Линда Хауърд
Ловен сезон (6)

4

Дейзи стоеше в дъжда и гледаше към малката занемарена къща на Ласитър Авеню, която беше последната й надежда. Бялата боя се белеше, няколкото мършави храсти имаха отчайваща нужда от подрязване, обраслият с трева двор изглеждаше все едно не е бил косен цяло лято, а покривът над предната веранда беше хлътнал. Мрежата на вратата беше разкъсана отстрани на рамката, единият прозорец имаше огромна пукнатина. Положителна страна беше, че малкият двор беше заграден. Опита се да намери още плюсове, но не успя. От друга страна, беше свободна.

— Само да намеря ключа и можем да влезем вътре — каза собственичката, мисис Фипс, докато бъркаше в обемистата си дамска чанта.

Мисис Фипс беше около 1,50 м. висока и почти толкова широка, а косата й беше подредена — или може би растеше по този начин — в големи бели букли, които изглеждаха като тънки облаци. Тя пъшкаше докато вървеше по счупения тротоар, заобикаляйки един участък, който почти напълно си беше заминал.

— Не е нещо луксозно — предупреди тя, макар Дейзи да се зачуди защо си мисли, че има някакъв смисъл от предупреждение. — Само всекидневна, кухня, две спални и баня, но аз и И. Би. отгледахме съвсем добре две деца тук. Когато И. Би. си замина, децата ми купиха каравана и я сложихме зад къщата на по-големия ми син, така че да имам някого наблизо, ако се разболея или нещо такова. Макар че не исках да се отърва от старото място. Беше ми дом дълго време. Освен това парите от наема помагат.

Провисналата дървена веранда изглеждаше сякаш й трябва още малко, за да се срути под тежестта на мисис Фипс; Дейзи се отдръпна назад, в случай, че се наложи да отиде за помощ, ако мисис Фипс паднеше през пода. Но тя достигна вратата без инцидент и се забори със своенравната ключалка. Най-накрая ключът се завъртя и мисис Фипс изсумтя победоносно.

— Ето. Изчистила съм, след като последната тайфа се изнесе, така че не трябва да се притеснявате за боклук или нещо такова.

Къщата беше чиста, видя с облекчение Дейзи, когато пристъпи вътре. Разбира се, миришеше на плесен, но това беше лъх на празнота, не на мръсотия.

Стаите бяха малки, в кухнята едва имаше достатъчно пространство, за да се поберат маса и два стола, а Дейзи не искаше дори и да мисли колко препълнена трябва да е била с четиричленно семейство. Подът беше покрит с напукан линолеум, но можеше да бъде застлан с килими. Банята също не бе голяма, но ваната беше сменена с нова от синьо фибростъкло и душ, които не съвпадаха с бялата тоалетна и мивка. На стената имаше вграден малък отоплител.

Тя безмълвно мина отново през стаите, докато се опитваше да си ги представи с лампи, пердета и уютни мебели. Ако вземе къщата, щеше да се наложи да купи климатик, килими за подовете, кухненски прибори и мебели за всекидневната. Благодари на Бог, че вече си има мебели за спалнята, но освен ако не купеше най-евтините неща, които може да намери, очакваше да похарчи около шест хиляди долара, за да направи мястото обитаемо. Слава богу, че не живееше в част на окръга, където разходите за живот бяха високи или щеше да похарчи поне два пъти повече от това. Тя имаше парите — това не беше проблемът — но никога не беше харчила толкова голяма сума в живота си. Стомахът й се присви от паника при тази мисъл.

Можеше да похарчи парите или да остане да живее в къщата на майка си, докато остарее и умре. Сама.

— Ще я взема — високо каза тя, думите прозвучаха странно и отдалечено, сякаш някой друг ги беше казал.

Закръгленото розово лице на мисис Фипс светна.

— Така ли? Аз не… просто не изглеждате като човек, който… Това беше приятна улица, но квартала започна да пропада и… — Тя загуби ентусиазма си, неспособна да изрази удивлението си.

Дейзи би споделила удивлението й. Само седмица по-рано — боже мой, дори вчера! — и тя също не би могла да си представи да живее тук.

Тя можеше и да е отчаяна, но не беше неразумна. Скръсти ръце и сложи най-доброто изражение на библиотекарка на лицето си.

— Предната врата неотложно се нуждае от поправка. Аз ще го направя вместо вас, ако искате да приспаднете сумата от тази за наема.

Мисис Фипс също скръсти ръце.

— Защо да го правя?

— Ще останете без готови пари в брой, но в перспектива вашата собственост ще струва повече и ще можете да искате по-голям наем следващия път. — Дейзи се надяваше мисис Фипс да е човек, който може да види печалбата в перспектива, вместо да мисли само за парите от наема. Дейзи нямаше идея колко може да струва поправката, но наемът беше само сто и двадесет долара на месец, така че мисис Фипс можеше да не получи никакъв наем няколко месеца напред.

— Не мисля, че имам възможност да изкарам без допълнителните пари толкова дълго време — каза със съмнение мисис Фипс.

Дейзи мислеше бързо.

— Какво ще кажете за всеки втори месец? Ще се справите ли така? Аз ще платя сега, после няма да плащам наем всеки втори месец докато не възстановя парите си. Или вие може да платите за поправката и да вдигнете малко наема.

Мисис Фипс се раздвижи.

— Нямам толкова налични пари. Добре, ще го направим по вашия начин. Но го искам писмено. И искам наема за първия месец, тогава ще започнем нещото с всеки втори месец. Също така нито една от сметките не е включена в наема.

За сто и двадесет на месец, Дейзи не допускаше, че са включени. Тя засия и протегна ръката си.

— Имаме сделка — каза тя и те си стиснаха ръцете.

 

 

— Малко е малка — изкоментира леля й Джо по-късно следобед, докато тя и майката на Дейзи разглеждаха новата й квартира.

— Ще стане добре — твърдо каза Евелин. — Един слой боя и едни хубави пердета ще свършат чудеса. Както и да е, тя няма да живее тук много дълго. За нула време ще намери някой специален. Дейзи, скъпа, ако на тавана има нещо, което искаш, просто го вземи. — Тя отново огледа малката къща. — Какво обзавеждане смяташ да сложиш? — попита колебливо тя, сякаш не можеше да измисли нищо, което в действителност да помогне на къщата.

— Приятно и уютно — каза Дейзи. — Мястото е твърде малко, за да опитвам нещо друго. Нали знаеш, претъпкани столове с шалтета по тях, такива неща.

— Хмм — каза леля й Джо. — Единственият афган^[1], който някога съм виждала, няма да стои мирен, освен ако не го завържеш. Най-тъпото куче на света.

Те всички започнаха да се кикотят. Чувството за хумор на леля й Джо клонеше към абсурдно и Дейзи и майка й много се забавляваха с тези полети на фантазията.

— Ще имаш нужда от куче — внезапно каза Евелин, като се оглеждаше. — Или решетки на прозорците и алармена система.

Решетките и алармената система щяха да добавят още една хилядарка към растящите й разходи.

Дейзи каза:

— Ще започна да търся куче. — Освен това кучето щеше да бъде компания. Тя никога не беше живяла сама, така че кучето щеше да помогне за прехода. Да има отново домашен любимец би било хубаво. Бяха минали осем години — мили боже, толкова дълго! — откакто последният семеен любимец беше умрял от старост.

— Кога мислиш да се преместиш? — попита леля й Джо.

— Не знам — каза Дейзи и колебливо се огледа наоколо. — Комуналните услуги трябва да се пуснат, но това няма да отнеме дълго. Ще трябва да купя кухненски прибори и да изчакам да ги доставят, да купя мебели и килими, да сложа пердета. И боя. Определено се нуждае от един слой боя.

Евелин подсмръкна.

— Добрият хазяин щеше да пребоядиса след напускането на последните наематели.

— Наемът е сто и двадесет на месец. Прясно пребоядисване не върви със сделката.

— Чух, че Бък Латъм поема бояджийска работа през уикендите за допълнителни пари — каза леля й Джо. — Ще му се обадя тази вечер и ще видя кога ще може да го направи.

Дейзи чу още едно дзън-дзън в банковата си сметка.

— Мога да боядисам сама.

— Не, не можеш — решително каза леля й Джо. — Ще си заета.

— Ами, да, но все още имам време…

— Не, нямаш. Ще си заета.

— Това, което има предвид Джо, мила, е, че мислехме и решихме, че имаш нужда да посетиш моден консултант.

Дейзи зяпна към тях, след което потуши смеха си.

— Къде се предполага, че мога да намеря такъв? — Не мислеше, че в „Уол Март“ имат моден консултант като щатен служител. — И защо имам нужда от някого, който да ми каже как да изглеждам? Вече мислих за това. Искам Уилма да подстриже косата ми и може би да й придаде малко блясък, и ще си купя някакви гримове…

Евелин и Джоела бавно поклатиха глави.

— Няма да стане — каза леля Джо.

— Да стане какво?

Евелин продължи.

— Мила, ако ще правиш това, тогава го направи както трябва. Да, можеш да си направиш различна прическа и да започнеш да си слагаш грим, но това, от което се нуждаеш, е стил. Трябва да имаш присъствие, нещо, което ще накара хората да се обръщат и да те оглеждат. Това е представяне като всяко друго и няма да го намериш в отдела за здраве и красота в кварталния магазин.

— Но аз и без това ще похарча толкова много пари…

— Не бъди неразумна сега, това ще ти спести неприятности в последствие. Да не мислиш, че генерал Айзенхауер щеше да успее да установи десант в Нормандия, ако беше казал: „Чакайте, харчим прекалено много пари, нека да изпратим само половината кораби“? Пестила си парите си през всичките тези години, но какво им е хубавото, ако не ги използваш? Не е като да имаш намерение да изхарчиш всичко, което си спестила.

Дейзи можеше да бъде убедена, но не и принудена. Тя помисли върху тяхното предложение за момент.

— Първо искам да го направя по моя начин. Тогава, ако не съм удовлетворена, ще намеря консултант.

Тъй като я познаваха твърде добре, майка й и леля й знаеха, че ще стане така, както тя реши.

— Добре. Но засега не позволявай на Уилма да прави каквото и да е на косата ти — предупреди я леля Джо. — Последствията могат да бъдат необратими.

— Уилма ти прави косата! — възмути се Дейзи.

— Мила, не й давам да ме доближава с химикали. Нещата, които съм виждала в този салон, могат да смразят кръвта ти.

В ума на Дейзи внезапно изплува образът й със зелени къдрици и реши да изчака, преди да си запази час при Уилма. Може би трябваше да отиде до някой от по-големите градове, за да си направи косата, въпреки че това щеше да означава пътуване всеки месец за поддръжка и дори още повече пари. Уилма можеше и да е лоша, но поне беше евтина.

От друга страна, Уилма можеше и да е евтина, но беше лоша.

— Помни Нормандия — измърмори тя.

— Точно така — каза майка й с тон на задоволство.

Дейзи беше достатъчно голям инат, за да се отбие в кварталния магазин по път за дома и да похарчи астрономична сума за малка торбичка с гримове. Спирала, сенки за очи, четка, молив за устни и червило едва се равняваха на достатъчна тежест, за да ги почувства в торбичката, но имаше двадесет и пет долара по-малко в портфейла, а дори не беше купила хубава стока. Този неин проект беше започнал да се превръща в истинска яма за пари.

Също така беше прекарала малко време в проучвания из списанията за красота и беше избрала едно, което изглежда даваше най-много инструкции за употребата на грим. Всеки, който можеше да чете, можеше да се научи как да го направи, помисли си тя със задоволство и се прибра у дома с торбичката с продукти и ръководството за употреба.

— Какво си взела? — поиска да узнае леля й Джо скоро след като Дейзи влезе в къщата.

— Само основните неща. — Дейзи изброи съдържанието на торбата. — Не искам да пробвам нищо сложно, като очна линия, докато не започна да използвам другите продукти. Ще си сложа всички тези неща след вечеря и ще видим как изглеждат.

Защото беше рожденият й ден, вечерята беше любимата й: руло „Стефани“, картофено пюре и зелен боб. Макар че беше доста напрегната, за да оцени храната; много неща се бяха случили през този ден и изглежда не можеше да се успокои. След като кухнята беше почистена, майка й и леля Джо седнаха пред телевизора, за да гледат „Колелото на късмета“, а Дейзи се качи на горния етаж, за да сложи храбро новото си лице.

Първо поразлисти списанието за красота, изучавайки правилния начин да се полагат сенки за очи: най-светлият нюанс под веждата, средният на клепача и тъмният в края. Това звучеше достатъчно просто. Имаше диаграма, в която използваха за пример типа очи на кошута, като на Одри Хепбърн. Дейзи отвори малката кутия и се вторачи в четирите нюанса сенки, различни варианти на кафяво. Кафявото беше толкова тъпо; може би трябваше да си вземе сини или зелени, или дори лилави. Но ако вземеше синьо, нямаше да е подходящо за зеленото й око, а ако вземеше зелено, нямаше да е подходящо за синьото й око. Дори не можеше да си се представи с лилаво, така че се спря на кафяво.

Изглежда се беше спирала доста на кафявия цвят през живота си.

Тя отнесе малкото си съкровище в банята и подреди всичко върху тоалетната масичка. Апликаторът за сенките беше мъничка пръчица покрита с поресто вещество; тя я извади от мястото й и я прокара през най-светлия нюанс на сенките, след което постави цвета под веждите си, както беше обяснено. Тя погледна резултата в огледалото; добре, това на практика беше незабележимо. Облекчението се забори с разочарованието.

Следващата стъпка беше средният нюанс. Имаше два такива, но тя предположи, че няма значение кой ще избере. Дейзи нанесе един от средните нюанси по единия си клепач, а другият нюанс върху другия клепач, така че да може да сравни двата. След момент на критично изследване, реши, че не може да намери голяма разлика между тях. Макар че очите й изглеждаха по-драматични; един вид замъглени. Чувствайки се вече малко по-развълнувана, тя използва най-тъмния нюанс в гънката на клепачите си, но недооцени количеството сенки, от които се нуждаеше: произлязлата тъмна линия изглеждаше като някакъв племенен знак. Преливане. Списанието казваше, че цветовете трябва да се преливат. Дейзи смеси всичко, опитвайки се да разнесе тъмния нюанс наоколо.

Добре, сега изглеждаше повече като Клеопатра, отколкото като Одри Хепбърн. Общо взето това изглеждаше сравнително лесно. Просто следващият път щеше да внимава с тъмния нюанс.

Идваше ред на спиралата. Тя, според списанието, придаваше на очите драматично въздействие. Дейзи ентусиазирано завъртя пръчицата вътре в тубичката, след което започна да нанася върху миглите.

Крайният резултат изглеждаше така, сякаш някаква гъсеница беше пропълзяла на клепача й и беше умряла.

— О, не! — изстена тя, докато гледаше отражението си в огледалото.

Какво беше направила грешно? Това изобщо не изглеждаше като на моделите в списанието! Миглите й стояха на плътни, сбити шипове, и всеки път като премигнеше, горните и долните мигли искаха да залепнат заедно. След като ги отлепи за втори път, направи всичко възможно да не мига.

Щеше да е страхливка, ако спреше сега, нали? Трябваше да стигне до края. Ружът не можеше да е толкова зле като спиралата. Тя прокара малка четка през цветния правоъгълник, след което внимателно го сложи върху страните си.

— Страхотно — прошепна тя, гледайки малката кутия с руж. Как можеше да изглежда толкова по-тъмно на лицето й, отколкото в кутията? Страните й изглеждаха като изгорели от слънцето, само дето изгарянето никога не достигаше до точно този нюанс на яркорозово.

Тя безжалостно се зае с нанасянето на останалите неща, молива за устни и червилото, но не можеше да каже дали това помага на ситуацията или я влошава. Знаеше със сигурност само, че крайният резултат е отвратителен; изглеждаше като кръстоска между клоун за родео и същество от филм на ужасите.

Тя определено се нуждаеше от помощ.

Дейзи мрачно слезе на долния етаж, където „Колелото на късмета“ още вървеше. Евелин и Джо я погледнаха с ококорени очи и зяпнали усти и мълчаха поразени.

— Мили боже — избъбри най-накрая леля й Джо.

Страните на Дейзи почервеняха под ружа, карайки цвета да изглежда още по-наситен.

— Трябва да има някакъв трик с това.

— Не се разстройвай — помоли майка й и стана, за да обвие успокояващо ръка около нея. — Повечето млади момичета се научават по метода с пробата и грешката през младежките си години. Ти просто никога не си се занимавала, това е.

— Нямам време да се уча по метода с пробата и грешката. Трябва да се справя с това сега.

— Точно поради тази причина предложихме модния консултант. Помисли си, мила, това ще е най-бързият начин.

— Бет може да ми покаже как — вдъхнови се Дейзи.

По-малката й сестра не използваше много грим, но знаеше как да направи най-доброто с външния си вид. Освен това Бет нямаше да й вземе никакви пари.

— Не мисля така — нежно каза Евелин.

Дейзи примигна. Голяма грешка. Докато отлепваше миглите си, тя каза:

— Защо не?

Евелин се поколеба, след което въздъхна.

— Мила, ти винаги си била по-умната, така че Бет заложи на красотата като своя територия. Не мисля, че ще приеме много добре нещата, ако я помолиш да ти помогне да станеш толкова привлекателна, колкото си и умна. Не че ти не си — бързо каза Евелин, в случай че беше наранила чувствата на Дейзи. — Напротив. Само дето никога не се научи как да изтъкнеш чертите си.

Идеята, че Бет може да изпитва дори най-малка ревност заради нея, беше толкова чужда, че Дейзи не повярва.

— Но Бет винаги е имала добри оценки в училище. Тя не е тъпа. Тя е и умна и привлекателна, така че защо да не ми помогне?

— Бет не чувства, че е толкова интелигентна, колкото теб. Тя завърши гимназия, но ти имаш магистърска степен.

— Бет не отиде в колеж, защото се омъжи за любимия си от гимназията, когато беше на осемнадесет и се зае да отглежда красиво семейство — посочи Дейзи. В действителност Бет имаше това, което тя самата винаги бе искала. — Да не отиде беше неин избор.

— Но човек винаги се чуди за избора, който не е направил — отбеляза леля й Джо, като наблегна на последната мисъл на Дейзи. — Евелин просто мисли, че не трябва да поставяш Бет в тази позиция. Ще се почувства зле, ако ти откаже, а ако ти помогне, ще е като да носи вълна през лятото: отвратително и сърбящо.

Толкова за идеята. За щастие тя имаше друга.

— Предполагам, че мога да отида в отдела на универсалния магазин в Чатануга или Хънтсвил и да ги оставя да ми направят грима.

— Всъщност — каза леля Джо, — мислехме за някой точно тук в Хилсбъро.

— Тук? — Объркана, Дейзи се опита да си спомни за някой в Хилсбъро, който дори смътно можеше да се квалифицира като моден консултант. — Кой? Някой нов ли се е преместил в града?

— Ами, не. — Леля Джо прочисти гърлото си. — Помислихме, че Тод Лоурънс ще се справи добре.

— Тод Лоурънс? — Дейзи зяпна към тях. — Лельо Джо, само защото един мъж е гей не означава, че е квалифициран за моден консултант. Освен това, не знам дали Тод се е „разкрил“. Няма да ми е приятно да го ядосам, като попитам, ако не е.

Тод Лоурънс беше няколко години по-голям от нея, поне в началото на четиридесетте си години и беше изпълнен с много достойнство, сдържан мъж. Беше напуснал Хилсбъро в началото на двадесетте си години и според изцяло преданата си, овдовяла майка, се справяше много добре на Бродуей, но след като нямаше никаква изрезка или статия от вестник, за да покаже къде се споменава името му, всички мислеха, че вероятно майчиното любящо предубеждение, е това, което я подвежда да мисли, че той е преуспял. Тод се беше завърнал в града след около петнадесет години, за да поеме грижите за майка си през последната й година живот и след нейната смърт живееше тихо и самотно в старата викторианска къща в покрайнините на града.

— О, „разкрил“ се е — отговори Евелин. — За бога, той отвори магазин за антики и обзавеждане в Хилсбъро. И колко нормални мъже знаят какъв цвят е бледомораво? На Великден, Тод ми каза колко добре изглеждам в бледомораво. Помниш ли, че това беше цветът на роклята ми тази година? И той го каза пред няколко човека. Така че се е „разкрил“.

— Не знам — каза със съмнение леля Джо. — Бледоморавото не е наистина добър тест. Ами ако жената на един мъж го кара да разглежда мостри за бои? Може да знае какво е бледомораво. Но, пюс^[2] ще бъде истински тест. Питай Тод за пюс.

— Няма да го питам за пюс!

— Добре, освен ако не го попиташ направо дали не се е разкрил, не знам как иначе ще го направиш.

Дейзи потри чело.

— Отдалечаваме се от плана. Дори ако Тод е гей…

— Той е — убедено заявиха и двете.

— Добре, така да е, но това все още не означава, че разбира нещо от гримиране!

— Бил на Бродуей, естествено, че разбира от грим. Всички в представленията носят грим, независимо дали са хомосексуални или не. Освен това, ние вече му се обадихме — каза Евелин.

Дейзи изстена.

— Сега, не се вълнувай — заубеждава я майка й. — Той се държа много мило и каза, че с радост ще ти помогне. Просто му се обади, когато си готова.

— Не мога да го направя — каза Дейзи, поклащайки глава.

— Погледни още веднъж в огледалото — предложи леля Джо.

Дейзи неохотно обърна глава, за да погледне огледалото над газовата камина. Това, което видя я накара да потрепери и тя се предаде без угризения на съвестта.

— Ще му се обадя сутринта.

— Направи го сега — подкани я Евелин.