Линда Хауърд
Перфектният мъж (21)

20

Беше невероятно, помисли си Джейн на следващата сутрин, когато се качи в асансьора на работа, как се беше променил светът й, докато повечето хора, които работеха в „Хемърстед“, не бяха засегнати от смъртта на Марси. Разбира се, Луна и Ти Джей бяха също толкова съсипани от мъка, колкото нея, колегите от отдела на Марси бяха тъжни и шокирани, но повечето хора, които срещна по пътя, или не казаха нищо или бяха подхвърлили нещо от рода на „Да, чух за това. Ужасно е, нали?“.

Компютърните откачалки, разбира се, не се засягаха от нищо, освен ако не включваше гигабайта. До бутона за асансьора можеше да прочете сутрешната бележка: „Ново съобщение от Агенцията по храните и напитките: червеното месо не е вредно за вас. Тестовете показват, че е вредно неопределеното зелено месо“.

Тъй като неопределеното зелено месо звучеше като нещо често срещано в хладилника на една компютърна откачалка, съобщението имаше дълбоко личностно значение за повечето от тях, помисли си Джейн. Във всеки друг ден тя щеше да се засмее. Днес не успя дори да се усмихне.

Нито Луна, нито Ти Джей бяха работили предишния ден. Бяха дошли пред вратата й, малко след осем сутринта, а очите им изглеждаха по същия начин като нейните. Шели беше нарязала още резенчета от краставичката си за очи и се зае да направи още палачинки, които щяха да подействат също толкова добре на приятелки й, колкото и на Джейн.

Шели не беше срещала Марси никога преди това, но ги слуша как говорят за нея през целия дълъг ден. Бяха плакали много, посмяха се малко и загубиха доста време в опити да отгатнат какво се беше случило, след като Брик безспорно бе невинен. Приятелките знаеха, че истината няма да им се открие толкова лесно, но им помагаше да говорят за това. Смъртта на Марси беше толкова невероятна, че само безкрайните приказки можеха да им помогнат постепенно да се примирят със загубата й.

За първи път Джейн не бе подранила. Господин Де Уинтър беше вече там и веднага я бе помолил да отиде в офиса му.

Джейн въздъхна. Може и да беше началник отговарящ за плащанията на служителите, но за жалост в тази длъжност нямаше власт, а само отговорности. След като си бе тръгнала от работа рано в понеделник и не се беше появила през целия вторник, тя ги беше оставила без достатъчно персонал. Де Уинтър трябва да се е изпотил, чудейки се дали всичко ще се направи в срок, все пак хората ставаха неразумни, когато не получат заплатите си навреме.

Джейн се беше подготвила да приеме критиката му, затова бе слисана, когато той започна:

— Искам да кажа колко много съжалявам за приятелката ви. Това е нещо ужасно.

Джейн се бе заклела, че няма да плаче на работа днес, но неочакваното съчувствие на Де Уинтър почти я накара да го направи. Тя премигна, за да задържи сълзите си.

— Благодаря ви — каза тя. — Наистина е ужасно. И искам да се извиня, че си тръгнах и оставих отдела в понеделник…

Той поклати глава.

— Разбирам. Поработихме няколко часа извънредно, но никой не се оплака. За кога е планирано опелото?

— Още не е планирано. Аутопсията…

— О, разбира се, разбира се. Моля да ме уведомите кога ще бъде, много от служителите в „Хемърстед“ биха искали да присъстват.

Джейн кимна в знак на обещание, избяга обратно на бюрото си и се зарови в работата.

Знаеше, че денят ще е тежък, но не беше очаквала да е чак толкова труден. Разбира се, Джина и всички останали от отдела й бяха изразили своето съчувствие, което почти отново я разплака. И тъй като не носеше краставички със себе си, трябваше да се бори със сълзите през целия ден.

Без да го планират, Ти Джей и Луна се появиха на обяд.

— Бърза пица? — попита Ти Джей, след което всички се качиха в колата й за краткото пътуване до заведението.

Тъкмо бяха получили вегетарианските си пици, когато Джейн си спомни, че не им е разказала за заплашителното телефонно обаждане, което беше получила точно преди да пристигнат предния ден.

— Най-накрая получих едно от онези „Коя си ти?“ обаждания — каза тя.

— Не са ли зловещи? — попита Луна и отхапа без особен ентусиазъм от парчето си пица. Прекрасното й лице изглеждаше така, сякаш е остаряла с десет години през последните два дни.

— След като ние имаме поне по две такива обаждания, изненадана съм, че той изчака толкова дълго преди да ти се обади.

— Е, имах доста пропуснати повиквания на телефония си секретар, но си мислех, че са от репортери.

— Вероятно. Господ знае, че получихме доста от тях. — Ти Джей сбръчка чело. — Главата ми ще се пръсне. Мисля, че действителността най-накрая ме връхлетя снощи, когато се прибрах и плаках, докато не ми стана лошо. Гейлън…

Джейн вдигна поглед.

— Да, как е ситуацията с Гейлън? Още ли спи на мотел?

— Не. Разбира се, бил е на работа в понеделник, когато разбрахме за случилото се, но бе звънял няколко пъти, беше ми оставил съобщения, а снощи се прибра вкъщи. Предполагам, че ситуацията е още под въпрос. След случилото се с Марси, не бях в състояния да разисквам положението помежду ни. Беше доста тих, но… но също така и внимателен. Може би се надява, че ще забравя. — Обясни тя и отхапа от пицата си почти със злоба.

— Предполагам, че няма голям шанс за това — отбеляза Джейн сухо, а Луна се усмихна.

— Не и в този живот — съгласи се Ти Джей, — но нека говорим за нещо интересно, като Сам — каза тя, а очите й заблестяха дяволито. — Не мога да повярвам, че мислеше това сексапилно парче за дилър и пияница.

Джейн откри също, че днес може и да се усмихне.

— Какво да ви кажа? Изглежда добре в прилично облекло. Трябва да го видите, когато е облечен със стари и износени дрехи, не е избръснат и е в лошо настроение.

— Тези тъмни очи… Ох. — Луна си повя с ръка. — Освен това притежава чифт наистина широки рамене, в случай че не си забелязала.

Джейн се въздържа да сподели, че е забелязала всичко, свързано със Сам. Не бе необходимо приятелките й да знаят за случката с кухненския прозорец. Странно, помисли си тя, всеки ден ги беше забавлявала с истории, свързани с дразнещите им срещи, когато все още си мислеше, че е пиян кретен, но изведнъж щом нещата между тях започнаха да стават по-лични, бе спряла да говори за него.

— Той също си пада по теб — добави Ти Джей. — Този мъж иска да ти скочи. Помни ми думата.

— Може би — измънка Джейн.

Не желаеше да обсъжда колко много й се искаше да й скочи или колко близо са били до това да правят любов.

— Не е необходимо да си медиум, за да го разбереш. — Обърна се шеговито Луна към Ти Джей. — Беше искрен и го заяви.

Ти Джей се засмя.

— Вярно е. Не е срамежлив, нали?

Не, срамежливостта беше едно от нещата, които Сам Донован определено не притежаваше.

Безочлив, самонадеян, арогантен, умен, секси, сладък — тези думи го описваха най-добре. Джейн се съмняваше, че притежаваше дори един-единствен срамежлив ген в тялото си и слава богу.

Мобилният на Ти Джей започна да звъни.

— Вероятно е Гейлън — каза тя с въздишка, докато го изваждаше от чантата си. Отвори го и натисна бутона за приемане на повикването.

— Ало?

Джейн наблюдаваше как лицето й почервеня.

— Как откри този номер? — извика тя и бързо затвори. — Копеле — измърмори, когато прибра телефона обратно в чантата си.

— Предполагам, че това не беше Гейлън — каза Джейн.

— Беше онази отрепка — отвърна Ти Джей, а гласът й трепереше от гняв. — Не раздавам на всеки номера на мобилния си телефон, бих искала да знам как се е добрал до него.

— Има ли справочници за мобилните номера? — попита Луна.

— Номерът е на името на Гейлън, не на мое, така че откъде може да знае, че аз отговарям на него?

— Какво каза той? — попита Джейн.

— Обичайната глупост „Коя си ти?“. После каза „Марси“. Просто името й. Проклет да е, трябва да си болен психопат, за да го правиш.

Джейн остави своето парче пица. Изведнъж изтръпна, а косъмчетата по врата й настръхнаха. Господи, ами ако тези обаждания имаха нещо общо със смъртта на Марси? Може би беше съвпадение, а може би не. Вероятно беше някой откачалник, който наистина, ама наистина ги мразеше заради списъка и сега ги преследваше една по една…

Джейн се задъха. Ти Джей и Луна я наблюдаваха.

— Какво има? — попита Луна разтревожено.

— Току-що ми хрумна нещо ужасно — прошепна Джейн. — Ами ако той е убил Марси? Ами ако преследва всички ни?

Еднакъв шок на ужас премина през лицата им.

— Няма начин — отвърна незабавно Луна.

— Защо не?

— Защото така! Твърде откачено е. Неща като тези не се случват. Е, може би на знаменитостите, но не и на обикновените хора.

— Марси беше убита — каза Джейн, все още неспособна да разчита на гласа си. — Това нормално ли е? — попита тя и потръпна. — Не съм се замисляла много за обажданията вкъщи, но ти си права, Ти Джей, как се е добрал до мобилния ти номер? Сигурна съм, че има начини, но повечето хора не знаят как става. Дали не сме били набелязани?

Ти Джей и Луна я погледнаха отново.

— Сега вече съм уплашена — каза Луна след миг. — Ти живееш сама, аз живея сама, Гейлън се прибира в къщи почти в полунощ и Марси също живееше сама.

— Но как е възможно той да знае това? Имам предвид, че Брик живееше с нея до предния ден — възпротиви се Ти Джей.

Интуицията на Джейн й подсказа още нещо. Помисли си, че ще й прилошее.

— Във вестника пишеше, че не са открили следи от взлом. Чух, когато Сам говореше по телефона. Мислеха, че е Брик, защото й беше гадже и е имал ключ, но не е бил той, така че решиха, че е някой, който Марси е познавала. Пуснала го е вътре и той я е ударил. — Джейн преглътна, преди да продължи: — Това е някой, който всички познаваме.

— О, господи — възкликна Луна и запуши устата си с ръце, а очите й се изпълниха с ужас.

Ти Джей изпусна парчето си с пица. Също изглеждаше зле и вероятно изплашена. Опита се да се засмее колебливо.

— Плашим се сами като малките деца, които си разказват истории за призраци около лагерния огън.

— Хубаво. Ако сме изплашени, ще сме по-предпазливи. Ще се обадя на Сам веднага щом се върна в офиса…

Ти Джей извади от чантата мобилния си телефон.

— Ето — каза тя и го сложи на масата до Джейн. — Обади му се веднага.

Джейн бръкна в чантата си, за да извади листчето хартия, на което бе записала и двата му номера. Ръцете й трепереха, докато се опитваше да набере първия. Успя да се свърже и в ухото й прозвъня сигнала. Второ прозвъняване. Трето…

— Донован.

Джейн стисна силно малкия телефон с двете си ръце.

— Джейн е. Сам, уплашени сме. Всички получаваме някакви странни обаждания, откакто се появи Списъкът, но не им обърнахме внимание, защото не са заплашителни или нещо подобно, просто ни пита коя точно си ти, сещаш се А, Б, В или Г, но сега се обади на мобилния на Ти Джей и каза името на Марси. Откъде е взел номера на Ти Джей? Телефонът е на името на съпруга й, така че как може да знае, че Ти Джей отговаря на телефона на Гейлън? Чух те да казваш, че може би Марси е познавала убиеца и го е пуснала в къщата си и който и да се обажда на Ти Джей, също я познава, защото откъде ще знае номера й. Знам, че звучи истерично, но аз съм уплашена и искам да ми кажеш, че позволявам на въображението си да стигне твърде далеч…

— Къде си? — попита той тихо.

— В една пицария за бързо хранене. Моля те, кажи ми, че позволявам на въображението си да стигне твърде далеч…

— Мисля, че трябва да си вземеш апарат за разпознаване на повикванията — каза той, а гласът му все още звучеше спокойно. — Ако Ти Джей и Луна също нямат, кажи им да си вземат. Още днес. Обади се на телефонната компания от работа, за да те включат и спри на път за вкъщи, за да купиш необходимото.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре, апарат за разпознаване на повикванията.

— Имаш ли мобилен? А Луна?

— Не, само Ти Джей.

— И двете трябва да си вземете по един и да го държите в себе си, така че да можете да се обадите за помощ, ако нямате достъп до стационарен. И когато казвам във вас, имам предвид в джоба ви, не в чантата или в колата.

— Мобилен телефон. Записах. — Трябваше да се отбият на няколко места по пътя за вкъщи, помисли си Джейн.

— Нещо в гласа му звучеше ли ти познато?

— Не, той шепне, но някак силно. Звучи смешно.

— Някакви странични шумове, които да сте разпознали?

Тя предаде въпроса на Ти Джей и Луна. Те поклатиха глави отрицателно.

— Не, никакви.

— Добре. Къде живеят Ти Джей и Луна?

Джейн му издиктува адресите им. Ти Джей живееше на Маунт Клемънс, а Луна в Роял Оук, градове в северната част на Детройт.

Сам изруга.

— Роял Оук е в окръг Оукланд. Това прави четири различни участъка в два различни окръга, които трябва да предупредя по въпроса.

— Предполагаше се, че ще ми кажеш, че съм луда — каза Джейн с треперещ глас и си помисли, макар поради някаква причина да беше знаела, че той няма да го направи.

— Марси е мъртва — каза Сам без заобикалки. — И четирите сте получили откачени обаждания. Искаш ли да довериш живота си на случайността?

Поставяйки така нещата, може би не беше луда. Пое си дълбоко дъх и попита:

— Какво трябва да направим?

— Кажи на Ти Джей и Луна, че докато не открием кой се обажда, не бива да пускат никой в къщата си, с изключение на семейството си, да не влизат в колата с никой, освен с членовете на семейството си, дори ако са закъсали и някой им предложи да ги закара. Да държат вратите и прозорците си заключени и ако някой от тях има автоматична врата на гаража, да се уверят, че никой не може да влезе вътре, когато вратата е вдигната.

— Колко време ще отнеме да откриете тази откачалка?

— Зависи. Ако се обажда просто някой шибан глупак, разпознавателното устройство може да го разобличи или да покаже номера му. Ако не стане, ще сложим проследяващо устройство на линиите ви.

— Но ако той е ши… — Джейн се спря, преди да е произнесла думата. — Ако той е, сещаш се какъв глупак, откъде е взел номера на Ти Джей?

— Както сама предположи. Той я познава.

 

 

Докато Ти Джей паркираше пред „Хемърстед“, всички погледнаха към голямата тухлена сграда.

— Вероятно е някой, който работи тук — каза Джейн.

— Почти сигурно е — отвърна Луна. — Кретен, който си мисли, че ще е забавно да ни сплаши.

— Сам каза, че не трябва да оставяме живота си на случайността. Докато не разберем със сигурност, трябва да приемем, че мъжът, който ни звъни, е същият човек, който уби Марси.

— Не мога да повярвам, че работим с убиец — каза тихо Ти Джей. — Просто не мога. Твърде е невероятно. С кретени, да. Само погледни Бенет Тротър. Марси го мразеше в червата.

— Не го ли мразехме всички? — Бенет Тротър беше местният мазник. Неясен спомен я накара да се намръщи, докато се опитваше да го различи. — Вечерта, когато направихме Списъка… спомняте ли си, Марси ни каза, че Келман я е сграбчил за задника. Не беше ли Бенет този, който е направил коментар по въпроса?

— Така мисля — каза Ти Джей, но със съмнение. — Всъщност не си спомням.

— Но аз да — намеси се Луна. — Бенет казал нещо от рода, че би заел мястото на Келман, щом Марси била чак толкова загоряла.

— Той е един тлъст задник, но не мога да си представя, че може да убие когото и да било — каза Ти Джей и поклати глава.

— Въпросът е, че не знаем със сигурност и трябва да приемем, че всички са заподозрени. Когато Сам разбере кой се обажда и ако той има алиби, тогава можем да се успокоим. Но дотогава трябва да сме нащрек с всички. — Джейн усети желание да разтърси Ти Джей.

Тя не разбираше, че може би бяха в опасност. Вероятно не беше така, поне се надяваше. Но цялата работа с телефонното обаждане днес превърна ситуацията с откачалника в нещо съвсем друго и Джейн беше дяволски притеснена. Част от нея беше съгласна с Ти Джей, цялото предположение бе твърде невероятно, твърде невъзможно. Просто бе оставила въображението си да стигне твърде далеч. Но друга по-първична част от мозъка й й казваше, че Марси е мъртва, убита, и убиецът все още е на свобода. Това звучеше още по-невероятно, въпреки че беше истина.

Джейн опита с друга тактика.

— Ако Сам смята, че трябва да сме изключително предпазливи, това е достатъчно основание за мен. Той разбира повече от нас от тези неща.

— Така е — съгласи се Ти Джей. — Щом е притеснен, трябва да постъпим както ни каза.

Джейн завъртя очи наум. След първата си среща с него, Ти Джей, Луна и дори Шели бяха започнали да се държат така, сякаш е пълководец на клан. Е, както и да е, проработи, важното е, че те щяха да бъдат предпазливи.

Повървяха заедно до сградата, след което се разделиха и всяка отиде в отдела си. Без да забравя за инструкциите на Сам, тя се обади на телефонната компания, за да уреди поставянето на разпознаващото устройство и всички останали звънци и аларми, включително и пренасочванията на повикването. Предположи, че за нея би било по-удобно да прехвърли входящите повиквания, да кажем, в къщата на Сам.

 

 

Сам се обади на детектив Бернсън.

— Роджър, интуицията ми подсказва, че имаме по-голям проблем, отколкото си мислим.

— Как така?

— Знаеш, че госпожица Дийн е една от дамите, съставили Списъка, нали?

— Да, и какво от това, като изключим, че дава допълнителен материал, за който да дрънкат репортерите?

— Оказа се, че четирите дами са получавали странни обаждания от един и същи човек, който ги е питал „Коя си ти?“.

— Коя си ти?

— Да. Чел ли си Списъка?

— Не съм имал това удоволствие. За жалост обаче, жена ми ми цитира части от него.

— Четирите жени са се нарекли А, Б, В и Г. Така че този тип иска да разбере самоличността на всяка, сякаш е важно за него. Днес, докато са обядвали, той се е обадил на мобилния на Ти Джей и е задал обичайния въпрос, после е казал името на госпожица Дийн. Не е отправил заплахи, или нещо подобно, само е споменал името й.

— Хъм — отвърна Роджър, което означаваше, че в този момент размишлява.

— Мобилният на Ти Джей е на името на съпруга й, така че повечето хора мислят, че той отговаря на този номер. Този тип не просто има номера, но и знае, че Ти Джей е тази, която ще вдигне.

— Следователно е много близък на дамите или се познава със съпруга на Ти Джей.

— Защо един мъж ще дава номера на мобилния на съпругата си на друг мъж?

— Добре казано. Хубаво, обаждащият се познава дамите. Хмм.

— Фактите подсказват, че Марси Дийн е познавала убиеца. Отворила е вратата и го е пуснала вътре, нали?

— Правилно. Имала е шпионка на вратата. Можела е да провери кой й звъни.

— Телефонният маниак преправя гласа си, говори само шепнешком.

— Което означава, че те вероятно биха разпознали гласа, ако говори нормално. Мислиш ли, че телефонният маниак и убиецът са един и същ човек?

— Или това, или е голямо съвпадение.

— Кучи син. — Като повечето ченгета Роджър не вярваше в подобни съвпадения. — Откъде този тип може да ги познава всичките? Заедно ли работят или нещо такова?

— Аха, в „Хемърстед технолъджи“, точно до 1–696 в Саут Фийлд. Вероятно той също работи там.

— И е някой, който има достъп до личните им данни. Това трябва да ограничи списъка от заподозрени.

— „Хемърстед“ разработва компютърни технологии. Повечето хора там ще знаят как да се доберат до личните досиета.

— Не може да е лесно, нали? — попита изтощено Роджър.

— Инстинктът ми подсказва, че списъкът го е предизвикал, и той ще тръгне след останалите три.

— Господи. Може би си прав. Имаш ли имената и адресите им?

— Ти Джей Йотър, Маунт Клемънс, името на съпруга й е Гейлън. Луна Сизъм, Роял Оук, неомъжена и живее сама — издекламира Сам. — Джейн Брайт — третата е съседката ми. Също е неомъжена.

— Хъм. Тя ли е приятелката ти?

— Да.

— Така, излизаш с една от мацките, създали Списъка? Човече, затова се искат здрави топки. — Роджър се засмя на собствената си шега.

— Нямаш си и на идея — ухили се Сам, мислейки си за Джейн и вирнатата й брадичка, с онази малка сладка вдлъбнатинка, почти трапчинките й и искрящите й сини очи. Тя атакуваше живота, вместо просто да го остави да се случва. Никога преди не бе срещал някой толкова досаден и смешно рязък. Сам имаше големи планове за нея, най-непосредствения от които бе да се озове под него. В никакъв случай нямаше да позволи да й се случи нещо, дори ако трябваше да напусне работа и да се превърне в неин бодигард за по двадесет и четири часа на ден.

— Добре, ако си прав, поне имаме отправна точка — каза Роджър, връщайки се бързо към темата. — „Хемърстед технолъджи“. Ще задвижа нещата, така че да получа достъп до личните досиета на служителите, да видим какво ще изпадне, но ако си прав за компютърните маниаци, това може да отнеме известно време. Официално, не знам какво можем да направим, за да опазим дамите. Ти говориш за четири различни града.

— И два различни окръга, знам. — Административната бюрократщина щеше да бъде отвратителна. Сам получаваше главоболие само като си помислеше за нея.

— Неофициално, ще измислим нещо. Ще се обадя за услуги, може би някои момчета ще се навият да ги наблюдават доброволно. Дамите знаят, че трябва да бъдат предпазливи, нали?

— Предполага се, че днес всички ще си вземат разпознаващи устройства и мобилни телефони. Може да извадим късмет и той да се обади на някоя от тях отново. Също така им казах да не пускат никой в дома си, освен семейството си, и да не приемат някой друг да ги вози. Не искам този кучи син да има възможност да се доближи до тях.