Линда Хауърд
Перфектният мъж (18)

17

В понеделник табелата до асансьора гласеше: „Ксерокс и Уърлицър^[1] обявиха, че ще се слеят, за да предложат на пазара репродуктивни органи“.

Джейн все още се кикотеше, когато се отвориха вратите на асансьора. Чувстваше се отлично, пряк резултат на един уикенд, изпълнен със Сам. Тя все още не бе изпълвана от Сам, но бе започнала да пие противозачатъчните тази сутрин. Не че му беше казала, че ще го направи, разбира се. Неудовлетвореността я подлудяваше, но очакването оживяваше целия й свят. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова жива, сякаш всяка клетка в тялото й бе разбудена и пееше.

Дерек Келман пристъпи напред, за да излезе от асансьора, когато тя влизаше в него.

— Здрасти, Келман — поздрави го весело. — Как вървят нещата?

Той стана напълно червен, а адамовата му ябълка подскочи.

— Ъмм, добре — измърмори той, навеждайки глава и бързайки да излезе от асансьора.

Джейн поклати глава усмихната и натисна копчето за третия етаж. Не можеше да си представи, че Келман е събрал достатъчно кураж, за да сграбчи Марси за задника; тя и всеки друг в сградата биха платили добри пари само за да видят това.

Както обикновено бе първа в офиса; обичаше да започва рано в понеделник сутрин, с всичките ведомости, които я чакаха. Ако можеше да задържи ума си съсредоточен върху работата, щеше да започне добре седмицата.

Историята със Списъка май отшумяваше. Всеки, който бе поискал интервю, го бе получил, като изключим списание „Пийпъл“. Не бе гледала телевизия тази сутрин, така че нямаше представа каква част от интервюто от петък сутрин бе излъчено в действителност. Някой със сигурност щеше да й разкаже и ако случайно изпита желание да го види, което не бе много вероятно, поне една от останалите три щеше да е записала предаването.

Забавното бе, как нея не я интересуваше. Как беше възможно да се притеснява за Списъка, когато Сам окупираше толкова много от времето и мислите й? Той бе вбесяващ, но и забавен, и секси, и тя го желаеше.

След като вечеряха заедно в петък, я бе събудил в шест и половина в събота сутрин, като бе изпръскал прозореца на спалнята й с маркуч, а след това я покани да му помогне да измие пикапа му. Решавайки, че му го дължи, тъй като той бе измил вайпъра й, тя бързо навлече някакви дрехи, сипа си малко кафе и се присъедини към него навън. Сам не просто желаеше да измие пикапа си; искаше да го излъска с восък и да го полира, всички хромови повърхности да се изчистят и лъснат, вътрешността да се изчисти с прахосмукачка, прозорците да се измият. След два часа интензивен труд, пикапът блестеше. След като го прибра в гаража той я бе попитал какво ще му направи за закуска.

Прекараха деня заедно, спорейки и смеейки се, гледаха бейзбол по телевизията и се канеха да отидат на вечеря, когато пейджърът му иззвъня. Използва телефона й да се обади и преди тя да се усети, бе на вратата след една бърза целувка и едно „Не знам кога ще се прибера“.

Той беше полицай, напомни си тя. И докато продължаваше да е такъв — а както изглежда бе решил да прави кариера от това, като се има предвид интервюто с щатската полиция — животът му щеше да бъде поредица от прекъсвания и спешни повиквания. Провалените срещи щяха да са част от пакета. Беше го обмислила, решавайки че, какво по дяволите, тя можеше да се справи. Но ако Сам попаднеше в опасност… не знаеше дали ще може да преодолее и това толкова лесно. Дали още работеше в специалните части? Дали това бе постоянно назначение или нещо временно? Знаеше толкова малко за службите на закона, но със сигурност щеше да проучи нещата.

Сам се бе прибрал в неделя следобед, уморен, кисел и не бе склонен да говори за това, което правеше. Вместо да го затрупа с въпроси, тя го остави да подремне в голямото й кресло, докато четеше свита върху една от двете останали възглавници на канапето.

Да бъде с него по този начин, не на среща или нещо подобно, просто да бъдат заедно, я караше да се чувства някак си… правилно. Наблюдавайки го, докато спи. Наслаждавайки се на звука от дишането му, без да смее да сложи етикет на чувствата си с думата, започваща с Л. Бе твърде рано, а и Джейн все още бе прекалено предпазлива в резултат на предишния си опит, за да се довери на сляпо, че това вълнение, когато е с него, ще продължи вечно. Притесненията й бяха и главната причина за съпротивата й да спи с него. Да, да го измъчва бе забавно и тя се наслаждаваше на страстта в очите му щом я погледне, но дълбоко в себе си все още се страхуваше да го допусне прекалено близо. Може би следващата седмица.

— Здравей, Джейн!

Тя погледна нагоре щом Доминика Флорес надникна в стаята, а веждите й бяха повдигнати въпросително.

— Гледах част от интервюто ви по телевизията тази сутрин; трябваше да тръгна, преди да свърши, но го оставих да се записва. Беше толкова яко! Изглеждаше секси, наистина секси. Всички изглеждахте добре, но, уау, ти беше страхотна.

— Аз не го гледах — каза Джейн.

— Наистина ли? Леле, ако даваха мен по националната телевизия, нямаше да дойда на работа и щях да си стоя да се гледам.

Не и ако ти беше писнало от цялата история, колкото на мен, помисли си Джейн. Въпреки това успя да се усмихне.

В осем и половина Луна се обади.

— Чувала ли си се с Марси? — попита тя. — Още не е дошла на работа, но когато се обадя у тях, не ми вдига.

— Не, не съм говорила с нея от петък.

— Не й е присъщо да не идва на работа. — Луна звучеше притеснено. Двете с Марси бяха доста близки, изненадващо като се има предвид разликата в годините им. — И не се е обадила, че ще закъснее, нито че е болна или нещо подобно.

Това наистина не беше присъщо за Марси. Не се бе издигнала до длъжността си на главен счетоводител, като се държеше непрофесионално. Джейн се намръщи — сега и тя се притесняваше.

— Опита ли се да се обадиш на мобилния й?

— Не е включен.

Първото нещо, което мина през ума на Джейн бе, че се е случил някакъв пътнотранспортен инцидент. Трафикът в Детройт беше ужасен в час пик.

— Ще се обадя тук-там и ще видя дали мога да я открия — каза тя, без да споделя внезапното си притеснение с Луна.

— Добре. Обади ми се след това.

Щом затвори, Джейн се опита да се сети на кого да се обади, за да разбере дали е имало катастрофа някъде по магистралата между Стърлинг Хайтс и „Хемърстед“. И дали Марси е тръгна по Ван Дайк, за да стигне до 1–696 или е избегнала Ван Дайк и се е насочила към някой от улиците по Мейл Роуд в посока Трой, откъдето можеше да тръгне по 1-75?

Сам щеше да знае на кого да се обади.

Бързо потърси номера на полицейското управление на Уорън, набра го и попита за детектив Донован. След това я оставиха на изчакване. Зачака нетърпеливо, удряйки един химикал по бюрото си няколко минути. Най-накрая гласът се обади отново, за да съобщи, че детектив Донован не е свободен, би ли желала да остави съобщение?

Джейн се поколеба. Не й бе приятно да го притеснява за нещо, което може да се окаже съвсем маловажно, но не вярваше, че някой друг от полицията ще вземе притеснението й на сериозно. Какво от това, че приятелката й е закъсняла с половин час за работа; това не е основание, за да се свика кавалерията. Сам можеше също да не я вземе на сериозно, но поне щеше да се постарае да открие нещо.

— Имате ли номера на пейджъра му? — попита тя накрая. — Важно е. — Беше важно за нея, макар че за тях може и да не беше.

— За какво се отнася?

Раздразнена, тя се зачуди дали разни жени редовно звъняха на Сам по време на работа.

— Аз съм един от информаторите му — каза тя, кръстосвайки пръстите си заради лъжата.

— Тогава трябва да имате номера му.

— О, за бога! Някой може да е ранен или мъртъв… — Тя се спря. — Добре де, бременна съм и реших, че той ще иска да знае.

Гласът се разсмя.

— Джейн ли е?

О, боже мой, той беше говорил за нея! Лицето й пламна.

— Ъмм… да — измърмори тя. — Съжалявам.

— Няма проблем. Той каза, ако се обадите, непременно да ви свържа с него.

Да, но как я бе описал? Въздържа се да попита и записа номера на пейджъра му.

— Благодаря — отговори Джейн.

— Няма защо. Ъмм… за тази работа с бременността…

— Излъгах — призна тя и се опита да докара поне малко засрамен тон.

Не мислеше, че е успяла, защото жената се разсмя.

— Само така, момиче — каза тя и затвори, оставяйки Джейн да мисли какво точно имаше предвид.

Натисна бутона за прекъсване на телефона на бюрото си и набра номера на Сам. Беше от онези с номерата, така че тя остави своя. Тъй като нямаше как да го разпознае, Джейн се запита колко време ще му отнеме да й върне обаждането. Междувременно звънна в счетоводството.

— Марси пристигна ли вече?

— Не — последва притесненият отговор. — Не се е обаждала.

— На телефона е Джейн, вътрешен три-шест-две-едно. Ако пристигне, предайте й да ми се обади незабавно.

— Ще го направим.

Стана девет и половина преди телефонът й да звънне отново. Тя сграбчи слушалката надявайки се Марси най-после да се е появила.

— Джейн Брайт.

— Чух, че ще ставаме родители. — Дълбокият глас на Сам замърка по линията.

„Проклето дрънкало!“, помисли си тя.

— Трябваше да кажа нещо. Тя не ми повярва, че съм ти информатор.

— За щастие предупредих всички за теб — каза той, а след това попита: — Какво става?

— Нищо, надявам се. Приятелката ми Марси…

— Марси Дийн, една от скандалните дами със Списъка?

Джейн трябваше да се досети, че той ще разбере всичко за тях.

— Не е дошла на работа, не се е обадила, не отговаря на домашния или мобилния си телефон. Опасявам се, че може да е претърпяла катастрофа на път за работа, но не знам на кого да се обадя, за да проверя. Може ли да ме насочиш в правилната посока?

— Няма проблем. Ще се свържа с пътното ни управление и ще ги накарам да проверят. Чакай да видим, тя живее на Стърлинг Хайтс, нали?

— Да. — Джейн му даде бързо адреса, след това млъкна, щом я озари една ужасна мисъл. — Сам… приятелят й беше много разстроен заради Списъка. Той си тръгна в четвъртък вечер, но може и да се е върнал.

Последва кратка пауза; след това тона му стана остър и делови.

— Ще се обадя и на шерифа и в полицейското управление в Стърлинг Хайтс, за да проверят дома й. Вероятно не е нищо, но няма да навреди да сме сигурни.

— Благодаря ти — прошепна тя.

 

 

На Сам не му харесваше това, което си мислеше, но беше полицай от достатъчно време, за да подмине тревогата на Джейн като преувеличение. Един вбесен приятел — с наранено его заради онзи проклет Списък — и липсваща жена бяха съставките в прекалено много инциденти на насилие. Може би колата на госпожица Дийн се бе развалила, но беше възможно и да не е така. Джейн не беше от типа жени, които изпадат в паника без причина, а тя определено се страхуваше.

Може би притежаваше някаква женска интуиция, която се обаждаше, но не отхвърляше и тази възможност. По дяволите, собствената му майка имаше очи и на гърба, и винаги безпогрешно познаваше кога бяха намислили нещо с братята му. До ден-днешен не знаеше как тя успяваше, но го приемаше въпреки това.

Сам се обади първо до полицейското управление в Стърлинг Хайтс, след това на един приятел от пътна полиция, който можеше да провери за жертви в пътни инциденти. Сержантът от полицейското управление в Стърлинг Хайтс с когото говори каза, че веднага ще пратят една кола да провери жилището на госпожица Дийн, така че изчака с обаждането до шерифа. Остави телефонния си номер и на двамата.

Приятелят му от пътното се обади първи.

— Няма големи произшествия тази сутрин — каза той. — Няколко чукнати калника, това е всичко и един мъж, който обърнал мотора си по средата на Грешът авеню, това е.

— Благодаря ти, че провери — каза Сам.

— Винаги.

В десет и петнадесет мобилният му звънна отново. Беше сержантът от Стърлинг Хайтс.

— Познахте, детектив — каза той, звучейки изморено.

— Мъртва ли е?

— Да. Доста е брутално. Имате ли името на този приятел? Никой от съседите не е вкъщи, за да ги разпитаме и мисля, че е необходимо да си поговорим малко с него.

— Мога да го разбера. Приятелката ми е — беше — най-добрата приятелка на госпожица Дийн.

— Оценявам помощта.

Сам знаеше, че навлиза в чужда територия, но реши, че тъй като им бе дал насока за местопрестъплението, сержантът ще си затвори очите.

— Можеш ли да ми дадеш някакви подробности?

Сержантът направи пауза.

— Какъв тип телефон използвате?

— Дигитален.

— Сигурен ли е?

— Докато хакерите не разберат как да стигнат до сигнала.

— Добре. Използвал е чук. Оставил го е на местопрестъплението. Възможно е да свалим отпечатъци от него, но може и да не открием такива.

Сам трепна. Един чук нанасяше ужасно много поражения.

— Не е останало много от лицето й, освен това е намушкана множество пъти. И е била сексуално насилена.

Ако приятелят й беше оставил семенна течност, щяха да го заковат.

— Някаква сперма?

— Все още не се знае. Трябва да изчакаме тестовете. Той — ъ-ъ-ъ — обработил я е с чука.

Божичко. Сам пое дълбоко въздух.

— Добре. Благодаря ви, сержант.

— Оценяваме помощта. Приятелката ви — нея ли възнамерявате да питате за гаджето?

— Да. Тя ми се обади, защото беше притеснена. Госпожица Дийн не е отишла на работа тази сутрин.

— Можете ли само да я попитате за приятеля и да й спестите другото?

Сам изсумтя.

— Бих имал по-голям шанс да забавя залеза.

— Една от тези, а? Ще си мълчи ли? Почти сме сигурни, че това е госпожица Дийн, но не сме я идентифицирали все още, а и семейството не е уведомено.

— Ще я накарам да си тръгне от работа. Ще е много разстроена. — Освен това той искаше да е с нея, когато й съобщава.

— Добре. Още нещо, детектив — ако не може да се свържем с някой местен член на семейството й, може да се нуждаем от приятелката ви да идентифицира тялото.

— Имате номера ми — каза Сам тихо.

Той постоя така една минута след като затвори.

Не беше нужно да си представя кървавите подробности — беше виждал достатъчно местопрестъпления с цялата им кървава действителност. Знаеше какво могат да причинят един чук или бухалка на човешката глава. Знаеше как изглеждат множество прободни рани. И също като сержанта знаеше, че това убийство бе извършено от някой, който познава жертвата, защото нападението бе лично; беше нападнато лицето. Множеството прободни рани бяха признак на ярост. И тъй като повечето убийства на жени бяха извършени от познат на жертвата, обикновено приятел или съпруг, или бивш такъв, шансът убиецът на госпожица Дийн да е приятелят й, бе доста голям.

Той пое дълбоко дъх и отново набра номера на Джейн. Щом тя отговори той каза:

— Знаеш ли името на приятеля на Марси?

Тя си пое шумно дъх.

— Тя добре ли е?

— Все още не знам — излъга той. — Приятелят й…?

— Оу. Името му е Брик Герин. — Тя му издиктува фамилията буква по буква.

— Брик истинското му име ли е или прякор?

— Не знам. Само така съм я чувала да го нарича.

— Добре, това е достатъчно. Ще ти се обадя щом разбера нещо. О, искаш ли да се срещнем за обяд?

— Разбира се. Къде?

Тя все още звучеше уплашено, но се държеше, както беше предполагал.

— Ще те взема, ако ми осигуриш достъп през портала.

— Няма проблем. В дванадесет?

Сам провери часовника си. Десет и тридесет и пет.

— Ще успееш ли по-рано, да кажем единадесет и петнадесет или там някъде? — Това щеше да му даде достатъчно време да стигне до „Хемърстед“.

Може би тя знаеше, или в онзи момент разбра.

— Ще се срещнем долу.

Джейн го чакаше на входа на сградата, когато охраната го пусна през портала. Бе облечена в друга дълга права пола, която й стоеше страхотно, което означаваше, че няма да може да се качи в пикапа му без помощ. Той излезе и заобиколи, за да й отвори вратата. Очите й бяха разтревожени и тя изучаваше изражението му. Той знаеше, че е сложил полицейското си лице, беземоционална маска, но тя пребледня.

Сам постави ръце около тънката й талия и я повдигна в пикапа, след това заобиколи колата и се настани зад волана.

Една сълза се плъзна по бузата на Джейн.

— Кажи ми — каза тя задавено.

Той въздъхна, след това се протегна и я привлече в прегръдката си.

— Толкова съжалявам — каза той в косата й.

Джейн се вкопчи в ризата му. Сам можеше да усети как трепери и я притисна още по-силно.

— Мъртва е, нали — каза тя с треперещ шепот и това не бе въпрос.

Тя знаеше.