Линда Хауърд
Ловен сезон (9)

7

Глен Сайкс бе професионалист. Той бе прилежен, обръщаше внимание на детайлите и не си позволяваше да се обвързва емоционално. Никога не бе прекарвал и ден в затвора; в действителност, той дори имаше изрядно шофьорско досие, без никакви глоби за превишена скорост на свое име. Не че нямаше глоби за превишена скорост, но шофьорската книжка, която представяше, бе на друго име, заместваща идентичност, която благоразумно бе създал за себе си преди около петнадесет години.

Една от причините да има такъв успех бе, че не привличаше вниманието към себе си. Беше тих, рядко пиеше — никога, докато работеше, само когато бе сам — и винаги се поддържаше спретнат и чист, опирайки се в теорията, че спазващите закона хора бяха по-склонни да държат под око някой, който се навърта наоколо и изглеждаха мръсен и занемарен, сякаш мръсотията по някакъв начин означаваше измамност.

Всеки, който го видеше, автоматично го категоризираше като средностатистически американец, с жена и няколко деца, и къща с три спални в приятен квартал. Не носеше обици или ланец, нямаше татуировка. Всички тези белези, макар и незначителни, бяха неща, които хората забелязваха. Той поддържаше пясъчнокестенявата си коса късо подстригана, носеше обикновен тридесетдоларов часовник, въпреки че можеше да си позволи много по-скъп и внимаваше какво говори. Можеше да отиде навсякъде, без да привлича прекалено голямо внимание.

Ето защо бе толкова отвратен от Мичъл. Мъртвото момиче не бе важно за никого, но тялото й, когато бъдеше открито, все пак щеше да привлече вниманието. Последвалото го разследване най-вероятно не би означавало нищо, а и той бе внимавал, за да бъде сигурен, че ченгетата няма да намерят нещо, за което да се хванат, обаче грешката бе станала и дори полицията понякога имаше късмет. Мичъл застрашаваше цялото начинание; Сайкс не се съмняваше, че ако Мичъл бъдеше арестуван във връзка със смъртта на тези момичета, щеше да издаде всяко име, което знаеше, в усилията си да сключи сделка с прокурора. Глупостта на Мичъл можеше да вкара всеки един от тях в затвора.

Най-лошото беше, че ако Мичъл не можеше да го вдигне с жена в съзнание, имаше и други начини да го направи. ГХБ бе отвратителен боклук; може да го вземеш веднъж и да се оправиш, само с празнина в паметта. Следващият път можеше да изключи мозъка ти. Съществуваха и други наркотици, които щяха да свършат работа, по дяволите, алкохолът вършеше работа. Но, не, Мичъл трябваше да им сипва ГХБ, сякаш се измъкваше с нещо и никой нямаше да забележи, когато момичетата не се събуждаха.

Така че Мичъл трябваше да умре. Дори и кметът Нолан да не бе дал разрешение, Сайкс вече бе решил, че е време да го разкара, преди Мичъл да е издал всички. Но кметът, с всичките му шибани южняшки джентълменски маниери, беше студен и безмилостен, като всеки, който Сайкс бе срещал; не се преструваше, че не може да изцапа ръцете си с убийство — макар Сайкс да не би нарекъл убийство смъртта на Мичъл. Това бе по-скоро изтребление, подобно на настъпването на хлебарка.

Първо, обаче, трябваше да открие копелето. Като хлебарка с инстинкт за самосъхранение, Мичъл бе потънал вдън земя и не се появяваше на никое от обичайните места, които посещаваше.

Откакто Мичъл се бе превърнал в призрак, Сайкс реши да играе по-внимателно. Макар че щеше да е доволен просто да отиде до караваната на копелето и да остави дупка между очите му, когато отвореше вратата, но отново, такива неща привличаха вниманието. За съжаление, Мичъл имаше съседи, а от опита си със съседите Сайкс знаеше, че те винаги гледат през прозореца, точно когато не трябва. Той можеше да се разправи с Мичъл по не толкова драматичен начин. С малко късмет дори би могло да изглежда като нещастен случай.

Мичъл познаваше колата му, така че Сайкс взе назаем една от приятел и обикаляше из квартала му, ако можеше да нарече квартал двете порутени каравани и полуразрушената барака, заобиколена от боклуци. Това бяха такъв тип места, които се обитаваха от жени с къдрава коса, носещи стегнати, тесни потници, от които се показваха мръсните презрамки на сутиените им, и от мъже, с дълги, провиснали коси, пожълтели зъби и непоклатима вяра, че животът ги е съсипал и им дължи нещо. Сайкс не оглеждаше открито никое от трите места, покрай които минаваше; с периферното си зрение той търсеше синия пикап на Мичъл, но той не беше там. Щеше да провери отново след залез-слънце, за да види дали някакви светлини бяха включени, но всъщност не очакваше хлебарката да се появи толкова скоро.

Това да вижда как живее Мичъл винаги напомняше на Сайкс, че се бе спасил на косъм. Ако не бе по-умен, и не бе вземал по-добри решения, той можеше да бъде на негово място. А това бе страшна мисъл. Но Сайкс произхождаше от същата долнопробна среда; знаеше как мисли Мичъл, как действа. В работата му това бе плюс, но всъщност Сайкс не желаеше никога повече да живее по този начин. Той искаше повече. По дяволите, Мичъл вероятно също искаше повече, но никога нямаше да го получи, защото продължаваше да взима такива глупави решения.

С поглед към бъдещето, Сайкс спестяваше всеки долар, който можеше. Бе живял просто, но чисто. Нямаше скъпи навици или пороци. Дори бе играл на фондовата борса за кратко, с консервативни акции, които не се представяха драматично, но въпреки това винаги му донасяха печалба. Един ден, когато имаше достатъчно — макар че той не беше сигурен колко точно бе достатъчно — щеше да замине далеч от всичко и да се премести там, където никой не го познаваше, да започне малък бизнес и да се установи като уважаван член на общността. По дяволите, дори можеше да се ожени, да има няколко дребосъчета. Въображението му не можеше съвсем да си представи тази картина, но въпреки това бе възможно.

Мичъл не застрашаваше само близкото бъдеще на Сайкс, а всичките му планове. А именно тези планове го бяха измъкнали от сметището за боклук — къщата, в която бе израснал, бяха му дали цел, когато бе много по-лесно просто да се остави на течението в морето от отпадъци. Винаги бе по-лесно да не правиш нищо. Да не се тревожиш, че трябва да почистиш къщата или да окосиш тревата, просто да изпиеш още шест кутии бира и да изпушиш още един джойнт. Не беше от значение, че няма храна в къщата за децата; когато месечния чек дойдеше, първото нещо, което трябваше да се набави преди парите да свършат, бяха пиенето и наркотиците. Беше лесно. Винаги бе по-лесно да прахосаш парите, вместо да ги похарчиш за неща като храна и електричество. Твърдите, умните като него, разбираха, че трудния път е този, по който се измъкваш.

Без значение какво щеше да му струва, Сайкс никога нямаше да се върне.

 

 

Веднъж щом се заемеше с нещо, Тод Лоурънс ставаше неудържима сила. Между опитите й да оправи къщата си, за да се премести, и Тод, който окупираше всяка друга свободна минута, която имаше, Дейзи се чувстваше сякаш е уловена в торнадо, което отказваше да я остави да падне. Единственото нещо, което не й позволяваше да рухне бе видимата промяна, която съзираше в себе си.

Тя не притежаваше куража да опита имиджа на секси маце и нямаше представа какво изискваше да бъдеш „класна дама“, така че се спря на естествено момиче. Можеше да се справи с това, помисли си тя. Тод, обаче, имаше други идеи.

— Мисля, да се спрем на класна дама — каза той лениво, когато тя се озова в дома му в събота за техния поход из магазините и пътуване до студио за красота в Хънтсвил. С ръце на хълбоците, той я огледа от горе до долу. — Лицето ти ще изглежда по-добре с този тип прическа.

— „Класна дама“ е прическа? — попита тя скептично.

— Разбира се. Проста, семпла, много хубава подстрижка. Мисля да не е прекалено дълга, само до раменете. Имам нещо предвид, което ще ти хареса. О, между другото, днес също ще отидем да ти пробием ушите.

Тя хвана ушите си закрилнически.

— Защо? Не мисля, че едно преобразяване трябва да включва кръвопролития.

— Защото обиците с клипс са ужасно неудобни, скъпа. Не се притеснявай, няма да боли.

Тя се вгледа в собствените му уши, надявайки се, те да са без дупки, така че тя да може да откаже на основание, че той не знае за какво говори. Нямаше такъв късмет. И двете му уши имаха малки вдлъбнатинки. Той се усмихна и потупа ръката й.

— Бъди смела — каза той бодро. — Красотата винаги изисква жертви.

Дейзи не смяташе, че е толкова смела, колкото напълно неспособна да спре този влак, който бе набрал скорост. Тя все още се опитваше да намери убедителна причина, че не се нуждае от пробиването на каквито и да е части от тялото й, когато Тод я набута в колата си и те потеглиха за Хънтсвил.

Първата им спирка бе козметично студио. Дейзи беше влизала само във фризьорския салон на Уилма и определено имаше разлика между „салон“ и „студио“. Като начало я попитаха какво иска за пиене. Уилма питаше единствено дали бърза. Тя помоли за чаша кафе, но Тод с блясък в очите, каза:

— Вино. Тя трябва да се отпусне.

Рецепционистката, поразителна жена с къса платиненоруса коса и приятна усмивка, се засмя, докато отиваше да донесе виното. То бе доставено в ръката на Дейзи в истинска чаша за вино, вместо в пластмасова за еднократна употреба, както очакваше. След кратко размишление, все пак, тя предположи, че Тод нямаше да заведе повереницата си в някакво случайно студио, което да е толкова долнопробно, че да сервира вино в пластмасови или стиропорени чаши.

Рецепционистката провери в книгата си.

— Ейми ще дойде ей сега. Тя е нашият топ стилист, така че можете просто да се отпуснете и да се оставите в ръцете й. Ще изглеждате невероятно, когато тя приключи с вас.

— Само ще разменя няколко думи с нея, преди да тръгна — каза Тод и изчезна през вратата.

Дейзи преглътна виното си. Да си тръгне? Тод я оставяше тук сама? Коремът й се обърна. О, боже, не можеше да го направи.

Трябваше да го направи.

Три часа по-късно, на третата си чаша вино, тя се чувстваше така, сякаш я бяха измъчвали. Остро миришещи химикали бяха намазани върху косата й, химикали, които бяха изсветлили косата й в ярко жълто-бяло и я караха да изглежда като пънк рокер, уплашен от телевизионен евангелист. След това химикалите бяха измити, за да може да се нанесат повече химикали с нещо, което приличаше на четка за рисуване върху различни кичури, като всеки следващ бе увиван във фолио, за да не се докосва до останалите. Тя се преобрази от пънк рокер в същество от космоса, снабдено с жици, за да приема сателитни сигнали.

Докато това се случваше, скубеха веждите й — ох — и междувременно й правеха маникюр и педикюр. Ноктите на ръцете й, вече оформени и с еднаква дължина, бяха с нежен френски маникюр. Ноктите на краката й от друга страна, лакираха с порочен нюанс на червеното. Дейзи се опита да си спомни дали някога бе лакирала ноктите на краката си. Не мислеше, че е, а дори и да беше, би избрала някакъв бледорозов нюанс, който едва би се забелязвал.

Тя никога, ама никога не би избрала такъв привличащ погледа червен цвят. Ефектът беше поразителен и страшно секси. Дейзи продължаваше да държи вдигнати босите си крака и да се взира в червените връхчета на пръстите си, мислейки си, че сега дори не изглеждат като нейните крака. Жалко, че нямаше сандали, за да ги покаже. Имаше някакви джапанки, но не можеше да ги носи на работа.

Най-сетне мъченията приключиха. Тя бе разопакована, измита и настанена в стола на стилиста отново. След три чаши вино, Дейзи дори не потрепна, когато Ейми се залови за работа с ножиците, режейки усърдно. Дълги кичури коса се плъзгаха на пода. Младата жена изпи последната си чаша вино и я подаде за още.

— О, мисля, че можеш да го направиш, без да се подсилваш с друга — заяви Тод с насмешка в ленивия си глас. — Колко вино изпи?

— Това е само третата чаша — каза тя невинно.

— Скъпа, надявам се, че си яла тази сутрин.

— Разбира се. И Ейми ми даде кроасан. Три чаши за три часа не са толкова много, нали? — Невинността й се превърна в безпокойство. — Не съм пияна, нали?

— Може би, малко. Благодаря — каза той на Ейми.

Ейми, висока, слаба млада жена, която носеше черната си коса в къса подстрижка, му се усмихна.

— Беше истинско удоволствие. Два кроасана не струват нищо пред това, да видиш такава промяна във външния вид на някого.

Тод се бе подпрял срещу работното място, издокаран в обичайните си жълтеникавокафяви панталони и синя копринена риза, и наблюдаваше как Ейми оформя с кръгла четка косата на Дейзи, докато я изсушаваше. Дейзи от своя страна също наблюдаваше, ужасена, защото следващият път щеше да й се наложи да го направи сама. Не изглеждаше сложно, но пък и спиралата също.

Тя въздъхна облекчено, когато след последното измиване, косата й изглеждаше тъмна, въпреки че бе малко възмутена от това, че след три часа изтезания имаше такъв малък резултат. Ами лимоненорусото най-малкото поне трябваше да покаже, че е правено нещо с косата й. След като Ейми започна работата си със сешоара, като че ли, Дейзи забеляза как косата й става все по-светла. Не бе лимоненорусо, но определено бе русо. Различни нюанси улавяха светлината, на места със златен оттенък, на други с бледобежов.

Когато Ейми приключи, махна пелерината, докато Дейзи се взираше със зяпнала уста в отражението си. Нейната скучна, мишокестенява коса бе далечен спомен. Тази бе лъскава и плътна. Косата се олюля, когато тя помръдна главата си, а след това се върна обратно на мястото си, сякаш знаеше точно къде да застане. Стилът бе семпъл, както бе обещал Тод, дължината едва достигаше раменете й, краищата бяха извити навътре и един кичур бе елегантно отметнат настрани откъм по-късата част.

Ейми изглеждаше невероятно доволна. Тод я прегърна и я целуна по бузата.

— Направи го. Това е истинска класика.

— Тя има хубава коса — каза Ейми, приемайки възхищението на Тод и отвръщайки с целувка по бузата. — Липсваше й плътност, но притежава здрава коса и кожа на главата. С правилните стилизиращи продукти, няма причина да не изглежда така всеки ден.

Беше хубаво, че Тод е с нея, защото Дейзи бе в транс. Той се погрижи да вземат стилизиращите продукти, които Ейми бе препоръчала, припомни й да напише чек за услугите — тя бе толкова замаяна, че щеше да излезе, без да помисли за това — и слава богу, че той караше. Дейзи не знаеше дали това е от виното или просто разбираем шок, но изобщо не беше сигурна, дали краката й докосват земята.

Това бе добре, защото следващата им спирка се оказа голям мол, където проби ушите си. Отне само една минута — всичко, което почувства бе ощипване — и следващото нещо, което знаеше, бе, че се разхожда с дискретни златни халки на ушите си.

 

 

През следващите четири часа, Тод я развеждаше наоколо.

Тя пробва дрехи, докато не се изтощи и започна да разбира какво имаше предвид под „класна дама“. Стилът бе семпъл, като например обикновена бежова пола, комбинирана с бяла блуза без ръкави. Но кройката бе стройна, полата стигаше до коленете й, а тесен колан привличаше вниманието към кръста й.

— При този стил никога не се чува шумолене на коприна — каза той. — Той е елегантен, класически и изчистен.

Тя си купи обувки, изящни сандали, които показваха сексапилните червени нокти на краката й, както и класически дамски обувки с петсантиметрови токчета, в черно и тъмносиво.

— Никога бяло, скъпа — каза той твърдо. — Бялото е за ежедневни обувки, а не за класически дамски обувки.

— Но…

— Няма „но“. Довери ми се.

Тъй като вкусът му досега бе безпогрешен, в крайна сметка, не можеше да направи нищо друго. И може би собственият й вкус имаше нещо общо с това, защото неизменно собствените й предпочитания съвпадаха с неговите. Тя просто никога не бе имала дързостта или стимула да промени нещо в себе си. Беше останала с това, което й бе познато, това, което бе удобно и лесно.

Да изглеждаш добре, изискваше много работа, а и освен това тя никога досега не се бе виждала наистина толкова хубава и стилна. Бет винаги бе хубавата, а Дейзи бе приела ролята на интелигентната и любознателната. Вероятно не можеше да бъде хубава без усилия, както Бет, но определено беше хубава и това, че едва сега го разбираше, бе изцяло по нейна вина.

Дори не се опита да следи парите, които бе похарчила. Всичко отиваше за добра кауза: за нея самата. Тя не купуваше само дрехи, въпреки че това бе по-голямата част от покупките й. Купи си парфюми, както и няколко шикозни чанти и обеците, които си хареса. Тод я бе продумал да си вземе една гривна за глезен, казвайки й с хитър поглед в очите:

— Няма нищо по-секси, скъпа.

Най-сетне бяха на път към вкъщи. Дейзи седеше кротко, все още вцепенена от цялото преживяване. Ако имаше такова нещо като козметична война, днес тя я започна. От днес нататък, животът й бе променен.

Не само заради начина, по който другите хора щяха да я виждат, а заради начина, по който тя се виждаше. Винаги се бе сливала с фона, мислейки, че това е всичко, което заслужава. Вече не. От този момент нататък, независимо от това, което щеше да се случи в личния й живот, тя щеше да извлече максимума от себе си в името на собствената си гордост, ако не друго.

— Ако нямаш нищо против, бих искал да те попитам — каза Тод след десетина мили тишина, докато тя асимилираше деня, — какво предизвика това море от промени?

Дейзи въздъхна и отпусна главата си върху седалката, затваряйки очите си.

— Тридесет и четвъртия ми рожден ден.

— Наистина ли? Бих предположил, че още нямаш трийсет.

Въпреки умората, това предизвика усмивка на лицето й.

— Наистина ли?

— Честен кръст. Може би, заради кожата ти. Не си била често на слънце, нали?

— Не много. Хващам тен, но и бързо изгарям. — Освен това винаги беше затворена вътре с нос, забит в книгите.

— Това е хубаво. Също така имаш очарователен невинен вид, който те кара да изглеждаш по-млада.

Дейзи отвори очи и усети как бузите й се зачервяват.

— Не излизам много — призна тя. — Това е другата причина, поради която искам да се променя. Искам да се омъжа и нека си го кажем, по начина, по който изглеждах преди, никой не би ми обърнал внимание.

— Сега всичко ще се промени — каза той и й се усмихна. — Гарантирам ти. — Той замълча, а след това каза: — Има ли определен мъж, от когото се интересуваш?

Тя поклати глава и усети прекрасното полюшване на косата си. Мили боже, беше невероятно!

— Не. Смятам да изляза и да потърся. Никога не съм била в нощен клуб преди, но смятам, че това е добър вариант като за начало. Знаеш ли някое хубаво място? — Твърде късно тя осъзна, че клубовете, които знаеше един гей, най-вероятно не бяха места, където тя щеше да има добър шанс за успех.

— Чувал съм, че клуб „Бъфало“ е добър — каза той небрежно. — Танцуваш ли?

— Знам как, въпреки че не съм танцувала много, откакто ходих на уроци. Танцуването е добър начин да разчупиш леда, нали?

— Много добър. — Тонът му бе сериозен. — Мислиш ли, че можеш да излезеш довечера?

— Не знам. — Да отиде сама в нощен клуб, щеше да изисква дързост, помисли си тя, а след днешния ден тя може би бе използвала всичките си резерви.

Тод погледна към нея, след което насочи вниманието си към пътя.

— Понякога, веднъж след като започнеш, е по-лесно просто да продължиш напред, отколкото да спреш и след това да започнеш отново.

Което означаваше, че той смята, че тя трябва да излезе тази вечер, след като цял ден полагаше огромни усилия, за да промени своя обикновен външен вид.

— Ще си помисля — каза тя и след секунда в главата й се появи една мисъл. — Не знам как да се държа като „класна дама“. Има ли нещо специално…

— Не — прекъсна я той. — Това е само стил. Не бъркай представянето на външния вид със самоличността. Просто бъди себе си и няма да има за какво да се притесняваш.

— Това, че бях себе си, не накара никого да ме забележи досега — каза тя печално.

Той се засмя.

— Ще видим, скъпа. Ще видим.