Линда Хауърд
Перфектният мъж (15)

14

— Добре — каза Марси щом им сервираха кафето и взеха поръчките им в закусвалнята, където спряха да закусят, — разкажи ни за Гейлън.

— Няма много за разказване — отвърна Ти Джей и сви рамене. — Беше си вкъщи вчера, когато се прибрах. Започна с искането да се откажа от приятелите си — или по точно от три от тях и познайте кои бяха те. Аз продължих, като настоях той да се раздели с по един свой приятел за всеки мой, от който аз ще трябва да се откажа. След това… мисля, че си беше чиста женска интуиция, защото внезапно се запитах дали не е бил толкова хладен през последните две години заради друга жена.

— Какво му става? — възмутено попита Луна. — Не знае ли какъв късметлия е, че те има?

Ти Джей се усмихна.

— Благодаря ти за доверието. Аз няма да се предам. Може да успеем да преодолеем проблема, но ако не се получи, няма да се оставя това да ме съсипе. Снощи мислих доста сериозно и не всичко е по вина на Гейлън. Аз съм перфектната жена, не повече отколкото той е перфектният мъж.

— Не ти си се срещала с друг — посочи Джейн.

— Не казах, че сме еднакво виновни. Ако той има желание да спаси този брак, ще трябва да се реваншира за много неща. Но и аз има за какво да се реванширам.

— Например? — попита Марси.

— О… ами не съм се занемарила, но също така не съм и положила никакви специални усилия заради него. Освен това се съгласявах с всичко, което кажеше, в опит да му угодя и нека си признаем, на пръв поглед това звучи страхотно за него, но ако той желае равностоен партньор, сигурно е било влудяващо. Разменям с вас идеи, така както преди с него, но сега сякаш крия от Гейлън най-интересните черти от себе си. Превърнах се в готвачка и икономка, вместо да бъда любовница и партньорка, а това не е добре за нито един брак. Нищо чудно, че се е отегчил.

— Знаеш ли колко типично е това? — попита Джейн с пълен с възмущение глас. — Каквото и да се случи все жените поемат вината за това. — Тя разбърка кафето си, впила гневен поглед в чашата си. — Знам, знам, понякога се налага да го правим. Мразя да греша, по дяволите.

— Това са двадесет и пет цента — казаха в един глас и трите.

Джейн бръкна в чантата си за дребни, но намери само четиридесет и шест цента. Вместо това сложи един долар на масата.

— Една от вас ще трябва да ги развали за другите две. Отново трябва да се заредя с дребни. Сам ме обра до шушка.

Последва дълга пауза и три чифта очи се насочиха към нея. Най-накрая Луна попита внимателно:

— Сам? Кой е Сам?

— Знаете. Сам. Моят съсед.

Марси сви устни.

— Това да не би да е същият съсед, който излезе, че е полицай, но ти описа няколко пъти като кретен, пияница, пласьор на наркотици, нещастен кучи син, който не е виждал бръснач или душ това хилядолетие…

— Добре де, добре — каза Джейн. — Да, същият мъж е.

— И вече сте на малки имена? — попита смаяно Ти Джей.

Джейн се изчерви.

— Нещо подобно.

— О, господи! — Очите на Луна станаха огромни. — Тя се изчерви.

— Това е направо страшно — отбеляза Марси и три чифта очи премигнаха с удивление.

Джейн се сви на мястото си, усещайки как лицето й става още по-червено.

— Вината не е моя — избълва тя отбранително. — Той има червен пикап. Четири по четири.

— Не виждам как това може да е от значение — каза Ти Джей, изучавайки тавана.

— Е, той не е чак такъв кретен — измърмори Джейн. — И какво от това? Всъщност е кретен, но си има и своите добри страни.

— И най-добрата е в панталоните му, нали? — саркастично подметна Марси, яростно насочена към най-важното.

Луна показа шокираща липса на благоприличие като извика „Потапяй се! Потапяй се! Потапяй се!“, подобно на актьорите във военен филм с подводници.

— Престани! — изсъска й Джейн. — Не съм правила това.

— О-хо! — Ти Джей се наведе по-близо. — Какво точно си направила?

— Само една целувка, умнице такава, това е всичко.

— Една целувка не е причина за изчервяване — ухилена каза Марси. — Особено, ако е била по лицето ти.

Джейн изсумтя.

— Явно никога не си била целувана от Сам или нямаше да правиш такива погрешни изказвания.

— Толкова е добър, а?

Джейн не успя да възпре въздишката, която се изплъзна от гърлото й или начина, по който се извиха устните й.

— Да. Толкова добър.

— Е, колко време продължи?

— Казах ти, не сме правили секс! Беше просто една целувка. — Точно както вайпър беше просто кола, а връх Еверест бе просто хълм.

— Имах предвид целувката — нетърпеливо каза Марси. — Колко дълго продължи?

Джейн премигна при този въпрос. Не беше засичала, а освен това имаше и доста други неща, които се случваха тогава, като например надигащият се, но в крайна сметка, несъстоял се оргазъм.

— Не знам. Пет минути или там някъде, предполагам.

Останалите просто стояха и премигваха насреща й.

— Пет минути? — немощно попита Ти Джей. — Една целувка е продължила цели пет минути?

Ето го отново това проклето изчервяване; можеше да усети как се прокрадва по лицето й.

Луна бавно поклати глава невярващо.

— Надявам се да си на хапчета, защото определено си в червената зона. Може да те забърше по всяко време.

— И той е на същото мнение — каза Джейн и се намръщи. — Всъщност вчера поднових рецептата си.

— Явно не само той е на това мнение — отбеляза дрезгаво Ти Джей и се ухили широко. — Хей, това е нещо, което си струва да отпразнуваме!

— Държите се така сякаш съм била загубена кауза.

— Нека просто кажем, че социалният ти живот не струваше — каза Марси.

— Не е вярно.

— Кога за последен път имаше среща?

Тя знаеше, че тук я бяха хванали на тясно, бе минало много време, толкова много, че не можеше да каже кога точно.

— Е, и, не излизам много. Това е въпрос на избор, а не на необходимост. Предишният ми опит с избора на мъже не е особено забележителен, не помните ли?

— Тогава каква е разликата с този Сам, полицаят?

— Голяма — двусмислено отвърна Джейн, спомняйки си го гол. След един замечтан миг тя се върна в реалността. — През половината време ми се иска да го удуша.

— А през другата половина?

Тя се ухили.

— Ще ми се да разкъсам дрехите му.

— Звучи ми като основа за добра връзка — каза Марси. — Това със сигурност е повече от онова, което имахме с Брик, а го задържах цяла година.

Джейн си отдъхна щом темата на разговор се отклони от Сам. Как можеше да обясни нещо, което самата тя не разбираше? Той я подлудяваше, от тях направо изхвърчаха искри и проклетникът въобще не се беше прибрал вкъщи миналата вечер. Би трябвало да побегне в обратната посока, а не да се опитва да измисли начини да го спечели само за себе си.

— Какво каза той?

— Не много, което бе изненадващо. Когато Брик се ядоса, той е благоразумен колкото някое двегодишно с гневен изблик. — Марси подпря брадичката си върху сплетените си ръце. — Признавам, че ме хвана неподготвена. Бях се настроила за викове и крясъци, а не за наранени чувства.

— Може би го е грижа повече отколкото предполагаш — предположи Луна, но дори тя звучеше неубедително.

Марси изсумтя.

— Това, което имахме, беше удобно и за двама ни, но не беше точно перфектната връзка. Ами ти? Чувала ли си се с Шамал? — Марси смени темата, показвайки, че е готова да изостави разговора за Брик, както Джейн бе пожелала да говорят за нещо различно от Сам.

— Всъщност да — отговори Луна замислено. — Той беше… не знам… някак впечатлен от цялата тази публичност. Сякаш изведнъж съм станала по-важен човек, ако разбирате какво имам предвид. Покани ме на вечеря, вместо да каже, че ще се отбие да ме види както винаги досега.

В сепарето се възцари мълчание. Те всички се спогледаха, несигурни от внезапната промяна в отношението на Шамал.

Луна все още изглеждаше замислена.

— Аз му отказах. Ако преди това не му бях интересна, тогава и сега не съм достатъчно интересна.

— Само така — поздрави я Джейн, неимоверно облекчена. А после и четирите се поздравиха взаимно с по едно „дай пет“. — А сега какво? Шамал официално ли е история или още изчакваш?

— Изчаквам. Но няма да му се обаждам отново. Ако иска да ме види, ще трябва той да ме потърси.

— Но ти си го отрязала — отбеляза Марси.

— Не му казах да се разкара, просто му отказах, имах други планове. — Тя сви рамене. — Ако ще имаме някаква връзка, основните правила ще трябва да се променят, това ще рече, че и аз ще имам думата за тях, вместо да правя всичко по неговия начин.

— Ние сме побъркани — каза Джейн, въздъхна и потърси спасение в чашата си с кафе.

— Ние сме напълно нормални — поправи я Ти Джей.

— Това казах и аз.

Те се кикотеха, когато сервитьорката донесе поръчките им и постави чиниите им пред тях. Любовният им живот, общо взето, бе истинско бедствие, но какво от това? Те си имаха бъркани яйца и хаш брауни^[1], за да се почувстват по-добре.

 

 

Тъй като беше петък, спазиха традицията си да хапнат в „Ърни’с“ след работа. На Джейн й беше трудно да повярва, че е минала само една седмица откакто така лекомислено бяха съставили Списъка. За седем дни се бяха променили толкова много неща. Например атмосферата в заведението; щом влязоха се чуха ръкопляскания и хор от освирквания. Някои жени, несъмнено яростни феминистки, се присъединиха към освиркванията.

— Можеш ли да повярваш на това? — измърмори Ти Джей, докато се настаняваха. — Ако бяхме пророци, бих казала, че ни предстои замеряне с камъни.

— Пропадналите жени са били замеряни с камъни — каза Луна.

— Ние също сме такива — отбеляза Марси, смеейки се. — Хората реагират като ни видят. И какво от това? Ако някой иска да ни каже нещо право в лицата, мисля, че ще можем да отстоим позицията си.

Обичайният им келнер им донесе обичайните питиета.

— Хей, сега сте известни момичета — поздрави ги весело той.

Ако бе смутен от някои от точките в Списъка, не го показа с нищо. Разбира се, възможно бе въобще да не е запознат с тях.

— Само помислете, идеята ни хрумна миналият петък вечер, докато седяхме на онази маса ей там — каза Джейн.

— Така ли? Уау. — Той погледна към въпросната маса. — Чакайте само да кажа на шефа.

— Мда, като нищо може да позлати масата или нещо такова.

Сервитьорът бавно поклати глава, изглеждайки несигурен.

— Не мисля. Това не го ли правят с конете?

Джейн беше уморена, благодарение на безбожно ранното ставане в два часа, така че й отне около секунда да направи връзката.

— Имаш предвид кастриране, не позлатяване^[2].

— О! — По лицето му се изписа облекчение. — Зачудих се как може да направите нещо подобно на една маса.

— Ами необходими са четирима души — обясни Джейн. — По един за всеки крак.

Ти Джей бе свела глава над масата, раменете й се тресяха сякаш се опитваше да потуши смеха си. Очите на Марси бяха огромни, но тя успя да даде поръчката си само с лек трепет на гласа си. Луна, най-сдържаната сред тях, изчака, докато всички поръчки бъдат взети и той изчезне в кухнята, преди да сложи ръце върху устата си и да се разсмее, докато сълзи не потекоха по лицето й.

— По един за всеки крак — повтори тя, задъхана и отново се разхълца от смях.

Вечерята им не беше спокойна както обикновено, защото хората не спираха да идват на масата им и да подхвърлят коментари, и злонамерени, и хвалебствени. Когато поръчките им пристигнаха, храната им бе изгорена; очевидно готвачът не им беше фен.

— Хайде да се изнасяме оттук — предложи накрая Марси с отвращение. — Дори и да можем да ядем това овъглено нещо, няма да имаме възможност заради всички хора, които ни прекъсват.

— Трябва ли да платим за това? — попита Луна, изучавайки шайбата за хокей, която би трябвало да е кюфте за хамбургер.

— По принцип бих казала не — отвърна Джейн. — Но ако вдигнем шумотевица тази вечер, най-вероятно ще цъфнем във вестника утре сутрин.

С въздишки те се съгласиха. Оставиха чиниите си напълно недокоснати, платиха сметката и си тръгнаха. Обикновено се мотаеха с храната си, но този път, когато тръгнаха, беше едва малко след шест; лятното слънце все още стоеше ниско в небето и жегата бе жестока.

Четирите се оттеглиха по колите си. Джейн запали двигателя на вайпъра си и постоя за миг заслушана в приглушеното мъркане на мощната, добре поддържана машина. Включи вентилатора на най-висока степен и регулира въздушните клапи така, че студеният въздух да духа в лицето й.

Не искаше да се прибира в къщи и да гледа новините, в случай че Списъкът се появи отново в тях. Вместо това реши да напазарува, а не да чака до утре и зави на север по Ван Дайк, движейки се бързо покрай завода на „Дженеръл Мотърс“ отляво, като устоя на подтика да направи десен завой, който щеше да я отведе точно до полицейското управление на Уорън. Не желаеше да разбере дали на паркинга е паркиран червеният пикап или очуканият кафяв понтиак. Всичко, което искаше, бе да се зареди с храна и да се прибере при Бубу; нямаше я толкова дълго, че той вероятно бе подхванал нова възглавница.

Джейн не беше от типа хора, които се мотаят из магазините. Мразеше да пазарува, така че нападна магазина, сякаш бе на конно надбягване. Управлявайки количката с висока скорост, тя профуча край редовете с пресни продукти, мятайки зеле, маруля и различни плодове в кошницата, след това обиколи бързо другите щандове. Не готвеше много, защото бе прекалено досадно за сам човек, но от време на време се случваше да приготви печено или нещо подобно, а след това да си направи сандвичи за през седмицата от месото. Котешката храна на Бубу бе необходимост, макар че…

Една ръка се обви около кръста й и дълбок глас каза:

— Липсвах ли ти?

Джейн успя да сподави вика си, който прозвуча повече като писукане, но скочи поне тридесет сантиметра нагоре и почти се блъсна в щанда за котешка храна „Шиба“.

Обръщайки се, тя бързо постави количката помежду им и го погледна с разширени от тревога очи.

— Извинете — каза тя, — но не ви познавам. Бъркате ме с някой друг.

Сам се намръщи. Другите пазаруващи ги гледаха с очевиден интерес или поне една дама изглеждаше сякаш бе готова да се обади на полицията, ако той направи и едно грешно движение.

— Много смешно — изръмжа той и нарочно свали якето си, разкривайки кобура на колана си и големия черен пистолет, който стоеше в него. Тъй като значката му също бе закачена на колана, напрежението около щандовете се стопи, щом до тях достигна шепота „Той е полицай“.

— Върви си — каза Джейн. — Заета съм.

— Виждам. Какво е това Пазаруване 500^[3] ли? Гоня те нагоре-надолу из магазина последните пет минути.

— Не е вярно — отвърна тя, проверявайки часовника си. — Не съм била тук цели пет минути.

— Добре, нека бъдат три. Видях една червена фурия да профучава по Ван Дайк и обърнах, за да я последвам, решавайки, че си ти.

— Колата ти има ли радар?

— С пикапа съм, не със служебната кола.

— Тогава не може да докажеш, колко бързо съм карала.

— По дяволите, нямаше да ти пиша акт — отговори той раздразнено. — Въпреки че ако не намалиш малко скоростта, ще се обадя на някой от пътните патрули да ти окажат тази чест.

— Значи дойде тук само, за да ме тормозиш?

— Не — каза той с пресилено търпение, — дойдох тук, защото отсъствах и исках да се обадя.

— Отсъствал си? — повтори тя, отваряйки широко очи. — Нямах идея.

Сам стисна зъби. Джейн го разбра, защото можеше да види как се стегна челюстта му.

— Добре де, трябваше да се обадя. — Думите прозвучаха сякаш бяха откъснати болезнено от вътрешността му.

— Наистина ли? И защо?

— Защото ние сме…

— Съседи? — помогна му тя, когато той не успя да открие думата, която търсеше.

Джейн започваше да се забавлява, поне дотолкова, доколкото бе възможно, когато бе със замаян от липсата на сън поглед.

— Заради това нещо между нас. — Той се бе намръщил срещу нея, не изглеждаше изобщо щастлив за тяхното „нещо“.

— Нещо? Аз не правя разни неща.

— Ще правиш щом е с мен — измърмори Сам под носа си, но тя все пак го чу и тъкмо бе отворила уста, за да избухне, когато едно момче, може би на осем години, изтича и я сръчка в ребрата с пластмасово лазерно оръжие, издаващо силни електрически звуци, докато момчето дърпаше спусъка.

— Мъртва си — извика то победоносно.

Майка му дойде забързана, изглеждаше изтормозена и безпомощна.

— Деймиън, престани! — Тя му се усмихна едва-едва. — Не притеснявай милите хора.

— Млъкни — грубо каза той. — Не виждаш ли, че това са Терони от Ванойт?

— Съжалявам — извини се майката, опитвайки се да издърпа детето си. — Хайде, Деймиън, или щом се приберем вкъщи ще си наказан.

Джейн едва се въздържа да не завърти очи. Детето отново я мушна в ребрата.

— Ох!

Детето отново издаде силните звуци, забавлявайки се изключително от дискомфорта й.

Джейн лепна голяма усмивка на лицето си и се наведе по-близо до скъпоценния Деймиън и изгука с най-извънземния си глас:

— О, виж, малък землянин. — Тя се изправи и погледна Сам доминиращо. — Убий го.

Ченето на Деймиън увисна. Очите му станаха огромни щом видя големия пистолет на колана на Сам. От отворената му уста започнаха да се разнасят поредица от пронизителни звуци, приличащи на пожарна аларма.

Сам изруга тихо, сграбчи Джейн за ръката и я задърпа почти тичайки към началото на магазина. Тя успя да грабне чантата си от количката, докато я подминаваше.

— Ей, продуктите ми! — протестира тя.

— Можеш да прекараш още три минути тук утре и да си ги набавиш — отвърна той с надигаща се ярост. — Точно сега се опитвам да те предпазя от арест.

— За какво? — попита тя възмутено, докато Сам я влачеше през автоматичните врати.

Хората се обръщаха, за да ги наблюдават, но повечето се бяха насочили към звука от писъците на Деймиън до пътека номер седем.

— Какво ще кажеш за това, заплаши да убиеш дете и причини тази размирица?

— Не съм заплашила да го убия! Само ти наредих да го направиш. — Беше й трудно да върви в крак с него; дългата й пола не бе създадена за тичане.

Той я завъртя отстрани на сградата, извън полезрение и я прикова към стената.

— Не мога да повярвам, че това ми липсваше — каза той с възбуждащ тон.

Тя погледна раздразнено нагоре към него и не отговори.

— Бях в Лансинг — изръмжа той, навеждайки се толкова ниско, че носът му почти докосваше нейния. — На интервю за държавна работа.

— Не ми дължиш никакво обяснение.

Сам се изправи и погледна към небето сякаш търсеше помощ от Всевишния.

Тя реши да отстъпи малко.

— Добре, едно телефонно обаждане нямаше да е прекалено нахално.

Той измърмори тихо нещо. Джейн имаше добра представа какво беше, но за нещастие той не плащаше за всяка ругатня. Ако го правеше, тя щеше да улучи джакпота. Джейн го сграбчи за ушите, придърпа го надолу и го целуна. А само след секунда той я бе притиснал до стената, с ръце толкова стегнати около нея, че тя едва успяваше да диша, но дишането не беше на първо място в списъка й с приоритети точно в момента. Да го усеща срещу себе си, да го вкусва — това беше важното. Пистолетът му беше на кръста и Джейн разбра, че не това я пробожда в корема. Размърда се насреща, за да се увери. Мне, определено не беше пистолет.

Той дишаше трудно, когато вдигна главата си.

— Избираш най-дяволските места — упрекна я той, оглеждайки се наоколо.

— Аз ли ги избирам? Бях в магазина, вършейки собствената си работа, пазарувах, когато бях нападната не от един, а от двама маниаци…

— Не харесваш ли деца?

Тя премига.

— Какво?

— Не харесваш ли деца? Искаше да убия онова там.

— Харесвам повечето деца — отвърна Джейн нетърпеливо, — но онова там не го харесах. То ме сръчка в ребрата.

— Аз те сръчквам в корема.

Тя му отправи мила усмивка, такава, която го накара да потръпне.

— Да, но ти не използваш пластмасов лазерен пистолет.

— Да се разкараме оттук — каза той с отчаян вид и я побутна към колата й.