Линда Хауърд
Ловен сезон (5)

3

Кмет Темпъл Нолан обичаше малкия си град. Хилсбъро беше необикновено компактен за Юга, където земята беше евтина и в изобилие, а да се разпростираш бе лесно. Хилсбъро никога не се бе простирал много и оставаше сгушен най-вече в малка долина, заобиколена от полите на Апалачите. Кметът дори обичаше гледката, която се разкриваше при влизане в града: главният път, заобиколен от кедрови дървета, който криволичеше нагоре по хълма, а след това, когато се завие, целият град се разстилаше пред очите на човек, изглеждайки така, сякаш принадлежи повече на Нова Англия, отколкото на слънчевия Юг.

Имаше бяла църква с връх, насочен високо в небето, масивни дъбове и хикории, простиращи големите си зелени балдахини, морави, изпъстрени с цветя; по дяволите, имаше дори градски площад. Нямаше съдебна палата, защото Хилсбъро не беше административен център, но имаха площад. Беше само един акър, който бяха превърнали в красив малък парк с добре гледани цветни лехи и пейки за сядане, също както и задължителното оръдие от Гражданската война, с купчина ръждясали гюлета, струпани в основата му. Доста граждани в действителност използваха малкия парк, от което той чувстваше, че цената е оправдана.

Кметството, двуетажна жълта тухлена сграда, разположена от едната страна на площада, бе заградено от полицейското управление и градската библиотека с белите колони — първото, управлявано от началник Джак Русо, безцеремонен, упорит янки, който пазеше града на кмета чист, а второто, от мис Дейзи Майнър, най-скованата стара мома, която беше живяла някога. Не че беше чак толкова стара, но определено беше скована. Тя бе един от любимите характери на кмета в малкия град, пълен с такива, защото беше много стереотипна.

Към площада гледаха различни магазини, като химическо чистене, железария, магазин за дрехи, няколко антикварни магазина, хранителен магазин, магазин за разпродажба на евтини стоки, магазин „Направи си сам“. Хилсбъро нямаше луксозен пазар, но гражданите можеха да вземат всичко, от което имаха нужда, за да оцелеят и да се наслаждават точно тук на живота си. Имаше обичайния избор от места за бързо хранене в града, но нито едно не беше на площада; всички се намираха надолу по пътя към Форт Пейн. Единственият ресторант на площада беше „Кофи Къп“, който развиваше процъфтяващ бизнес за закуска и обяд, но затваряше в шест, защото вечерния бизнес не беше толкова добър.

Това беше мирен град, доколкото можеше да бъде мирен един град, събрал повече от девет хиляди души. Нямаше никакви барове или нощни клубове в Хилсбъро; областта беше в сух режим. Ако някой искаше да пие — легално — нещо алкохолно, тогава трябваше да отиде или до Скотсбъро, който сам се беше отцепил от останалата част на областта и беше гласувал против сухия режим, или до окръг Медисън. О, хората винаги се опитваха да си донесат пиячка у дома и полицията си затваряше очите, когато наистина я носеха у дома, но вземаха решителни мерки срещу хора, които искаха да пият и шофират едновременно, също както държаха под око тийнейджъри, опитващи се да се промъкнат с каси бира за купоните си. И винаги имаше хора, които искаха да пушат марихуана или вземат някакви хапчета, но Темпъл Нолан работеше здраво, за да държи дрогата настрани от Хилсбъро.

Това беше една от причините да наеме Джак Русо като началник на полицията. Той беше работил и в Чикаго, и в Ню Йорк; притежаваше голям опит с улиците и алеите, знаеше за какво да гледа, когато се отнасяше до нахлуване на дрога. Дори методите му да бяха малко груби за тази част на страната… ами, трябва да приемем лошото, заедно с доброто. Най-доброто на Русо беше, че е външен човек. Той можеше да свърши работата, без да е обвързан с верига от стари другарчета, чрез която да преминава удивително количество информация и услуги. Получена услуга беше такава, която трябва да се връща и преди да се усетиш, нещата започваха да се вършат така, както не трябва, информацията се разпростираше, когато трябваше да се пази тайна. Като нае външен човек, Темпъл беше спрял това в зародиш. Хилсбъро щеше да си остане мирен и чист, по начина, който му харесваше, а началникът беше твърде изолиран, за да се бърка в нещата, за които не трябваше да знае. Досега, това работеше добре.

Темпъл беше кмет от девет години и беше спечелил третия си мандат за поста миналата година. Беше само на четиридесет и пет, стегнат, добре изглеждащ мъж със сини очи и добре оформена тъмна коса. Той беше израснал в Хилсбъро, като популярен младеж, играещ всички видове спорт — футбол, баскетбол, бейзбол — но без никога да бъде звезда в някой от тях. Това не беше повлияло на популярността му или на неговите планове. Никога не беше мечтал да е голям във висшата лига, на който и да е спорт. А звездата куотърбек не беше този, който се ожени за главната мажоретка; Темпъл имаше тази чест. Дженифър Уайтхед, гъвкава и руса, беше станала мисис Темпъл Нолан през юни, след като взе дипломата си по бизнес администрация. През следващата година се беше появил Джейсън, а три години след това се беше родило русото мъниче Пейдж. Семейният им портрет изглеждаше идеализиран като от брошура за семейно планиране.

Децата му също избягваха неприятностите; оказа се, че Джейсън има добра ръка за хвърляне и отиде в колеж, възползвайки се от това. Но животът във висшата лига не беше негова мечта повече, отколкото на Темпъл и в момента беше в медицинско училище в Северна Каролина. Пейдж, на двадесет години, също беше в колеж, с две специалности по математика и физика; искаше да работи в космическата програма. Те бяха страхотни деца; слава богу, че никой от тях не беше тръгнал по следите на майка си.

Да, Дженифър беше единственият му недостатък. Добрата стара Дженифър; той трябваше да осъзнае, че след като е била лесна в гимназията и в колежа, сватбата нямаше да я промени. Предполагаше, че се е въргаляла в леглото с почти всеки. Ако двете му деца не приличаха толкова много на него, щеше да им направи ДНК тест. Но в началото Дженифър поне се беше опитала да се ограничи до неговото легло; той не смяташе, че бе започнала постоянно да му изневерява, поне докато Пейдж не беше станала на две.

Политическата му кариера вероятно щеше да издържи на шока, ако се разведеше с нея, но той нямаше намерение да го прави. От една страна, децата обичаха майка си и той не искаше да ги разстройва. От друга, от Дженифър имаше полза. Кметът беше сигурен, че му е спечелила няколко гласа от симпатия — неща от рода „бедният Нолан, дава всичко от себе си, за да държи семейството заедно“ — освен това, ако се нуждаеше от нея да приключи сделка или да плати за услуга, Дженифър винаги беше готова да свали гащите си и да легне.

Естествено, това означаваше, че той трябва да търси облекчение другаде. Нямаше начин да си пъхне онази работа в нея отново, не и след някой от боклуците, на които беше позволявала да се влачат върху нея. Можеше да започне връзка с някоя от свободните жени в града — както и с някои, които се предполагаше, че не са — ако беше склонен, но мъдрият мъж никога не замърсява собственото си гнездо. Не, беше най-добре, че държи поривите си извън града и не изглежда някога да е имал проблем да си намери жена, когато се нуждаеше от такава.

Личният му номер, различаващ се от другите линии в офиса посредством отличителния си тон, започна да звъни. След като първо погледна, за да се увери, че вратата е затворена, Темпъл отговори на обаждането.

— Да? — Никога не казваше името си, за всеки случай, особено по мобилния си телефон, но навикът се пренасяше също и на стационарните.

— Имаме малък проблем с доставката — каза глас, който той разпозна.

— Ще ни забави ли?

— Аха. Може да искате да видите сам.

Темпъл изруга на ум, имаше пълен списък с голф ангажименти, ако този проклет дъжд намалеше. Сега трябваше да шофира почти до Хънтсвил. Но Глен Сайкс беше способен мъж и нямаше да каже, че е нужно Темпъл да види лично проблема, ако не беше нещо сериозно.

— Ще си направя дълга обедна почивка — кратко каза той.

— Ела до обора — каза Сайкс. — Ще те чакам там.

Двамата мъже приключиха разговора и Темпъл бавно постави обратно слушалката. Докато нямаше успешно бягство, всичко щеше да е наред, а Глен щеше да му каже незабавно, ако това се беше случило. Но други проблеми изникваха ненадейно, такива, с които трябваше да се справят преди ситуацията да стане по-сложна.

Три часа по-късно, стоеше в разнебитения стар обор, гледаше надолу към проблема и мълчаливо псуваше, докато пресмяташе загубените облаги.

— Какво се е случило?

— Свръхдоза — кратко каза Глен Сайкс.

Не трябваше много да се напряга, за да предположи какво е станало, помисли си кисело кметът.

— ГХБ^[1]?

— Аха.

— Мичъл? — Сайкс не го опроверга и Темпъл въздъхна. — Мистър Мичъл се превръща в проблем.

Това не беше първият случай, в който Мичъл дрогира едно от момичетата с ГХБ. Болното копеле предпочиташе да са в безсъзнание, когато ги чука; Темпъл предположи, че това го кара да се чувства все едно минава безнаказано. Или може би си мислеше, че ако не се борят, тогава не е изнасилване. Каквито и да бяха причините му, вече за втори път се случваше да убие някое от момичетата с ГХБ. Да използва стоката беше едно нещо, но когато започваше да намалява печалбите, това беше сериозно.

Сайкс изсумтя.

— Мичъл е проблем. Проклетият идиот причинява повече неприятности, отколкото си струва.

— Съгласен съм.

— Искате ли да се погрижа?

— Страхувам се, че ще трябва. Забавленията и игрите на Мичъл ни струват пари.

Сайкс беше облекчен. Не обичаше да работи с некадърници, а Мичъл беше некадърник от класа. От друга страна, беше удоволствие да се работи с мъж като Темпъл Нолан; никога не го избиваше пот, управляваше всичко с пълна липса на емоция. Сайкс посочи купчината на земята.

— Какво искате да направя с тялото? Да го изгоря? Да го изхвърля?

Темпъл се замисли.

— Колко време е минало?

— Почти четири часа откакто аз разбрах за това.

— Изчакай още няколко часа, за да си сигурен и тогава го изхвърли. — Химичният състав на ГХБ се разрушаваше след шест часа, правейки го непроследимо, освен ако тялото не беше намерено и тествано, преди да е изтекло това време. След това властите можеха и да подозират ГХБ, но нямаше начин да го докажат.

— Някакви предпочитания къде да бъде?

— Не, стига да няма следа към нас.

Сайкс потри челюстта си.

— Мисля тогава да я заведа в окръг Маршал; когато я намерят, ще решат, че е просто една от имигрантските работнички и няма да се напрегнат много, за да я идентифицират. — Той погледна нагоре към ламаринения покрив, където проливният дъжд трополеше. — Времето ще помогне, няма да останат никакви доказателства, дори и ченгетата от Маршал да решат да положат някакви усилия.

— Добра идея — въздъхна Нолан, поглеждайки надолу към малката купчина.

Смъртта не само беше направила тялото неподвижно; беше го превърнала в буца, лишена от еластичност и присъща грация, която очевидната сила на живота придаваше на мускулите. Не виждаше как някой някога можеше да помисли мъртъв човек за заспал, понеже целият вид на тялото беше различно. Живо, момичето беше красавица, с невинна искра, която щеше да накара парите да се стичат. Мъртва, тя беше нищо.

— Ще се обадя на Филипс, за да му кажа какво става и какво ще правим с Мичъл. — Темпъл не очакваше с нетърпение разговора, защото мразеше да признава, когато направи грешка, а решението да наемат Мичъл беше негово.

Добре, това беше грешка, която скоро щеше да бъде поправена. Мичъл беше дрогирал последното си момиче с ГХБ.