Линда Хауърд
Перфектният мъж (27)

26

Джейн се събуди в десет и половина в неделя сутринта. И то само защото телефонът звънеше. Заопипва за слушалката, спомни си, че е у Сам и отново потъна във възглавницата. И какво като е от нейната страна на леглото? Неговият телефон е, значи той отговаря за него.

Той помръдна до нея, горещ, стегнат, с мъжествен мускусен аромат.

— Вдигни телефона, ако обичаш — помоли сънливо.

— За теб е — промърмори тя.

— Откъде знаеш?

— Телефонът е твой.

Мразеше да изрича очевидното.

Той се надигна на лакът, мърморейки под нос и се пресегна през нея за апарата, като я притисна към матрака.

— Да — каза той. — Донован. Да — повтори след кратка пауза. — Тук е.

След това пусна слушалката на възглавницата пред нея и се подсмихна:

— Шели е.

Минаха й няколко ругатни през ума, но не ги изрече. Сам все още не я беше накарал да си плати за онова „кучи син“, което изкрещя, когато си удари главата в масата и не искаше да му напомня. Доближи слушалката до ухото си, а Сам легна отново до нея.

— Ало.

— Дълга нощ, а? — попита язвително Шели.

— Около дванайсет-тринайсет часа. Обичайното за това време от годината.

Едно твърдо и топло тяло се притисна към гърба й, а една гореща ръка се плъзна по корема й и бавно тръгна към гърдите. Друго твърдо и топло нещо бодеше дупето й.

— Ха-ха — отвърна Шели. — Трябва да дойдеш да си вземеш котката.

Не изглеждаше въпросът да подлежи на обсъждане.

— Бубу ли? Защо?

Все едно не знаеше.

Сам масажираше зърната й и тя сложи ръка върху неговата, за да спре пръстите му. Трябваше да се съсредоточи, иначе току-виж пак й пробутали Бубу.

— Унищожава мебелите ми! Винаги ми се е виждал много мило коте, но всъщност е демон на разрушението!

— Просто е ядосан, че е на непознато място.

Лишен от зърната й, Сам спусна ръка на друго интересно място. Тя стисна крака, за да спре пръстите му.

— Аз съм много по-ядосана! — извика Шели, която звучеше доста повече от ядосана — направо вбесена. — Виж какво, не мога да планирам сватбата ти, след като трябва постоянно да следя тази дяволска котка.

— Искаш ли да го убият заради теб? Искаш ли да кажеш на мама, че си позволила на убиец-психопат да обезобрази котката й, защото мебелите ти са по-важни за теб, отколкото чувствата й?

Леле, това беше адски добро, макар и сама да го казваше. Гениално. Дишането на Шели се беше ускорило.

— Не играеш честно — оплака се тя.

Сам издърпа ръката си от капана на бедрата й и избра друг ъгъл на атака: задните части. Мислоунищожителната ръка погали дупето й, след което се спусна надолу и отстрани, намери каквото търсеше и плъзна два дълги пръста в нея.

Тя ахна и почти изпусна телефона.

Шели също избра друг ъгъл на атака.

— Ти дори не си си у вас, а у Сам. На Бубу ще му е добре там.

О, не. Не можеше да се съсредоточи. Пръстите му бяха големи и грапави и я подлудяваха. Това беше отмъщението му, задето го накара да вдигне телефона, но ако не престанеше, щеше да се окаже с бясна котка, която ще разпердушини всичко в дома му.

— Просто го гали повече — успя да издъхне тя. — Ще се успокои. Аха, след няколко седмици. Най-много обича да го чешат зад ушите.

— Ела да си го вземеш.

— Шел, не мога да доведа котка в чужда къща!

— Глупости. Сам би приел цяло стадо полудели демони котки, само за да те вкара в леглото. Използвай властта си сега, докато я имаш! След няколко месеца дори няма да си прави труда да се бръсне, преди да си легне до теб.

Супер. Шели се опитваше да го превърне във въпрос на междуполово единоборство. Кокалчето на ръката на Сам се триеше в клитора й и тя почти измяука. Успя да промърмори само „не мога“, макар че не беше сигурна дали го казва на Сам, или на Шели.

— Можеш — промълви Сам с нисък, дрезгав глас, а Шели изкрещя в ухото й:

— Божичко мили, правите го в момента, нали? Чух го! Говориш с мен по телефона, докато Сам те чука!

— Не, не — избърбори Джейн, а Сам веднага я превърна в лъжкиня, като измъкна пръстите си и ги замени със силен тласък от напълно развитата му сутрешна ерекция.

Тя прехапа устни, но от тях все пак избяга един приглушен звук.

— Виждам, че в момента си губя времето — заяви Шели. — Ще ти се обадя, когато не си заета. Колко време му трябва обикновено? Пет минути? Десет?

Сега пък искаше час. Тъй като прехапването на устните не свърши работа, Джейн пробва да захапе възглавницата. В отчаян опит да се овладее за миг, само за миг, тя успя да каже:

— Един-два часа.

— Два часа! — изпищя Шели отново, после млъкна за малко. — Има ли братя?

— Ч-четирима.

— Леле!

Последва нова пауза, в която Шели явно претегляше предимствата и недостатъците на идеята да зареже Ал за някой от братята Донован. Накрая въздъхна:

— Ще трябва да преосмисля стратегията си. Предполагам по-скоро би оставила Бубу да събори къщата ми, тухла по тухла, отколкото да рискуваш да обърнеш точно тази каруца, а?

— Точно така — съгласи се Джейн, а очите й се затвориха.

Сам смени позата, като застана на колене от двете страни на десния й крак и преметна левия й през ръката си. Така проникваше дълбоко и направо, а лявото му бедро се търкаше точно където имаше най-добър ефект. Наложи й се отново да захапе възглавницата.

— Добре, ще те оставям — примири се Шели. — Поне се опитах.

— Чао — промърмори носово Джейн и се опита да остави слушалката на вилката, но не успя да я достигне.

Сам се протегна да й помогне и от движението навлезе толкова дълбоко в нея, че тя изпищя и свърши.

Когато си възвърна дар словото, тя отметна косата от лицето си и заяви:

— Ти си зъл.

Беше задъхана и слаба, неспособна да направи нещо повече от това да лежи под него.

— Не, мила, добър съм — възпротиви се той и го доказа.

Когато легна до нея, потен и отмалял, той отбеляза сънливо:

— Май за малко да ни върнат Бубу.

— Да, и ти не помогна особено — измърмори тя. — Освен това тя разбра какво правиш. Сигурно ще ми се подиграва до края на живота ми.

Телефонът отново иззвъня.

— Ако е Шели, няма ме — обяви Джейн.

— Все едно ще ми повярва — забеляза Сам, търсейки телефона с ръка.

— Не ме интересува дали вярва, стига да не се налага да говоря с нея точно сега.

— Ало — вдигна той. — Да, тук е.

Подаде й слушалката и тя я взе със свиреп поглед към него. Той изрече името „Шерил“ само с устни и Джейн въздъхна от облекчение.

— Здравей, Шерил.

— Здрасти. Слушай, опитвам се да се свържа с Луна. Имам няколко снимки на Марси, от които тя иска копия и исках да взема адреса й, за да й ги пратя. Вчера бях у тях, но кой ти гледа табелите на улиците и номерата? Както и да е, не си вдига телефона, имаш ли адреса й?

Джейн седна в леглото. Голата й кожа беше настръхнала.

— Не вдига телефона ли? Откога й звъниш?

— От осем, мисля. Около три часа. — Тогава внезапно Шерил се досети и възкликна: — Божичко.

Сам беше станал и се обуваше.

— Кой? — попита остро и включи мобилния си телефон.

— Луна — отвърна Джейн със свито гърло. — Шерил, виж, може да няма нищо. Може да е отишла на църква или да е излязла на закуска с Шамал. Може би е с него. Ще проверя и ще й кажа да ти се обади, когато я намеря. Нали?

Сам набираше някакъв номер на мобилния си, като същевременно извади чиста риза от дрешника и я навлече. Взе чорапите и обувките си и излезе от спалнята, като говореше толкова тихо по малкия апарат, че тя не можеше да чуе какво казва.

— Сам се обажда на някого — обясни тя на Шерил. — Ще я намери.

Тя затвори, без да се сбогува, скочи от леглото и започна да търси дрехите си. Цялата се тресеше и положението й се влошаваше със секунди. Едва преди няколко минути тънеше в блаженство, а сега й се гадеше от ужас. Контрастът почти я парализираше.

Влезе с препъване в дневната, докато закопчаваше джинсите си, а Сам вече беше на външната врата. Беше взел пистолета и значката си.

— Чакай! — извика тя с паника в гласа.

— Не — спря се той с ръка на бравата. — Не може да дойдеш.

— Мога. — Тя затърси с трескав поглед обувките си. Бяха в спалнята, мамка му. — Чакай ме!

— Джейн — започна той с полицейския си глас. — Не. Ако нещо се е случило, ти само ще пречиш. Няма да те пуснат вътре, а отвън е твърде горещо, за да чакаш в пикапа. Иди у Ти Джей и чакай там. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

Тя все още трепереше, а сега започна и да плаче. Нищо чудно, че не искаше да я вземе. Тя избърса лицето си с ръка.

— Об-обещаваш ли?

— Обещавам — омекна той. — Внимавай по пътя за Ти Джей. И, мило, не пускай никого, нали разбра?

Тя кимна, чувствайки се напълно безполезна.

— Разбрах.

— Ще ти се обадя — повтори той и замина.

 

 

Джейн се отпусна на дивана и заплака със силни, накъсани ридания. Нямаше да издържи още веднъж, просто не можеше. Не и Луна. Беше толкова млада и красива, онова копеле не може да я наранява! Луна трябва да е с Шамал; беше толкова сияйно щастлива от внезапната му промяна и двамата вероятно постоянно са заедно. Сам ще я намери. Номерът на Шамал го няма в указателя, но полицаите винаги намират начини да се сдобият с такива номера. Луна ще се окаже с Шамал и Джейн ще се чувства глупаво, задето се е паникьосала толкова много.

Най-сетне се успокои и изтри сълзите си. Трябваше да отиде у Ти Джей и да чака обаждането на Сам. Тръгна към спалнята, но след това рязко се обърна и заключи входната врата.

 

 

Пристигна в къщата на Ти Джей двайсет минути по-късно, след като се беше сресала, дооблякла и измила зъбите си, без други приготовления. Натисна звънеца.

— Ти Джей, Джейн е! Побързай!

Чу някого да тича и кокер шпаньолът да лае, след това вратата се отвори рязко и пред нея изплува угриженото лице на Ти Джей.

— Какво има? — попита приятелката й и я издърпа в къщата, но Джейн не можеше да й каже, не можеше да се насили да проговори.

Кокерът, Трилби, скочи на краката й, като не спираше да лае истерично.

— Трилби, тихо! — заповяда Ти Джей. Брадичката й потрепери и тя преглътна. — Луна ли?

Джейн кимна, все още неспособна да говори. Ти Джей закри устата си с ръка, когато от гърлото й се изтръгнаха ужасни, мъчителни викове, и тя падна назад към стената.

— Не, не! — успя да каже Джейн и прегърна Ти Джей. — Съжалявам, извинявай, не исках да… — Тя си пое дълбоко дъх. — Още не знаем. Сам тръгна нататък и ще се обади, когато разбере…

— Какво става? — попита разтревожено Гейлън, който беше излязъл в антрето.

Държеше подлистник на неделния вестник. Трилби изтича до него, като махаше късото си опашле с ентусиазъм. Пак я обзе проклетото треперене. Джейн се опита да го овладее.

— Луна я няма. Шерил не може да я открие по телефона.

— Отишла е до магазина — сви рамене Гейлън.

Ти Джей го изгледа с такава ярост, че можеше да обгори кожата му.

— Той смята, че сме истерички, а Марси я е убил някой наркоман.

— Доста по-логично е от версията, че ви преследва някакъв маниак — отвърна й той. — Престани да драматизираш всичко.

— Ако ние драматизираме — намеси се Джейн, — значи и полицията драматизира.

След това прехапа устна. Не искаше да се набърка в домашна разправия. Ти Джей и Гейлън си имаха достатъчно проблеми и без нейния принос.

Гейлън отново сви рамене.

— Ти Джей каза, че ще се жениш за полицай, така че той сигурно го прави само за да ти угоди. Ела, кутре.

Той се върна в бърлогата си при вестника, докато Трилби подскачаше около краката му.

— Не му обръщай внимание — каза Ти Джей. — Разкажи ми какво е станало.

Джейн повтори, какво й беше казала Шерил, и кога се беше случило всичко. Ти Джей погледна към часовника; беше малко след пладне.

— Най-малко четири часа. Не е до магазина. Някой звънна ли на Шамал?

— Номерът му не е в указателя, но Сам ще се погрижи.

Отидоха в кухнята, където Ти Джей четеше преди това. Отворената й книга лежеше в нишата за почивка. Ти Джей сложи кана на кафемашината. И двете бяха на втората си чаша, когато безжичният телефон до лакътя на Ти Джей най-сетне иззвъня. Тя веднага го сграбчи.

— Сам?

За момент тя слушаше какво й говорят от другата страна и докато гледаше лицето й, Джейн усети как надеждата в нея умира. Ти Джей изглеждаше зашеметена, лицето й побеля. Устните й се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук.

Джейн грабна телефона.

— Сам? Кажи ми.

Гласът му беше тежък:

— Мила, съжалявам. Изглежда се е случило снощи, може би веднага след като се е върнала от погребението.

Ти Джей положи главата си на масата и се разплака. Джейн се протегна да докосне рамото й, за да я утеши, но усещаше как сама се срутва, как се предава на скръбта и не знаеше дали може да предложи утеха.

— Стой там — нареди Сам. — Не ходи никъде. Ще дойда, когато се освободя. Това не е моят район, но всички ще работим по случая. Може да отнеме няколко часа, но не ходи никъде — повтори той.

— Добре — прошепна Джейн и затвори.

Гейлън се появи на вратата и остана там, загледан в Ти Джей, сякаш се надяваше тя все още да драматизира, но нещо в лицето му казваше, че този път разбираше. Беше пребледнял.

— Какво? — изграчи той.

— Беше Сам — отвърна Джейн. — Луна е мъртва.

След това крехкото й самообладание се скърши и мина много време, преди да може да направи нещо друго, освен да плаче и да се държи за Ти Джей.

 

 

Слънцето вече залязваше, когато Сам се появи. Изглеждаше уморен и ядосан. Сам се представи на Гейлън, защото нито Джейн, нито Ти Джей се сетиха да го направят.

— Вие бяхте на погребението — каза внезапно Гейлън с изострен поглед.

Сам кимна.

— И един детектив от Стърлинг Хайтс беше там. Надявахме се да забележим убиеца, но той или е твърде хитър, или не е бил там.

Гейлън погледна жена си. Ти Джей седеше кротко и разсеяно галеше черно-белия кокер шпаньол. Вчера погледът на Гейлън беше дистанциран, но в начина, по който я гледаше сега, нямаше нищо далечно.

— Значи наистина някой ги преследва. Направо не е за вярване.

— Повярвайте — отсече Сам, чийто стомах се бе свил от гняв при спомена за онова, което убиецът бе сторил с Луна.

Тя беше жертва на жестоко нападение с личен мотив. Лицето й беше обезобразено от бой, имаше многобройни прободни рани, беше преживяла сексуално насилие. За разлика от Марси, тя все още е била жива, когато я е наръгал; подът в апартамента беше плувнал в кръв. Дрехите й също бяха разкъсани на парчета, точно като тези на Джейн. Когато се сетеше колко близо беше Джейн до смъртта, какво щеше да й се случи, ако си беше у дома в сряда вечерта, едва успяваше да сдържи яростта си.

— Обади ли се на родителите й? — попита дрезгаво Джейн.

Живееха в Толедо, така че не бяха далеч.

— Да, вече са тук — отговори Сам.

Той седна до нея и я прегърна, полагайки главата й на рамото си.

Пейджърът му иззвъня. Той го взе от колана си и спря звука, след което погледна номера и изруга, триейки лицето си.

— Трябва да вървя.

— Джейн може да остане тук — увери го Ти Джей, преди да е попитал.

— Не съм си взела никакви дрехи — рече Джейн, но това не беше възражение, а просто обяснение на проблем.

— Ще те закарам до вас — заяви Гейлън. — И Ти Джей ще дойде. Ще си вземеш всичко, което ти трябва и можеш да останеш колкото искаш.

Сам кимна в знак на съгласие.

— Ще ти се обадя — обеща той, преди да излезе.

 

 

Корин се люлееше напред-назад. Не можеше да спи, не можеше да спи, не можеше да спи. Тананикаше си, както когато беше малък, но магическата песен не помогна. Зачуди се кога е спряла да действа. Не си спомняше.

Кучката в червено е мъртва. Майка е доволна. Две паднаха, остават още две.

Чувстваше се добре. За пръв път в живота си правеше нещо, от което Майка ще остане доволна. Нищо досега не бе успявало да спечели одобрението й, защото той си оставаше недодялан, колкото и да се мъчеше тя да го направи съвършен. Това обаче правеше както трябва и тя бе много доволна. Отърваваше света от курвите, една по една, по една. Не. Последното „една“ беше в повече. Още не беше премахнал три. Беше се опитал, но едната не си беше у дома.

Спомняше си обаче, че я беше видял на погребението. Тя се смееше. А може би беше другата?

Чувстваше се объркан, защото лицата им се размиваха в паметта му.

Човек не бива да се смее на погребения. Оскърбително е за опечалените.

Но коя се беше смяла? Защо не можеше да си спомни?

Помисли, че няма значение и се почувства по-добре. И двете трябваше да умрат и след това нямаше да има значение коя се беше смяла или коя беше „г-жа В“. Нямаше да има значение, защото най-сетне — най-сетне — Майка щеше да е доволна и никога повече нямаше да го нарани.