Линда Хауърд
Перфектният мъж (10)

9

Телефонът иззвъня. Джейн се поколеба, водейки вътрешна борба дали да вдигне или не. Не би трябвало репортерите да си правят труда да се обаждат, след като Марси им бе предоставила историята, която искаха. Като се имаше предвид часа обаче, позвъняването вероятно идваше от някой, който я познаваше, току-що бе чул името й по телевизията и искаше да говори с нея, сякаш нейните петнадесет минути съмнителна слава можеха да се прехвърлят и върху него или нея по линия на познанството им. Джейн не желаеше да предъвква отново каквото и да било за проклетия Списък, просто й се искаше да умре.

От друга страна, можеше да се обажда Луна, Ти Джей или Марси.

Накрая, на седмото позвъняване, тя отговори, в готовност да обърне на италиански акцент и да се представи за някой друг.

— Как можа да ми го причиниш? — изстреля брат й Дейвид.

Джейн премигна, опитвайки се да смени предавките. Боже, брат й никога ли нямаше да преживее факта, че не е получил правото да се грижи за колата на баща им?

— Нищо не съм ти направила. Не съм виновна, че татко пожела да остави колата тук. Повярвай ми, предпочитам да не го беше правил, защото сега, вместо да паркирам моята в гаража, трябва да я оставям на алеята.

— Не става въпрос за колата! — почти крещеше брат й. — Това нещо по телевизията! Как можа да го направиш? Как мислиш, че ще ми се отрази?

Цялата ситуация започваше да става странна. Мислите на Джейн препуснаха в опит да разбере как случилото се би повлияло на брат й, но единственото, за което се сещаше, бе възможността той да не отговаря на критериите в списъка и съответно не желаеше Валъри да узнае, че съществуват критерии.

Да обсъжда физическите качества на брат си, не беше нещо, което искаше да прави.

— Сигурна съм, че Валъри няма да направи никакви сравнения — отговори Джейн по възможно най-дипломатичния начин. — Варя нещо на печката и трябва да…

— Валъри? — настоя Дейвид. — Тя какво общо има с това? Да не казваш, че е… в цялото това нещо със Списъка?

Все по-странно. Джейн се почеса по главата:

— Не мисля, че разбирам за какво говориш — рече накрая.

— За репортажа по телевизията!

— Какво за него? Как ще ти се отрази?

— Дала си името си! Ако се бе оженила, фамилията ти нямаше да е „Брайт“, но неее, трябваше да си останеш необвързана и името ти да е същото като моето. Ако не си забелязала, нашата не е често срещана фамилия. Само си помисли за шегите, които ще трябва да понеса, докато съм на работа.

Това беше малко прекалено, дори за Дейвид. Обикновено параноята му бе по-слабо изразена. Обичаше го, но той никога не преодоля убеждението си, че светът се върти около него. Поведението му до известна степен беше разбираемо, докато учеше в гимназията, тъй като беше висок и красив, и невероятно популярен сред момичетата, но вече от петнадесет години насам не беше в училище.

— Не мисля, че някой ще забележи — каза Джейн възможно най-внимателно.

— Това ти е проблемът, никога не се замисляш, преди да отвориш голямата си уста…

Младата жена не се замисли, просто реагира по най-естествения за нея начин:

— Целуни ме отзад — заяви и тресна телефона.

Реакцията й не беше от най-зрелите, помисли тя, но определено беше удовлетворяваща.

Телефонът иззвъня отново. В никакъв случай нямаше да отговори, реши Джейн. За пръв път съжали, че телефонът й не показва номера, от който се звъни. Може би трябваше да го смени.

Звъненето не спираше. След като преброи до двадесет, младата жена грабна слушалката и изкрещя.

— Какво?

Ако Дейвид си мислеше, че може да я тормози по този начин, да видим какво щеше да каже, когато му се обади в два сутринта. Братя!

Беше Шели.

— Сега вече хубава я забърка — бе първата реплика на сестра й.

Джейн потърка чело. Определено усещаше наченки на главоболие. След спора с Дейвид, изчака да види докъде ще се стигне този път.

— Няма да съм в състояние да държа главата си изправена в църквата.

— Наистина? О, Шели, толкова съжалявам — каза Джейн сладникаво. — Не знаех, че си болна от страховитата болест на немощния врат. Кога поставиха диагнозата?

— Такава си фукла. Никога не мислиш за друг, освен за себе си. Не ти ли мина през ума, поне веднъж, как нещо подобно ще се отрази на мен или децата? Стефани е унизена. Всичките й приятели знаят, че си й леля…

— Откъде знаят? Никога не съм срещала приятелите й.

Шели замълча, преди да отговори.

— Предполагам, че тя им е казала.

— Толкова е унизена, че сама е признала роднинската ни връзка? Странно.

— Странно или не — отвърна Шели, — е отвратително от твоя страна да развееш нещо подобно публично.

Джейн прехвърли набързо наум телевизионното интервю на Марси. Там не споменаваше нещо конкретно.

— Не мислех, че Марси се е справила толкова зле.

— Марси? За какво говориш?

— За интервюто по телевизията. Отпреди малко.

— О, искаш да кажеш, че са го излъчили и по телевизията? — попита Шели с нарастващ ужас. — О, не!

— Ако не си го гледала по новините, за какво говориш?

— За онова нещо в Интернет! Стефани го свали оттам.

Интернет? Главоболието на Джейн избухна с пълна сила. Някой от кретените на работа вероятно бе качил целия бюлетин. Четиринадесетгодишната Стефани наистина е била просветлена.

— Не съм го качвала в интернет — каза тя уморено. — Трябва да е бил някой от службата.

— Независимо кой го е качил, ти си виновна за това… за съществуването на този списък.

Изведнъж на Джейн й дойде до гуша, имаше чувството, че в продължение на няколко дни ходи по опънато въже, беше максимално стресирана и хората, които трябваше най-много да ги е грижа за нея и да я подкрепят, се държаха отвратително. Не можеше да понесе повече, дори й бе трудно да измисли нещо язвително, което да каже.

— Знаеш ли — започна тихо, прекъсвайки тирадата на Шели. — Уморих се от начина, по който двамата с Дейвид автоматично ме приемате за виновна, без да се поинтересувате как се е случило всичко. Той ми е ядосан заради колата, а ти си ми сърдита заради котката, затова ме нападате, без да попитате дали съм добре при целия този шум около списъка. И ако беше помислила за секунда, щеше да осъзнаеш, че не съм доволна от случващото се. Казах на Дейвид да ме целуне отзад и знаеш ли какво, Шели? Ти също можеш да го направиш.

С тези думи Джейн затръшна телефона и на сестра си. Слава богу, че нямаше повече братя и сестри.

— Ето ме — в най-помирителната ми и дипломатична светлина — каза тя на Бубу, след което примигна, за да прогони нетипичната за нея влага от очите си.

Телефонът иззвъня отново и Джейн го изключи. Числата върху екрана на телефонния секретар показваха, че има твърде много съобщения. Тя ги изтри, без да изслуша нито едно и отиде в спалнята, за да се преоблече. Бубу заситни по петите й.

Възможността да получи някаква утеха от котарака беше съмнителна, но така или иначе го вдигна и потърка брадичката си в главата му. Той изтърпя ласката около минута — в крайна сметка не правеше нещо по-приятно, като да го чеше зад ушите — след което се размърда, за да се освободи и скочи без усилия на пода.

Джейн беше твърде депресирана и напрегната, за да си почине, или дори да яде. Миенето на колата щеше да изразходи малко от енергията й, помисли си и се преоблече в панталонки и тениска. Вайпърът не беше много мръсен, не бе валяло от две седмици, но тя обичаше колата си бляскава. Цялото миене и полиране изпълваше душата й. А точно в момента определено се нуждаеше от това.

Развълнува се, докато събираше нещата, които щяха да са й нужни, за да направи вайпъра красив. Шели заслужаваше Джейн да й занесе Бубу и да го остави при нея, за да разкъса и нейните възглавнички. Предвид, че сестра й беше с нови мебели — тя сякаш постоянно ги сменяше — едва ли щеше да приеме лесно като Джейн загубата на възглавниците си. Единственото, което я спираше да премести Бубу, бе фактът, че майка им повери грижите за любимата си котка на нея, а не на Шели.

Колкото до Дейвид, е, ситуацията беше почти същата. Би преместила колата в гаража на Дейвид, но Джейн бе обещала да се грижи за нея и ако нещо й се случеше, докато беше при брат й, щеше да се чувства два пъти по-отговорна. И в двата случая беше прецакана. След като събра парцал, кофа, специален сапун за автомобили, който нямаше да наруши блясъка на боята, вакса и препарат за почистване на прозорци, Джейн пусна Бубу на верандата, за да наблюдава процеса. Тъй като котките не обичаха водата, тя не очакваше да му е много интересно, но искаше компанията му. Той се настани под късното следобедно слънце и незабавно се отдаде на котешка дрямка.

Алеята в съседство не беше заета от очукания, кафяв понтиак, така че Джейн не трябваше да се притеснява, че случайно ще го изпръска и ще предизвика гнева на Сам, макар да бе на мнение, че едно хубаво измиване не би навредило. Вероятно нямаше и да помогне — беше твърде късно, за да се разкраси тази повърхност, но мръсните коли я дразнеха. А колата на Сам я дразнеше много.

Джейн усърдно миеше и изплакваше, но на участъци, за да няма време сапуна да изсъхне и да остави петна. Конкретно този сапун не би трябвало да се забелязва, но тя реши да не рискува. Баща й я бе научил да мие колата си по този начин и тя така и не откри по-добър метод.

— Здравей.

— Мамка му! — изпищя Джейн, подскочи поне тридесетина сантиметра във въздуха и изпусна насапунисания парцал. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Обърна се с маркуча в ръка.

Сам отскочи назад, когато водата се разплиска върху краката му.

— Внимавай какво правиш, дявол го взел — сопна й се той.

Джейн се напрегна моментално.

— Добре — отвърна любезно и насочи маркуча право в лицето му.

Той извика и отскочи встрани. Тя запази позиция с маркуча в ръка, наблюдавайки го как прокарва длан върху капещото си лице. Първата водна атака, съвсем случайно, бе намокрила дънките му от коленете надолу. Втората се бе погрижила за тениската му. Предната част бе напълно мокра, залепвайки за тялото му като втора кожа. Джейн се опита да пренебрегне гледката на силните му гърди.

Изправиха се един срещу друг, като стрелци, деляха ги не повече от десет метра.

— Да не си някоя шибана откачалка? — почти крещеше Сам.

Джейн отново насочи маркуча към него. Пръскаше го с отмъщение, преследваше го с водната струя, докато той се опитваше да се отмести от пътя й.

— Не ми казвай, че съм луда! — извика Джейн и запуши с пръст част от отвора, за да увеличи силата на струята и разстоянието, до което достигаше. — Писна ми хората да ме обвиняват за всичко! — Отново го напръска в лицето. — По дяволите, писна ми от теб, от Шели, от Дейвид, от всички на работа, от глупавите репортери и от Бубу, който разкъсва възглавничките ми. До гуша ми дойде, чуваш ли?

Сам рязко смени тактиката за избягване на атаката. Сниши се, подобно на защитник, като не се опитваше да избяга от водния взрив, който тя насочи към него. Около половин секунда по-късно Джейн се опита да отскочи встрани. Рамото му се удари в корема й, а тласъкът я притисна с гръб към вайпъра. Поразително бърз като змия той отскубна маркуча от ръката й. Джейн се хвърли към маркуча, но Сам я притисна обратно, заклещвайки я с тежестта си към колата.

И двамата дишаха тежко. Той беше мокър от главата до петите, а водата капеше от дрехите му върху нея, докато тя не стана почти толкова мокра, колкото него. Джейн погледна нагоре към него, а Сам надолу към нея, носовете им бяха само на няколко сантиметра разстояние.

— Уплаши ме — обвини го тя. — Беше инцидент.

— Само първият път, когато ме изпръска. Вторият път го направи нарочно.

Джейн кимна.

— Освен това каза „мамка му“ и „по дяволите“. Дължиш ми петдесет цента.

— Въвеждам ново правило. Не можеш да ме подтикваш към ругатни, а след това да ме глобяваш за тях.

— Няма да платиш дълга си? — попита той невярващо.

— Можеш да се обзаложиш. Всичко е по твоя вина.

— Как така?

— Нарочно ме уплаши и не се опитвай да отричаш. Затова си виновен за първата дума.

Джейн се опита да помръдне, да се изплъзне от натиска на теглото му. По дяволите, беше също толкова тежък и неподатлив, колкото металната повърхност под нея.

Той потуши опита й за бягство, притискайки се още по-плътно към нея. Водата от дрехите му се стичаше по краката й.

— Какво ще кажеш за втората дума?

— Ти каза шиб… — Джейн се усети навреме. — Моите две ругатни, взети заедно, не са и наполовина толкова лоши, колкото твоята.

— Какво, вече има и точкова система ли?

— Въпросът е, че не бих изрекла нито едно проклятие, ако: първо — не ме бе уплашил и второ — не бе изругал първи.

— Ако ще си прехвърляме вината, нямаше да го кажа, ако не ме беше изпръскала.

— Нямаше да те изпръскам, ако не ме беше уплашил. Виждаш ли, всичко е по твоя вина — обяви тя победоносно и повдигна брадичката си към него.

Сам си пое дълбоко въздух. Движението на гръдния му кош рязко притисна гърдите й дори по-силно. Той можеше да почувства зърната й. О-оу! Очите й се разшириха от внезапна тревога.

Сам гледаше надолу към нея с неразгадаемо изражение.

— Пусни ме — каза Джейн по-нервна, отколкото й се искаше да признае.

— Не.

— Не — повтори тя. — Не може да кажеш „не“. Нарушаваш закона, като ме държиш против волята ми.

— Не те държа против волята ти, притискам те към колата ти.

— Насила.

Сам сви рамене в знак на съгласие. Не изглеждаше много разтревожен от перспективата да наруши някой закон срещу груби съседи.

— Пусни ме — повтори Джейн.

— Не мога.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

Всъщност Джейн се опасяваше, че знае причината. „Защо“ бе подутината, която се намираше в мокрите му дънки от няколко минути. Младата жена даваше най-доброто от себе си, за да не й обръща внимание и от кръста нагоре — с изключение на втвърдените си зърна — имаше успех. От кръста надолу — провалът бе пълен.

— Защото имам намерение да направя нещо, за което ще съжалявам. — Сам поклати глава, сякаш самият той не разбираше какво става. — Все още не разполагам с камшик и стол, но какво пък, по дяволите, ще рискувам.

— Почакай — изписка тя, но беше твърде късно.

Тъмната му глава се наведе към нея.

Късният следобед бързо изчезна. В далечината се чу детски смях, шум от кола. Слабият звук от работеща косачка достигна до ушите й. Всичко й се струваше далечно и откъснато от действителността. Реалността беше тази целувка, устните му върху нейните, езикът му, преплетен с нейния, топлата мъжка миризма, която проникваше в ноздрите й и изпълваше дробовете й. И вкусът му, о, този вкус, сякаш току-що бе ял шоколад. Джейн искаше да го погълне.

Осъзна, че е стиснала в шепите си мокрия памучен плат на блузата му. Без да прекъсва целувката, той разтвори ръцете й, и ги обви около врата си, което му позволи да се притисне по-плътно до нея — от коленете до раменете.

Как бе възможно една целувка да я възбуди толкова силно? Но това не беше просто целувка, Сам използваше цялото си тяло, триейки гърдите си в зърната й, които набъбнаха и се втвърдиха. Отъркваше издутата си ерекция в корема й в бавен, едва доловим ритъм, но толкова мощен, подобно на морски вълни.

Джейн долови дивия, приглушен звук, който изригна от гърлото й. Опита се да се надигне срещу него и да застане достатъчно високо, така че ерекцията му да пасне на подходящото място. Пламтеше от желание, топлината я изгаряше, породена от внезапната атака на сексуалната нужда и неудовлетвореност.

Сам все още държеше маркуча в ръка. Заключи я в прегръдката си и я повдигна с необходимите няколко сантиметра. Водната струя се изви, смени посоката си към Бубу и го изпръска. Котката подскочи с възмутено съскане и се приземи до колата, където се намокри още повече. Джейн не я беше грижа. Езикът на Сам беше в устата й, краката й бяха обвити около бедрата му, а ерекцията му беше точно там, където тя желаеше да бъде.

Сам се раздвижи — поредният лек тласък, който почти я накара да свърши. Ноктите й се забиха в гърба му, изви се в ръцете му и простена.

Той откъсна устните си от нейните. Дишаше тежко, очите му излъчваха възбуда и необузданост.

— Да влезем вътре — предложи й, думите бяха произнесени ниско и грубо, почти неразбираеми, подобни на ръмжене.

— Не — простена Джейн, — не спирай.

О, господи, беше близо, толкова близо. Отчаяно се изви срещу него.

— Исусе Христе! — възкликна Сам и затвори очи. Изражението му беше диво и излъчваше едва сдържана страст. — Джейн, не мога да те чукам тук навън. Трябва да влезем вътре.

Чукане? Вътре?

О, боже мой, беше на път да прави секс с него, а все още не бе започнала да си взема хапчетата.

— Чакай! — изкрещя тя панически. Отблъсна раменете му и свали краката си от кръста му, дърпайки се бясно. — Спри, пусни ме!

— Да спра? — попита той невярващо и ядосано. — Само преди секунда ми каза да не спирам.

— Промених си мнението. — Джейн продължаваше да бута раменете му, но не успя да постигне нищо.

— Не можеш да си промениш мнението! — сега Сам звучеше отчаян.

— Напротив мога.

— Имаш ли херпес?

— Не.

— Сифилис?

— Не.

— Гонорея?

— Не.

— Спин?

— Не!

— Тогава не можеш да си променяш мнението.

— Проблемът е, че имам една съвсем узряла яйцеклетка.

Това по-скоро беше лъжа, всъщност почти със сигурност беше лъжа. Цикълът й вероятно щеше да започне утре, така че малката яйцеклетка отдавна бе загубила жизнеността си, но не искаше да рискува евентуално потомство. Ако беше останала и искрица живот в ДНК-то й, спермата на Сам щеше да го разпали. Някои неща просто се случваха.

Новината за зрялата яйцеклетка го накара да се замисли. Обмисли въпроса и предложи:

— Мога да използвам презерватив.

Джейн му хвърли смразяващ поглед. Поне тя се надяваше да го попари. За момента бе забележително несломен.

— Презервативите осигуряват само деветдесет и четири процента сигурност. Което означава, че в най-добрия случай се провалят в шест процента от ситуациите.

— Хей, това са добри коефициенти.

Последва нов смразяващ поглед.

— Така ли? Можеш ли да си представиш какво ще се случи, ако дори само един от твоите малки разбойници се нахвърли върху моето момиче?

— Ще се вкопчат един в друг и ще се борят като две диви котки в чувал.

— Да, както нас преди секунда.

Сам изглеждаше ужасен, пусна я и отстъпи назад.

— Щяха да се озоват в чувала още преди дори да са се запознали.

— Ние също не сме се представяли един на друг — каза Джейн, внезапно почувствала нуждата да изтъкне този факт.

— Мамка му. — Той потърка лицето си с ръка. — Аз съм Сам Донован.

— Знам кой си. Госпожа Кулавич ми каза. Аз съм Джейн Брайт.

— Знам. Тя ми каза, дори ми обясни как се пише името ти.

Откъде, за бога, госпожа Кулавич знаеше това.

— Трябвало е да се казвам Джанин, но е допусната правописна грешка в акта ми за раждане и майка ми решила, че и така й харесва.

На Джейн й се искаше да бъде Джанин. Шели, Дейвид, Джанин, имената си подхождаха. Джейн беше бита карта, различна от останалите.

— Джейн ми харесва повече — каза Сам. — Отива ти. Ти не си Джанин.

Да, помисли си тя мрачно. Там беше проблемът.

— И така, какъв е проблемът, който имаш с… кой беше? О, да. Шели, Дейвид, всички на работа, репортерите и Бубу. Защо имаш проблеми с репортери?

Джейн беше впечатлена от паметта му. Самата тя не би могла да изреди списък с имена, които са й изкрещени, докато я заливат със студена вода.

— Шели е по-голямата ми сестра. Ядосана ми е, защото майка ми ме помоли да бъда бавачка на Бубу, а Шели искаше тази чест за себе си. Дейвид е брат ми. Ядосан ми е, защото баща ми помоли мен, а не него, да се грижа за колата му. Знаеш кой е Бубу.

Сам погледна над рамото й.

— Бубу е котката в колата ти.

— В колата ми? — попита Джейн и се обърна ужасена.

Бубу тихо се бе промъкнал под гюрука на автомобила. Тя го хвана, преди да избяга и възмутена го върна в къщата. След това се втурна обратно, за да провери дори за най-малката драскотина.

— Струва ми се, че ти също не одобряваш присъствието на котка в колата си — отбеляза Сам самодоволно.

Джейн му отправи още един смразяващ поглед, макар да забеляза, че новината за яйцеклетката й, така или иначе го бе попарила достатъчно.

— Няма място за сравнение между твоята и моята кола — изръмжа тя и погледна учудено към празната алея. Кафявият понтиак липсваше. Но Сам беше тук. — Къде е колата ти?

— Понтиакът не е мой, той е собственост на града.

Джейн усети известно облекчение. Благодаря ти, Боже! Ударът върху самочувствието й щеше да е сериозен, ако беше спала със собственика на тази развалина. От друга страна, може би се нуждаеше от понтиака, като умствена спирачка на сексуалните си желания. Ако онази бричка си стоеше тук, вероятно ситуацията отпреди малко нямаше да излезе извън контрол.

— Тогава как се прибра? — попита Джейн.

— Паркирам пикапа си в гаража. Пази го от прахта, полените и птиците.

— Пикап? Какъв модел?

— Шевролет.

— Четири по четири? — Сам изглеждаше като такъв тип мъж.

Той й се усмихна подигравателно.

— Има ли някакъв друг вид?

— О, човече — въздъхна Джейн. — Може ли да го видя?

— Не и докато не приключим с преговорите.

— Преговори?

— Да. Относно кога ще довършим това, което започнахме преди малко.

Устата й се отвори невярващо.

— Искаш да кажеш, че няма да ми позволиш да видя пикапа ти, докато не се съглася да спя с теб?

— Точно така.

— Ти си луд, ако си мислиш, че толкова отчаяно искам да видя автомобила ти! — извика Джейн.

— Червен е.

— О, човече — изстена тя.

Сам кръстоса ръце.

— Или приеми или престани да се оплакваш.

— Нямаш ли предвид да ти се предложа?

— Казах, че ще водим преговори за дата. Нямах предвид да го направим сега. И да ми платиш, пак не бих припарил до яйцеклетката ти.

— Ще ти покажа моя генератор, ако ти ми покажеш пикапа си.

Сам поклати глава.

— Няма сделка.

Джейн не бе разказвала на никого за колата на баща си. За пред приятелите й той просто беше параноичен заради семейния седан. Но автомобилът бе най-добрата разменна монета, предимството, което й гарантираше крайния резултат. Пък и Сам беше ченге. Вероятно нямаше да навреди да знае, че гаражът й се нуждае от защита през цялото време. Колата беше застрахована за цяло състояние, но също така беше незаменима.

— Ще ти позволя да видиш колата на татко, ако ме оставиш да видя пикапа — предложи тя лукаво.

Сам изглеждаше заинтересован. Явно изражението й само по себе си говореше, че автомобилът на баща й не е нещо обичайно.

— Какъв модел е?

Тя сви рамене.

— Не казвам нито дума на публично място.

Той се наведе и приближи ухото си до нея.

— Тогава прошепни.

Джейн доближи устни до ухото му и почувства слабия топъл аромат на мъж, който отново изпълни ноздрите й. Прошепна две думи.

Сам се изправи толкова рязко, че главата му удари носа й.

— Ауч! — извика Джейн и го потърка, за да пропъди болката.

— Нека я видя — каза той дрезгаво.

Джейн кръстоса ръце, имитирайки жеста му отпреди малко.

— Имаме ли сделка? Ти ще видиш колата на баща ми, а аз ще видя твоята?

— По дяволите, може и да караш пикапа ми, ако поискаш! — Сам се обърна и погледна към гаража й, сякаш беше Светия Граал. — Вътре ли е?

— На топло и сигурно.

— Оригинал? Не е имитация?

— Оригинал.

— Човече — въздъхна той и вече крачеше към гаража.

— Ще взема ключа. — Втурна се вътре, за да вземе ключа за катинара, а когато се върна, го завари да чака нетърпеливо. — Бъди внимателен и отвори вратата, колкото да се плъзнеш вътре — предупреди го тя. — Не искам да се вижда от улицата.

— Да, добре. — Той взе ключа от нея и го пъхна в катинара.

Двамата влязоха в тъмния гараж и Джейн потърси ключа за осветлението. Лампите се включиха, осветявайки покритата с брезент кола.

— Как се е добрал до нея? — попита Сам шепнешком, сякаш е в църква и посегна към ръба на брезента.

— Беше част от разработващия екип.

Сам й отправи пронизващ поглед.

— Баща ти е Лайл Брайт?

Джейн кимна.

— Човече — въздъхна Сам и повдигна брезента.

Нисък стон се изтръгна от гърлото му. Тя знаеше как се чувства. Винаги въздъхваше, когато я погледнеше, а беше израснала с нея.

Не беше особено ярка. На тогавашните автомобилни бои им липсваше блясъка на днешните. Сребристосива, запазена, без екстри, които се приемаха за даденост в днешно време. Нямаше дори поставка за чаша отстрани.

— Човече — въздъхна отново Сам и се наведе, за да разучи оборудването й.

Внимаваше да не я докосне. Повечето хора, деветдесет и девет на сто не можеха да устоят. Някой би прибързал дотолкова, че да прехвърли крак над ниското шаси и да се настани на мястото на водача. Сам се отнесе към колата с необходимото благоговение и странно усещане сви сърцето й. Почувства се леко замаяна, всичко в гаража започна да избледнява, с изключение на лицето му. Джейн се концентрира върху дишането си, бързо премигна и за един миг светът се върна на мястото си.

Леле. Какво беше всичко това?

Сам зави нежно колата, като майка, която завива спящото си бебе. Безмълвно извади ключовете от джоба на дънките си и ги протегна към нея.

Тя ги взе, след което погледна надолу към дрехите си.

— Мокра съм.

— Знам — отговори той. — Виждам зърната ти.

Устата й увисна безмълвно и бързо кръстоса ръце пред съответните части на мократа си тениска.

— Защо не каза нищо? — попита тя ожесточено.

Сам изсумтя.

— Какво, да не мислиш, че съм луд?

— Заслужаваш да покарам пикапа ти ей така, без да се преобличам.

Той сви рамене.

— След като ми разреши да видя това, плюс зърната ти, мисля, че съм ти длъжник.

Джейн понечи да оспори твърдението му, че е позволила да види зърната й и всъщност е гледал без разрешение, когато си спомни, че бе видяла много повече от него сутринта и реши да не повдига темата.

Като че ли Сам щеше да й остави избор!

— Освен това — изтъкна той, — ти видя пениса ми. Това струва повече от зърна.

— Ха! — отвърна Джени. — Стойността се определя от наблюдателя. Освен това ти казах да се покриеш, ако си спомняш.

— И колко дълго гледа преди това?

— Само колкото да се обадя на госпожа Кулавич и да получа номера ти — отвърна тя самоуверено, защото казваше истината. И какво като бе поговорила с възрастната жена малко по-дълго. — А и ти не сметна за важно да се покриеш. Не, размаха го наоколо, сякаш ти предстоеше състезание с него.

— Съблазнявах те.

— Не си! Не знаеше, че те гледам.

Сам повдигна вежда.

Джейн му хвърли ключовете обратно.

— Не бих карала пикапа ти дори да ме умоляваш! Вероятно има въшки в него. Ти развратен, отвратителен пенисоразмахващ…

Сам улови ключовете с едната си ръка.

— Искаш да кажеш, че не се възбуди?

Джейн понечи да му каже, че не е почувствала дори зрънце възбуда, но езикът й отказа да изрече нещо, което щеше да бъде най-голямата лъжа в живота й.

— Така си и мислех — подсмихна се той.

Имаше само един-единствен начин да възстанови превъзходството си. Джейн постави ръцете си на кръста, позволявайки на зърната си да се притиснат към тънката, мокра материя на сутиена и тениската й. Подобно на лазерно насочване на ракети, погледът му се съсредоточи върху предната част на блузата й. Видя го как преглъща.

— Не играеш честно — обвини я той с дрезгав глас.

Тя се подсмихна като отплата за наглата му усмивка отпреди малко.

— Запомни го — рече, след което се обърна, за да излезе от гаража.

Сам мина покрай нея.

— Аз съм първи — каза той. — Искам да те видя как пристъпваш под слънцето.

Джейн върна ръцете си на старата позиция, пред гърдите си.

— Разваляш удоволствието от играта — промърмори Сам и понечи да излезе през тесния отвор. После отстъпи назад толкова рязко, че тя се блъсна в него.

— Имаш два проблема — каза той.

— Така ли?

— Да. Първо: оставила си водата пусната. Ще получиш ужасяваща сметка.

Джейн въздъхна. Алеята й вече трябваше да е залята от вода. Очевидно Сам я докарваше до безумие, в противен случай никога не би била толкова небрежна.

— Какъв е вторият проблем?

— Дворът ти е пълен с репортерите, които спомена.

— О, мамка му — простена Джейн.