Линда Хауърд
Ловен сезон (4)

2

Дейзи шофираше за работа на автопилот. За щастие, имаше един-единствен светофар и никакви знаци стоп, за които да се притеснява: едно от предимствата на живота в малкия град. Тя живееше само на пет пресечки от библиотеката и когато времето беше хубаво, често ходеше пеша до работа, за да опазва природната среда, но дъждът все още беше проливен, а и освен това през лятото жегата винаги надвиваше съвестта й.

Умът й щеше да се пръсне от планове и преди да постави чантата си върху долното чекмедже на бюрото, тя взе лист хартия, върху който да запише нещата, с които трябваше да се заеме, за да ги проучи отново. Майка й и леля й Джо бяха бъбрили развълнувано, добавяйки техни собствени идеи и след внимателно обмисляне всички се бяха съгласили, че тя трябва първо да се погрижи за скъпите неща. Дейзи имаше добър баланс в спестовната си сметка, дължащ се на живота с майка й и леля й Джо и на това, че споделяше сметките с тях, не че продуктите от кварталния магазин или практичните стоки струваха кой знае колко, а и старата къща отдавна беше изплатена. Колата й беше осемгодишен форд, който бе успяла да изплати в рамките на три години, така че нямаше вноски за последните пет. Заплатата на библиотекарка в малък град не беше голяма, дори предвид това, че е директор на библиотеката, което беше превъзнесена титла, без никаква стойност, след като офисът на кмета имаше властта да наема и уволнява; тя трябваше да избира кои книги да се закупят с бюджет, който беше далеч от впечатляващ и това бе всичко. Но когато слагаш поне половината, а понякога и повече, от дори невнушителна заплата в спестовен влог всяка година, сумата се натрупва. Дори беше започнала да инвестира в стоковия пазар, след внимателно разучаване на избраните от нея компании в интернет и ако трябваше да бъде честна, се справяше доста добре. Не че Уорън Бъфет имаше някаква причина за ревност, но тя беше горда със спестяванията си.

В крайна сметка Дейзи лесно можеше да си позволи собствено жилище. Обаче нямаше много свободни квартири под наем в Хилсбъро, Алабама. Винаги можеше да се премести в един от по-големите градове, Скотсбъро или Форт Пейн, но искаше да остане наблизо. Сестра й вече се беше преместила в Хънтсвил и макар че в действителност не беше чак толкова далеч, само на около час път с кола, не беше същото като да живее тук. Освен това, Темпъл Нолан, кметът на града, имаше истинска мания да наема само граждани на Хилсбъро за общинска работа — политика, която Дейзи одобряваше. Щеше да й е трудно да го помоли да направи изключение в нейния случай. Само трябваше да си намери място в Хилсбъро, където да живее.

Хилсбъро имаше малък седмичен вестник, който излизаше всеки петък, но последният брой беше все още на бюрото й. Тя го разгърна на раздела с рекламите — една страница — и бързо хвърли поглед на колоната надолу. Забеляза, че някой е намерил пъстра котка на Вайн стрийт и мисис Уашбърн търси помощник на свекър й, който беше на деветдесет и осем години и обичаше да сваля дрехите си по всяко време, както и когато наоколо имаше хора. Наеми, наеми… Тя намери малкия раздел и бързо го прегледа. Имаше осем обяви — повече отколкото очакваше.

Единият адрес й беше познат и тя отхвърли обявата незабавно — беше стая на горния етаж в къщата на Бюла Уилсън, а всеки в града знаеше, че Бюла нахлуваше в личното пространство на наемателите си, когато си пожелаеше, претърсваше стаите, сякаш беше нарко-куче, надушило тонове кокаин и после клюкарстваше с приятелките си за това, което беше намерила. Точно така целият град бе научил, че мис Мейвис Диксън има кутия пълна с ранните броеве на списание „Плейгърл“. Но мис Мейвис беше толкова омразна и въобще антипатична, че всички се бяха съгласили, че плакатите са единственият начин тя някога да бъде в близост до мъжки гениталии.

Нямаше начин Дейзи да отиде да живее в къщата на Бюла Уилсън.

Оставаха седем възможности.

— Вайн стрийт — измърмори тя, докато четеше следващата обява.

Това вероятно беше малкият апартамент на Симънс, разположен върху отдалечения гараж. Хмм, този вариант нямаше да е никак лош. Наемът щеше да е много приемлив, кварталът беше добър и тя щеше да има лично пространство, защото Едит Симънс беше вдовица, която имаше артрит на коленете и трудно би могла да изкачи стълбите, за да слухти. Всички знаеха, че е наела някой да й чисти къщата, защото не можеше да се справя с всичко прегърбена.

Дейзи загради обявата, след което бързо прочете и останалите. Имаше два празни апартамента във Форест Хил след магистралата, но наемът беше голям и бяха грозни. Имаше вероятност да ги погледне, само ако мисис Симънс вече беше дала апартамента над гаража. Имаше и къща на Ласитър Авеню, но адресът не й беше познат. Завъртя стола си, за да намери Ласитър Авеню в картата на града и незабавно махна обявата от възможностите, защото адресът беше в бандитската част. Не знаеше точно колко бандитска е, но й се струваше, че Хилсбъро имаше своя дял от криминални прояви.

Останалите три обяви бяха също нежелателни. Едната страна на къща-близнак беше свободна, но наемателите редовно се меняха, защото пропадналото семейство Ферис живееше от другата страна и никой не можеше да издържи на виковете и ругатните за дълго. Следващата къща беше прекалено далеч, почти във Форт Пейн. Последната обява беше за подвижен дом, който също се намираше в лошата част на града.

Бързо набра номера на мисис Симънс, като се надяваше апартаментът да е още свободен, след като вестникът беше от преди четири дни.

Телефонът звънеше и звънеше, но на мисис Симънс й отнемаше време, за да стигне до някъде, така че Дейзи беше търпелива. Веднъж Варни, синът й, беше дал на майка си безжичен телефон, за да може тя да го носи със себе си, без да й се налага да се придвижва, за да отговори, но тя беше свикнала по нейния си начин и смяташе за неудобство да го носи по цял ден със себе си, така че случайно го изтървала в тоалетната и всичко бе приключило. Мисис Симънс бе започнала отново да използва стационарния си телефон, а Варни мъдро реши да не купува друг безжичен, който да бъде удавен.

— Ало? — Гласът на мисис Симънс беше също толкова скърцащ, колкото и коленете й.

— Здравейте, мисис Симънс. Дейзи Майнър е. Как сте днес?

— Добре, мила. От този дъжд ме болят ставите, но се нуждаем от него, така че предполагам не трябва да се оплаквам. Как са майка ти и леля ти Джоела?

— Те също са добре. Консервират домати и бамя от градината.

— Аз вече не консервирам — изскърца мисис Симънс. — Миналата година Тами (Тами беше жената на Варни) ми донесе малко круши и направихме сладко от тях, но вече не се опитвам да поддържам градината. Старите ми колене не са за това.

— Може да помислите за операция за смяна на коленните стави — предложи Дейзи. Почувства се задължена да опита, макар да знаеше, че Варни и Тами правеха същото предложение от години, без никаква полза.

— Ами, Мъртис Бейнбридж си направи и казва, че никога няма да мине през това отново. Има само проблеми.

Мъртис Бейнбридж беше хипохондричка и освен това обичаше да се оплаква. Ако някой й дадеше кола, щеше да се оплаква, че трябва да купува бензин за нея. Дейзи се въздържа да отбележи това, защото Мъртис беше една от най-добрите приятелки на мисис Симънс.

— Всеки е различен — каза дипломатично тя. — Вие сте много по-жилава от Мъртис, така че може да имате по-добри резултати. — Мисис Симънс обичаше да й се казва колко е силна, че да е в състояние да издържи такава болка.

— Добре, ще си помисля по въпроса.

Тя нямаше да направи нищо такова, но Дейзи изпълни обществените изисквания за добро възпитание и затова мина направо към целта на обаждането си.

— Причината да ви се обадя, е апартаментът над гаража ви. Дадохте ли го под наем вече?

— Не още, мила. Познаваш ли някой, който може да се интересува?

— Аз се интересувам. Ще е удобно ли да дойда по обяд, да го погледна?

— Ами, предполагам. Нека да поговоря с майка ти. Ще ти се обадя веднага. На работа си, нали?

Дейзи примигна. Нима току-що беше чула това, което си мислеше?

— Извинете? — учтиво каза тя. — Защо трябва да говорите с майка ми?

— За да се уверя, че е съгласна, разбира се. Не мога да ти дам под наем апартамента ми без нейното позволение.

Думите я зашлевиха през лицето.

— Нейното позволение? — възмути се тя. — Аз съм на тридесет и четири години. Нямам нужда от разрешение, за да живея където си избера.

— Ти може да си имала спор с нея, мила, но не мога да нараня чувствата на Евелин по този начин.

— Не сме се карали — запротестира Дейзи. Гърлото й се стегна толкова силно, че едва можеше да говори. Боже мой, целият град ли я смяташе за толкова безпомощна, че да не може да направи нищо без разрешението на майка си? Не беше чудно, че никога нямаше срещи! Унижението се смеси с гняв поради факта, че мисис Симънс дори не помисли, че я обижда по този начин. — Като се замисля, мисис Симънс, не мисля, че апартаментът ще е точно за мен. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Това беше грубо, но затвори без обичайното довиждане.

Мисис Симънс сигурно щеше да каже на приятелите си колко груба е била Дейзи, а и че има разногласия с майка си, но нямаше какво да направи по въпроса. А мисис Симънс може и да не слухтеше в апартамента, но вероятно щеше да контролира всичките излизания и влизания на Дейзи и да се чувства задължена да докладва за тях на майка й. Не че Дейзи имаше намерение да прави нещо лошо, но все пак…!

Унижението гореше в нея. Така ли я виждаха всичките им приятели и познати, като някой неспособен да вземе собствено решение? Винаги се беше считала за интелигентна, отговорна, независима жена, но мисис Симънс, която я познаваше през целия й живот, със сигурност не я имаше за такава!

Това преместване беше много, много закъсняло. Трябваше да го направи преди десет години. Тогава щеше да й е лесно да промени имиджа си. Сега се чувстваше все едно се нуждае от указ от Конгреса — и лист с позволение от майка й! — за да промени начина, по който хората я виждаха.

Така или иначе, може би щеше да е по-добре да не живее в апартамента над гаража на мисис Симънс. Да, щеше да е извън къщата на майка си, но все още под „наблюдение“. Ако искаше да промени имиджа си, трябваше да създава впечатление на пълна свобода.

Грозните апартаменти изглеждаха по-добре с всяка изминала минута.

Тя набра номера от обявата. Телефонът отново звънеше и звънеше. Тя се зачуди дали управителят на апартамента също има артритни колене.

— Ало. — Гласът беше мъжки и сънен.

— Съжалявам, събудих ли ви? — Дейзи погледна към часовника на бюрото си; девет и десет. Какъв управител спи по това време?

— ’сичко е наред.

— Обаждам се по повод обявата за наем…

— Съжалявам. Последният беше даден вчера. — Мъжът затвори.

Добре, да му се не види.

Разочарована, тя се загледа надолу към вестника. Оставаха й къщата на Ласитър Авеню, къщата близнак, която обитаваха семейство Ферис и подвижният дом в лошата част на града. Къщата близнак беше немислима.

Ако се откажеше сега, никога повече нямаше да може да се погледне отново в огледалото. Трябваше да стигне до края. Може би подвижната къща или тази на Ласитър Авеню нямаше да са твърде зле. Не я интересуваше дали кварталът е занемарен, стига да не беше опасен, с наркодилъри, криещи се на всеки ъгъл и изстрели, отекващи в нощта.

Тя беше почти сигурна, че ако в Хилсбъро се чуваха някакви изстрели през деня или нощта, щеше да е разбрала за това.

Дискретното малко звънче над вратата звънна, когато някой влезе в библиотеката. Дейзи стана и приглади полата си, не че това някак щеше да помогне на визията й. Тя беше единствената тук, която работеше преди обяд, защото рядко идваше някой сутринта. Повечето движение беше следобед, след приключването на училищните часове, макар че този модел се променяше през лятото. По-голяма част от хората все още идваха следобеда, може би защото бяха твърде заети да вършат другите си дейности през относително хладните утрини. Кендра Оуенс пристигаше в дванадесет и работеше до затварянето на библиотеката в девет, а Шанън Айви, която работеше на непълен работен ден, беше на разположение от пет до девет, така че Кендра никога да не е сама през нощта. Единствената, която беше сама за по-дълго време бе Дейзи, но тя смяташе, че по-голямата отговорност е нейна.

— Има ли някой? — проехтя дълбок глас, преди тя да успее да излезе от малкия си кабинет иззад регистратурата.

Дейзи направи две бързи крачки, за да се покаже, малко възмутена, че някой може да вика в библиотека, дори да нямаше никакви други посетители в момента. Като видя кой е новодошлият, тя спря за кратко и каза рязко:

— Да, разбира се. Няма нужда да викате.

Началникът на полицията Джак Русо стоеше от другия край на надрасканото дървено регистрационно гише и изглеждаше нетърпелив. Дейзи го познаваше по физиономия, но никога преди не беше говорила с него и й се искаше да не го прави и сега. Честно казано, не харесваше много избора на кмета Нолан относно полицейски началник. Нещо в него я правеше неспокойна, но не знаеше точно какво. Защо кметът не можеше да избере някой местен, някой, който вече е бил в силите на реда? Началник Русо беше външен човек и от това, което беше виждала на срещите на градските събрания, беше склонен да използва властта си. Лесно бе да не харесваш грубиян.

— Не бих викал, ако имаше някой — каза кратко той.

— Вратата не би била отключена, ако тук нямаше никой — отговори също толкова кратко тя.

Шах и мат.

Физически, началник Русо беше добре изглеждащ мъж, ако си падаш по здравеняци с дебели вратове и неприлично широки рамене. Тя не беше достатъчно глупава, за да приеме автоматично, че всеки здравеняк е също и тъп; все пак Дейзи никога не се беше интересувала от този тип мъже. Трябваше да има нещо нарцистично в мъж, който работи достатъчно, за да поддържа такава мускулатура, нали? Тя не знаеше колко е възрастен, лицето му не беше набраздено, с изключение на няколко бръчици около очите, но късо подстриганата му коса, макар и предимно тъмна на темето, бе изцяло сива. Във всеки случай беше прекалено стар, за да посвещава часове за вдигане на тежести. Не че я беше грижа за самонадеяната арогантност в очите му или за начина, по който пълните му усти винаги изглеждаха на път да се усмихнат. За Елвис ли се мислеше той? Освен това, беше янки — бил е ченге в Чикаго или Ню Йорк, беше чула и за двете — с безцеремонни обноски. Ако той се беше кандидатирал за поста, както направи окръжният шериф, никога нямаше да бъде избран.

Дейзи потисна въздишка. Тя беше малцинство с мнението си за началника. Кметът Нолан го харесваше, Градският съвет го харесваше и от това, което беше чула из града, повечето самотни жени мислеха, че той е невероятно парче. Може би. Тя си напомни, че е любезно да събере всички факти, преди да съди, но все пак беше доволна, че регистрационното гише е между тях.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя с най-добрия си библиотекарски глас, едновременно остър и любезен.

Да се работи с обществото беше наука, особено в библиотека. От една страна, трябва да окуражиш хората, защото, разбира се, искаш от тях да четат, но от друга страна, се стремиш да им придадеш чувство на респект за библиотеката и останалите посетители.

— Аха. Искам да се запиша за виртуалната библиотека.

Не би могъл да каже нищо по-добро, за да предизвика сияеща усмивка върху лицето й. Акциите му автоматично се повишиха с няколко точки. Тя беше оправдано горда от щатската виртуална библиотека; Алабама водеше нацията в това отношение. Всеки гражданин на щата можеше да се регистрира в някоя библиотека и да има интернет достъп до хиляди вестници, списания, статии, енциклопедии, изследователски материали, медицински справочници и т.н. Някои от категориите бяха насочени към специфична възрастова група за деца, за работа в класна стая и за помощ с домашната им работа или за общи интереси. И други щати имаха виртуални библиотеки, но тази на Алабама за сега беше най-обширната.

— Ще ви хареса — ентусиазирано каза тя и повдигна закрепения на панти плот, което й позволи да излезе иззад сигурността на регистратурата. — Елате с мен.

Тя го поведе към Справочно-информационния отдел, където компютърът им тихо бръмчеше, винаги готов. Зае стола пред компютъра и му посочи да си вземе друг. Той дръпна един, сложи го прекалено близо до нея и настани едрото си тяло върху него. Незабавно се облегна назад и протегна дългия си крак, кръстосвайки левия глезен с дясното си коляно. Това беше несъзнателната позиция на доминиращ мъжкар, на човек, свикнал физически да превзема пространството около себе си.

Дейзи се намръщи и наум извади тези точки, който току-що беше спечелил. Не знаеше ли, че не трябва да се блъска в хората? Тя издърпа стола си няколко сантиметра встрани и надраска „лоши маниери“ в колоната му с недостатъци.

Взе необходимата информация от него, въведе я в системата и му даде неговата парола. През цялото време чувстваше, че той все още е прекалено близо; погледна няколко пъти към мускулестото бедро точно до себе си. Ако се отдалечеше още малко настрани, нямаше да е способна да достига клавиатурата. Раздразнена, защото той трябваше да знае, че е нахлул в личното й пространство — ченгетата в големите градове учеха такива неща, нали? — тя го стрелна гневно с поглед и почти подскочи, защото видя, че се беше вторачил в нея. А той дори не се опита да го скрие.

Дейзи почувства как по лицето й плъзва топлина. Обикновено щеше да приключи възможно най-бързо и да изтича обратно на безопасно място в кабинета си, но днес беше нов ден, повратна точка в живота й и проклета да е, ако позволи да бъде сплашена. Вече беше груба към мисис Симънс, така че защо да не бъде такава и към началника на полицията?

— Зяпате ме — безцеремонно каза тя. — Да не би да имам петно на лицето или изглеждам като опасен престъпник?

— Нито едното от двете — каза той. — Служителите на правозащитните органи зяпат хората, част от работата ни е.

Ох. Дейзи предположи, че е така. Тя намали малко възмущението си — но само малко.

— Все пак спрете — заповяда тя. — Грубо е и ме карате да се чувствам неудобно.

— Извинявам се — каза той, макар че все още не отвръщаше поглед от нея; вероятно не се справяше много добре със заповедите.

Очите му бяха странно сиво-зелени, повече зелени, отколкото сиви и малко не на място в сравнение с маслиновата му кожа. Разбира се, тя нямаше право да коментира странните очи на някой друг, след като нейните собствени бяха два различни цвята.

— Нямах намерение да ви карам да се чувствате неудобно, мис… Дейзи, нали? — Пълните му устни се извиха. — Мога ли да ви откарам някъде?

Лицето й от поруменяло стана направо доматеночервено. Откакто беше излязъл филмът „Да возиш мис Дейзи“, безброй много хора си мислеха, че е забавно да отправят същото предложение. Тя изобщо не се смееше. Добави му още две точки в колоната с недостатъци, защото да си правиш шега с името на някого беше грубо и заслужаваше допълнителни отрицателни точки.

— Не, благодаря ви — отговори Дейзи с такъв леден тон, че той нямаше как да пропусне, че не го намира за забавен.

Стана и му подаде пластмасова карта с паролата му, написана отгоре, после без нито една дума замарширува обратно към регистратурата и свали плота, който я разделяше от него. Така барикадирана, тя го погледна през дървеното разстояние.

— Извинявайте — каза той и това беше вторият път, в който се извиняваше в рамките на няколко минути.

Дейзи обаче не мислеше, че той наистина го има предвид.

Началникът на полицията се облегна на регистратурата и забарабани с пластмасовата карта по дългите си пръсти.

— Предполагам, че доста често ви се случва, а?

— Доста — повтори тя, продължавайки да поддържа тона си леденостуден.

Той огъна рамене, сякаш за да нагласи по-удобно ризата си, но тя беше чела достатъчно статии в списанията за езика на тялото и си помисли, че той може би се опитва да я впечатли с физиката си. Ако беше така, се бе провалил.

След дълъг миг, в който тя запази упорито мълчание, отказвайки да признае или приеме извинението му, той отново сви рамене и се изправи. Началникът потропа с картата по бюрото — Боже мой, какъв сигнал беше това? Тя се опита да си спомни, дали потропването означаваше нещо в езика на тялото — и каза:

— Благодаря ви за помощта.

Проклятие, сега тя трябваше да отговори.

— Пак заповядайте — измърмори, докато го наблюдаваше как си тръгва. Беше съвсем сигурна, че го чу да се подхилва.

Проклет янки! Какво правеше тук изобщо? Ако беше такова преуспяло ченге от големия град, защо не беше там? Какво правеше в Хилсбъро, с население девет хиляди и нещо, скрито в планините на Северна Алабама? Може би беше мръсно ченге и го бяха хванали. Или пък беше направил ужасна грешка в преценката си и бе застрелял някой невъоръжен и невинен. Тя си помисли, че той сигурно е способен на всякакви неща, които евентуално биха могли да доведат до уволнението му.

Добре, нямаше да губи повече време да се тормози заради него. В голямата схема на нещата, грубите клиенти не бяха важни. Тя мислено приглади разрошените си пера. Беше жена с мисия и днес нямаше да се прибере у дома, преди да си намери собствено място, където да живее.

Въздъхна, когато си спомни краткия списък с възможности. Ако спазеше това си обещание, тази вечер можеше и да спи в колата си.