Нямаше логика тя да е пуснала убиеца вътре. Но тя се пазеше от мъж, не от жена.

Онова чувство, че е пропуснал нещо, ставаше все по-силно.

Жена. Руса жена. Умът му веднага се върна към погребението на Марси и високата руса жена, която падна и зарида в ръцете на Шерил. Умира си за драма, беше казала Ти Джей, но Джейн имаше друго тълкувание: колелото си се върти, но хамстерът е умрял. Тя мислеше, че жената е чалната, че нещо у нея не е наред. По дяволите! Дори я беше споменала, когато той попита за служители, които не се разбират с колегите си.

Ти Джей беше казала още нещо, нещо, което не беше щракнало тогава: жената беше в нейния отдел, човешки ресурси. Имаше достъп до всичко, цялата информация във всички досиета, включително номера на лични телефони и имената и адресите на роднините, дадени за спешни случаи.

Ето го. Това го глождеше. Лорънс Строун му беше обяснил, че досиетата на персонала не са на компютри с интернет връзка, че не могат да се хакнат. Човекът, който се обади на мобилния на Ти Джей, трябва да е взел номера от досието й, но това досие, освен ако няма специално разрешение, е достъпно само за служителите от човешки ресурси.

Как се казваше? Как се казваше, по дяволите?

Той се пресегна за телефона, за да звънне на Джейн, но името се появи в главата му, преди да набере номера на Шели: Стрийт. Лия Стрийт.

Вместо това се обади на Бернсън.

— Лия Стрийт — изхриптя в слушалката, когато Роджър вдигна. — Онази, дето се разрева върху сестрата на Марси на погребението.

— Блондинката — поясни Роджър. — Мамка му! Отговаря на профила.

До последния детайл, помисли си Сам. Притеснението, прекомерната емоционалност, неспособността да стои незабелязана.

— Досието й е при мен — каза Роджър. — Има няколко оплаквания от отношението й. Не се разбирала с хората. Божичко, това е класика. Ще я извикаме за разпит и ще видим какво можем да изкопчим.

— На работа е — информира го Сам и стомахът му се сви от тревога. — Ти Джей отиде на работа днес. В един отдел са — човешки ресурси.

— Обади се на Ти Джей — нареди Роджър. — Аз тръгвам нататък.

Сам бързо провери номера в „Хемърстед“. След първото позвъняване тръгна автоматично съобщение и той скръцна със зъби. Трябваше да слуша, докато машината стигне до вътрешния номер на отдел човешки ресурси, което отнемаше ценно време. По дяволите! Защо компаниите не слагаха живи хора да вдигат телефона? Автоматичните съобщения са по-евтини, но в случай на спешност, закъснението можеше да предизвика сериозни вреди.

Най-накрая машината му даде вътрешния номер, който му трябваше и той го набра. На четвъртото позвъняване се обади изтормозен глас:

— Човешки ресурси, Фалън на телефона.

— Ти Джей Йотър, моля.

— Съжалявам, но госпожа Йотър е извън офиса.

— От колко време я няма? — попита остро той.

Фал нямаше да се даде лесно.

— Кой се обажда? — попита тя също толкова остро.

— Детектив Донован. Важно е да я намеря. Слушайте, Лия Стрийт там ли е?

— Всъщност не — отговори Фалън с променен тон. Вече беше много по-отзивчива. — Двете с Ти Джей излязоха заедно преди около половин час, мисля. Телефоните звънят на пожар и без тях двете не смогваме. Те…

Сам я прекъсна:

— Ако Ти Джей се върне, кажете й веднага да ми се обади. Инспектор Сам Донован.

Той остави номера си. Помисли дали да предупреди Фалън какво е положението, но бързо отхвърли тази идея; ако Лия не е избягала, той не искаше да я плаши.

— Можете ли да ме свържете с офиса на господин Строун?

Единствено Лорънс Строун имаше правомощията да направи това, което Сам искаше.

— Да, разбира се — отвърна тя и замълча. — Искате ли да ви прехвърля?

Сам затвори очи и преглътна една люта псувня.

— Да, моля.

— Добре. Изчакайте.

В ухото му прозвуча поредица от електронни сигнали, последвани от гладкия глас на главната секретарка на господин Строун. Сам пресече отработения й поздрав:

— Обажда се детектив Донован. Господин Строун там ли е? Спешно е.

Думите „детектив“ и „спешно“ го свързаха веднага със Строун. Сам бързо обясни каква е ситуацията.

— Обадете се на охраната и не пускайте никого да си тръгва. Започнете да търсите Ти Джей. Проверете всеки килер за метли и всяка кабинка в тоалетните. Не обвинявайте госпожа Стрийт, но и не я пускайте да си тръгне. Инспектор Бернсън пътува към вас.

— Почакайте — спря го Строун, — още сега ще се обадя на охраната.

Върна се на линия след около трийсет секунди.

— Госпожа Стрийт е напуснала сградата преди около двадесет минути.

— Ти Джей с нея ли е била?

— Не. Пазачите казаха, че е била сама.

— Тогава намерете Ти Джей — настоятелно нареди Сам. Едновременно с това написа нещо на едно листче и махна на Уейн Сатран да дойде при него. — Някъде в сградата е, може да е още жива.

Може би. Марси беше починала от първия удар с чука. Луна не беше умряла веднага, но ударът по главата й е бил толкова тежък, че е издъхнала, преди да загуби достатъчно кръв от прободните рани. Съдебният лекар изчисли, въз основа единствено на опита си, че е живяла може би две-три минути след първоначалния удар. Нападенията бяха брутални и непосилни.

— Трябва ли да се действа дискретно? — попита Строун.

— Сега вече важното е да я намерим бързо. Лия Стрийт вече е избягала. Наредете на всички в сградата да помогнат в търсенето. Когато я намерите, ако е жива, направете каквото можете, за да й помогнете. Ако е мъртва, опитайте се да не накърнявате местопрестъплението. Изпратили сме служители от отдела за спешни случаи.

Това правеше Уейн, задвижваше нещата. В „Хемърстед“ се събираха полицейски служители от няколко района, както и медици и специалисти по събиране на улики.

— Ще я намерим — изрече тихо Лорънс Строун.

Инстинктът на Сам като полицай, беше да отиде на местопрестъплението. Той остана на място, тъй като знаеше, че тук ще бъде по-полезен.

Досието на Лия Стрийт беше на бюрото на Роджър. Сам се обади на управлението в Стърлинг Хайтс и накара инспекторът, който вдигна телефона, да провери в досието и да му даде домашния адрес и телефонния номер на Лия, както и номера на социалната й осигуровка.

Минута по-късно инспекторът вдигна телефона и заяви:

— Не намирам Лия Стрийт. Има Корин Лий Стрийт, но не и Лия.

Корин Лий? Господи. Сам потърка чело, опитвайки се да не се чуди какво по дяволите означаваше това. Мъж или жена беше Лия? Не можеше да е съвпадение — имената си приличаха твърде много.

— Корин Стрийт мъж ли е или жена? — попита той.

— Момент да проверя — последва пауза. — Ето. Пол женски.

Може би, помисли си Сам.

— Добре, мерси. Тази ми трябва.

Инспекторът прочете информацията, която Сам беше поискал. Той си я записа, обади се на агенцията по транспорта и взе регистрационния номер и описанието на колата й.

След това нареди да издадат съобщение ДСВЗ (да се внимава за) за колата й. Не знаеше дали е въоръжена; досега не беше използвала огнестрелно оръжие, но това не значи, че няма такова, а и можеше да носи нож у себе си. Беше ужасно нестабилна, като нитроглицерин, трябваше да се действа с повишено внимание.

Къде беше отишла? У дома? Само напълно побъркан човек би… но Лия Стрийт беше напълно побъркана. Изпрати полицаи към къщата й.

Докато задвижваше всичко, се опита да не мисли за Ти Джей. Дали я бяха намерили вече? Дали беше твърде късно?

Колко време беше минало? Той провери часовника си; десет минути, откакто говори със Строун, значи трийсет минути, откакто Лия беше напуснала „Хемърстед“. Можеше да се качи на магистралата и след половин час да е навсякъде в региона на Детройт или в Уиндзър, Канада. Това ще е страхотно; вече бяха намесили четири или пет района, защо не и друга страна?

Хрумна му да се обади на Джейн, но реши да почака. Не знаеше нищо конкретно за Ти Джей и не можеше да я подложи на това да чака новини, не и толкова скоро след Луна.

Слава богу, че Джейн беше у Шели. Не беше сама, беше в безопасност, защото Лия не знаеше коя е Шели и къде живее…

Освен ако Джейн не е вписала данните на Шели за спешни случаи.

Тъй като с Роджър бяха разделили досиетата по азбучен ред и Сам взе първата половина принтирани страници, а Роджър — втората, досието на Лия Стрийт бе у колегата му, а това на Джейн беше при него. Досиета с буквата Б бяха повече от всички останали букви и той бързо ги запрехвърля. Откри това на Джейн, издърпа страниците и бързо ги прегледа.

Шели беше вписана.

Сърцето му потъна. Дори не се пресегна за стационарния, а набра номера на Шели на мобилния си и когато излезе от стаята, се затича.

 

 

Репортерите се бяха поразровили и бяха намерили Шели, докато търсеха Джейн. Постоянното звънене на телефона толкова им омръзна, че накрая Шели го изключи и двете излязоха на задната веранда и седнаха до басейна. Сам силно настояваше Джейн да не се разделя с мобилния си телефон и тя го взе навън и го сложи до хълбока си на възглавницата на тиковия шезлонг.

Над тях под ъгъл беше отворен голям чадър, за да ги пази от слънцето и Джейн задряма, докато Шели четеше. Къщата беше блажено тиха; Шели знаеше, че нервите на Джейн са изхабени и изпрати Никълъс да си играе у един приятел, а Стефани отиде в мола с приятелите си. Обгръщаха ги тихите звуци, идващи от диска с класическа музика за пиано и Джейн усети как главоболието й най-сетне започва да се оттегля, като вълна, която се отдръпва от брега.

Не можеше да мисли повече за Марси и Луна, не и сега. Умът и чувствата й бяха изтощени. В това състояние на полусън тя мислеше за Сам и за това каква опора й бе той. Нима само преди три седмици го смяташе за най-голямата напаст в квартала? Толкова много се беше случило, че тя бе загубила представа за времето. Струваше й се, че го познава от месеци.

Бяха любовници почти от седмица, а след още няколко седмици щяха да се оженят. Не можеше да повярва, че прави тази толкова важна стъпка така прибързано, но го усещаше като добро решение. Чувстваше Сам като добро решение, сякаш двамата бяха съседни парченца от пъзел. С другите си трима годеници не беше бързала и гледай докъде стигна с тях. Този път просто щеше да го направи. По дяволите предпазливостта, тя ще се омъжи за Сам Донован.

Имаше толкова много за вършене, толкова детайли я чакаха. Слава богу, че Шели беше с нея, защото тя отговаряше за всички тактически проблеми като мястото и храната, музиката, цветята, поканите, големите навеси за сянка и подслон. Шели не беше срамежлива и вече беше говорила с майката и най-голямата сестра на Сам, Доро, и ги беше включила в приготовленията. Джейн леко се огорчи, когато осъзна, че все още не се е запознала с нито един член на семейството на Сам, но след смъртта и погребението на Марси, а сега и на Луна, нямаше възможност. Просто беше щастлива, че Сам се беше сетил да каже на роднините си, преди Шели да им се е обадила, иначе шокът щеше да е още по-голям.

Звънецът на входната врата се чу в далечината и я извади от неясните й мисли. Тя въздъхна и погледна Шели, която не помръдна.

— Няма ли да видиш кой е?

— Как не. Сигурно някой репортер.

— Може да е Сам.

— Сам щеше да се обади… ох, да, аз изключих телефоните. По дяволите — измрънка Шели, остави книгата си обърната надолу на масата между двата шезлонга. — На много интересно място съм. Иска ми се поне веднъж да прочета една книга, без да ме прекъсват. Ако не са децата, ще е телефонът. Ако не е телефонът, ще е вратата. Само почакай, докато си родите деца със Сам — предупреди я тя, като отвори стъклената врата на верандата и влезе вътре.

 

 

Сам ту псуваше, ту се молеше, докато се провираше между колите, пуснал сигналната лампа. У Шели не отговаряха. Беше оставил съобщение на секретаря, но къде може да са отишли? Джейн не би излязла, без да му се обади, не и при това положение. Никога досега не бе чувствал такъв страх. Беше изпратил патрулни коли към къщата на Шели, но божичко мили, ако беше твърде късно?

Спомни си за мобилния телефон на Джейн. Държейки волана с една ръка, натиснал педала докрай, той погледна телефона си и натисна цифрата, където беше запаметил номера на Джейн. След това почака да се осъществи връзката и отново се помоли.

 

 

Портата на задния двор се разтресе. Оградата около басейна беше висока два и половина метра и беше направена от напречно преплетени дървени ленти, но портата беше от вертикални пръти от ковано желязо. Джейн се стресна и погледна нататък.

— Джейн!

Беше Лия Стрийт по някаква причина. Изглеждаше полудяла и отново разтресе портата, сякаш щеше да я отвори по този начин.

— Лия! Какво има? Нещо с Ти Джей ли?

Джейн скочи от шезлонга и изтича до портата. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите — толкова силна паника я обзе. Лия примигна, сякаш въпросът на Джейн я изненада. Странно напрегнатият й поглед се насочи към Джейн.

— Да, с Ти Джей — отвърна тя и отново разтърси портата. — Отвори портата.

— Какво се е случило? Добре ли е?

Джейн спря рязко пред оградата и се пресегна да отвори, но се сети, че няма ключ.

— Отвори портата — повтори Лия.

— Не мога, нямам ключ! Ще повикам Шели…

Джейн почти плачеше от ужас, когато се обърна, но Лия се протегна през решетката на портата и я сграбчи за ръката.

— Ей! — Внезапно извадена от паническото си състояние, Джейн издърпа ръката си и се завъртя да изгледа Лия. — Какво по дяволите…

Думите замряха в гърлото й. Протегнатата ръка на Лия беше изцапана с кръв, а два нокътя бяха счупени. Жената се притисна до портата и Джейн видя още петна по размъкнатата й пола.

Инстинктът й подсказа да отстъпи назад.

— Отвори проклетата врата! — изпищя Лия, като тресеше решетката с лявата си ръка като полудяло шимпанзе в клетка. Перушинестата й руса коса хвърчеше около лицето й.

Джейн се взря в кръвта и русата коса. Видя странния блясък в очите на Лия, изкривената й физиономия и всичко в нея изстина.

— Проклета убийца — промълви тя.

Лия беше бърза като змия в нападение. Тя вдигна дясната си ръка, провря я през решетката на портата и замахна с нещо към главата на Джейн. Джейн се дръпна назад, загуби равновесие и се препъна няколко крачки, преди да падне. Докато падаше, се извъртя настрани и падна на хълбока си. Носена от адреналина, скочи на крака, преди да е усетила болка от резкия удар.

Лия замахна отново. Джейн видя, че държи лост за гума. Отдръпна се още повече от портата и изкрещя:

— Шели! Извикай полицията! Бързо!

Телефонът й зазвъня от шезлонга. Тя неволно погледна към него, точно когато Лия в пристъп на нечовешка сила започна да удря портата с лоста. Металът задрънча под силата на ударите и ключалката поддаде.

Тя блъсна портата и влезе с нечестиво, изкривено изражение на лицето.

— Ти си курва — изхриптя тя, вдигайки лоста. — Ти си развратна, вулгарна курва и не заслужаваш да живееш.

Без да смее да отмести поглед от Лия дори за секунда, Джейн запристъпва настрани в опит да мине поне зад някой стол. Знаеше какво означава кръвта по ръцете и дрехите на Лия, знаеше, че Ти Джей също е мъртва. Сега всички си бяха отишли. Всичките й приятелки. Тази побъркана кучка ги беше убила.

Беше отстъпила твърде много. Беше на ръба на басейна. Бързо смени посоката и започна да се отдръпва от него.

Шели излезе от къщата с побеляло лице и широко отворени очи. Носеше един от хокейните стикове на Никълъс.

— Повиках полицията — обяви тя с разтреперан глас, докато гледаше Лия като мангуста, която гледа кобра.

И точно като кобра Лия рязко прехвърли фокуса си върху Шели.

Не, помисли си Джейн, а думата прозвуча като слаб шепот в главата й. Не и Шели.

— Не!

Ревът изригна от гърлото й и тя буквално почувства как расте, докато през нея избухва див гняв, сякаш кожата й не може да го удържи. Пред очите й плувна червена мъгла и зрението й се стесни, фокусира, докато накрая виждаше само Лия. Не усети как се е хвърлила напред, но Лия залитна към лицето й с вдигнат във въздуха лост за гума.

Шели замахна с хокейния стик и за миг отвлече вниманието на Лия. Солидното дърво удари Лия по рамото и тя изкрещя от ярост, но не изпусна лоста. Вместо това замахна с него в широк полукръг и удари Шели през ребрата. Тя изпищя от болка и се преви на две. Лия вдигна тежкото желязо да удари Шели по тила и Джейн се стовари върху нея с цялата мощ на гнева си.

Лия беше по-висока и по-тежка. Тя поддаде под атаката на Джейн, като я удари по гърба с лоста, но другата жена беше твърде близо до нея, за да се получи ефективен удар. Лия се стегна, запази равновесие и изтласка Джейн. След това отново вдигна оръжието си и направи две бързи крачки към нея.

Шели се изправи, държейки се за ребрата, с преливащо от ярост лице. Тя също се хвърли напред и трите залитнаха под импулса на нейното движение.

Левият крак на Джейн се подхлъзна от ръба на басейна и като блокчета за домино и трите паднаха във водата.

Оплетени една в друга, мятайки се, те потънаха към дъното. Лия все още стискаше лоста, но водата пречеше на замаха й и тя не можеше да удари с достатъчно сила. Въртеше се бясно, опитвайки се да се освободи.

Джейн не успя да си поеме въздух, преди да потъне. Белите й дробове горяха и гърдите й се свиха, докато се мъчеше да не нагълта вода. Издърпа се, оттласка се към повърхността и пое големи глътки въздух веднага щом лицето й изплува. Задави се, започна да плюе и се заозърта като обезумяла. Шели и Лия бяха още под водата. Джейн си пое дълбоко въздух и отново се гмурна. В борбата си бяха потънали ниско в дълбокия край на басейна. Тя видя пяната от мехурчета въздух, извиващите се тела и плаващите коси, а широката пола на Лия се издуваше около тях като медуза. Джейн рязко събра крака и се оттласна към тях.

Лия беше обгърнала врата на Шели. Джейн сграбчи бясно косата на Лия и дръпна с всички сили и другата жена не успя да запази хватката си. Шели се изстреля нагоре като балон.

Лия се изви и впи пръсти в гърлото на Джейн. Огромният натиск я задави и в устата й нахлу вода.

Тя вдигна крака, подпря ги на корема на Лия и я блъсна. Ноктите одраха врата на Джейн, когато ръката се отскубна от него и водата пред лицето й се обагри в червено.

След това Шели отново се появи и заблъска Лия надолу към дъното на басейна. Джейн задрапа през водата, за да добави силата си към тази на Шели, започна да бута и да се бори, не смееше да се пусне, отново й трябваше въздух, не можеше да диша, но не искаше да пусне Лия и да изплува. Пръстите на Лия сграбчиха блузата й и се вкопчиха здраво.

Съпротивлението на Лия отслабваше. Изпъкналите й очи ги гледаха през кристалната вода, след това бавно помътняха.

Зад тях водата избухна. Джейн се извърна отмаляла и видя тъмно очертание, след това още едно, да се носят към тях сред поток от мехурчета. Едни силни ръце я измъкнаха от мъртвешката хватка на Лия, а други издърпаха Шели и я тласнаха нагоре. Джейн видя голите крака на сестра си, които ритаха, и се опита да я последва, но бе останала без въздух по-дълго от Шели и вече нямаше сили да рита. Усети как потъва към дъното, след това един от униформените полицаи я грабна и като се оттласна мощно към повърхността, извади и двете им в животворния въздух.

Джейн осъзнаваше само донякъде, че някой я измъква от басейна и я полага на бетона. Давеше се, кашляше конвулсивно и се превиваше, докато се мъчеше да вкара въздух през подутото си гърло. Чуваше прегракналите викове на Шели, смесени с говора на полицаите, и думите се оплитаха в главата й. Наоколо тичаха хора и още някой скочи във водата, изпращайки капки вода в ярката слънчева светлина и върху лицето й.

След това се появи Сам, с побеляло лице, повдигна я да седне и я пристисна в обятията си.

— Не изпадай в паника — успокояваше я той с овладян глас, макар че ръцете му трепереха. — Можеш да дишаш. Не се мъчи толкова. Просто вдишвай бавно. Леко, мила. Точно така. Вдишай бавно и полека.

Тя се съсредоточи в гласа му и в опита да направи каквото й казва. Когато спря да гълта толкова неистово, гърлото й се отпусна и кислородът премина през подутите й мембрани. Остави отмалялата си глава да падне върху гърдите му, но успя да положи длан върху ръката му в знак на успокоение, че е в съзнание.

— Не успях да дойда навреме — грубо каза той. — Боже милостиви, не успях да дойда навреме. Опитах се да ти звънна, но ти не вдигна. Защо не вдигна проклетия телефон?

— Постоянно звъняха репортери — изхриптя Шели. — Изключих телефона.

Тя се сви от болка и се хвана за ребрата. Лицето й беше лишено от цвят.

Сякаш хиляди сирени пронизваха въздуха и звукът вибрираше в ушите на Джейн. Точно когато стана непоносимо висок, сигналът прекъсна внезапно и миг по-късно, или може би няколко минути по-късно, медици в бели ризи заобиколиха нея и Шели и я откъснаха от силните ръце на Сам.

— Не! Чакай!

Тя се въртеше като обезумяла и викаше името на Сам, само дето викът й беше едва доловимо тракане. Той даде знак на медиците да отстъпят за малко и отново я прегърна.

— Ти Джей? — успя да попита Джейн, докато в очите й напираха парещи сълзи.

— Жива е — отвърна Сам, чийто глас също беше грапав от емоциите. — Научих на път за тук. Открили я в един склад в службата.

Очите на Джейн зададоха въпроса, който стоеше незададен. Сам се поколеба.

— Не е добре, миличка. Не знам колко е лошо положението, но важното е, че е жива.

Сам не остана да гледа как вадят тялото на Лия — на Корин Лий — от басейна. Имаше достатъчно полицаи да се справят с всичко, а и това не беше неговият район. Имаше по-важна работа, като това да бъде с Джейн. Когато двете с Шели бяха транспортирани до една местна болница, той ги последва с пикапа си.

Отнесоха ги в стаи за оказване на медицинска помощ. След като уреди болницата и веднага съобщи на Ал, Сам се облегна на стената. Гадеше му се; беше се заклел да служи и да защитава, но не беше успял да защити жената, която обичаше повече от всеки друг на света. До сетния си ден нямаше да забрави чувството за безсилие и ужас, обзело го, докато караше по улиците със съзнанието, че вече е закъснял и че не може да стигне до Джейн навреме, за да я спаси.

Беше сглобил парченцата от пъзела, но прекалено късно и не успя да предпази нея и Ти Джей. Ти Джей беше в критично състояние. Според Бернсън единствената причина, поради която бе жива, беше, че когато е паднала, се е претърколила така, че главата й била отчасти защитена от основата на стар офис стол. Лия сигурно се е уплашила от нещо, преди да успее да довърши работата си и е тръгнала да търси Джейн.

Сам седеше прегърбен в един от неудобните пластмасови столове в чакалнята, когато се появи Бернсън.

— Леле какъв кошмар — започна Роджър, като се отпусна в стола до този на Сам. — Чух, че нараняванията им са леки. Защо се бавят толкова?

— Сигурно никой не бърза. Шели — сестрата на Джейн — е на снимки за счупено ребро. На Джейн й преглеждат гърлото. Само това ми казаха — разказа той и разтри лицето си. — Роджър, за малко да се издъня. Не успях да реша случая достатъчно бързо, накрая почти беше твърде късно, а след това не успях да стигна навреме до Джейн.

— Ей, разреши го достатъчно бързо, за да изпратиш хора при тях. Ти Джей е жива, а нямаше да бъде, ако не я бяха открили навреме. Униформените, които извадиха жените от басейна, казаха, че почти се били удавили. Ако не беше им казал и не беше пратил хора преди себе си… — Роджър млъкна и сви рамене. — Аз лично смятам, че изби рибата, но какво ли разбирам аз, не е като да съм детектив.

Лекарят от спешното най-накрая излезе от стаята на Джейн.

— Ще я приемем за през нощта за наблюдение — осведоми ги той. — Гърлото й е натъртено и подуто, но ларинксът не е разкъсан и подезичната кост е напълно здрава, така че ще се възстанови напълно.

— Може ли да я видя? — изправи се Сам.

— Да. А, сестра й има две пукнати ребра, но и тя ще се оправи — допълни лекарят и направи пауза. — Явно здраво са се били.

— Така беше — потвърди Сам и влезе в стаята за оказване на помощ, където Джейн седеше на масата за прегледи от винил.

Очите й светнаха, когато го видя, и въпреки че не каза нищо, изражението й, когато протегна ръка към него, беше достатъчно. Той внимателно пое ръката й и я дръпна към себе си, за да я прегърне.

 

 

Двайсет и два часа по-късно Ти Джей успя да отвори едното си подуто око съвсем малко и да размърда пръсти, колкото да стисне ръката на Гейлън.