Линда Хауърд
Ловен сезон (8)

6

Джак Русо беше в добро настроение, когато напусна библиотека. Спорът с мис Дейзи бе много забавен и макар че тя се стягаше и изчервяваше през цялото време, не бе отстъпила нито за миг. Много му напомняше на пралеля му Беси, с която бе прекарал голяма част от ваканциите си тук, в Хилсбъро. Леля Беси беше точно толкова строга и скована, когато те идваха, но и изключително толерантна към енергичното момче, което прекарваше с нея поне два месеца всяко лято.

Макар в началото да бе отчаян от заточението си… — както определяше престоя си в Хилсбъро тогава — той бе заобичал и пралеля си, и времето, прекарано тук. Родителите му бяха сметнали, че ще е добре за него да се измъкне от Чикаго и да разбере, че съществува различен свят, и се бяха оказали прави.

В началото той бе отегчен до сълзи, беше на десет години, далеч от родителите си, всичките си приятели и лични вещи. Леля Беси хващаше цели четири — четири! — телевизионни канала и правеше неща като плетене на една кука всеки следобед, докато седеше пред телевизора и гледаше своите „истории“.

Тя ходеше на църква два пъти в неделя, переше чаршафите си в понеделник, забърсваше във вторник, пазаруваше хранителни стоки в четвъртък, защото тогава беше ден за големи промоции. Той не се нуждаеше от часовник, за да разбере колко е часът, трябваше само да провери какво прави леля Беси.

И беше горещо. Боже, колко беше горещо! И леля Беси нямаше климатик, тя не вярваше в тези глупости. Имаше по един вентилатор за прозорец във всяка спалня и един преносим, който местеше из останалата част на къщата, когато имаше нужда и това й бе достатъчно. Покритите й с мрежа прозорци бяха отворени, за да може бриза да се носи из къщата.

Но след като беше приключил със сълзите и начумереността си, той постепенно бе започнал да се забавлява от това да лежи в сладко миришещата трева по залез-слънце и да наблюдава светулките или светкавичните бръмбари, както ги наричаше леля Беси. Помагаше й в малката градина, която засаждаше всяко лято, учейки се да цени вкуса на пресните зеленчуци и работата, която се върши, за да бъдат сложени на масата.

Постепенно се бе запознал със съседските момчета и бе прекарал много дълги горещи следобеди в игри на бейзбол или футбол, беше се научил как да лови риба и ловува от бащата на един от новите му приятели. Тези шест лета, започващи от десетгодишната му възраст и завършващи, когато бе на петнадесет, се бяха превърнали в най-доброто време от живота му.

По някакъв начин той никога не бе успял да попие културата на Хилсбъро, защото идваше само през лятото и никога не бе срещал някое от децата в града, освен съседските момчета. След завръщането си в Хилсбъро, бе видял само един човек, когото го помнеше, но бяха минали повече от двадесет години, откакто бе спрял да идва при леля Беси, освен кратките посещения на празниците, когато хората бяха заети със собствените си семейства и той не бе имал време да потърси някого от старите си приятели.

Леля Беси живя до деветдесет и една и когато почина преди три години, той беше едновременно стреснат и трогнат да разбере, че му е завещала старата си къща. Почти веднага бе решил да се премести от Ню Йорк Сити в Хилсбъро; току-що се беше развел и въпреки че постоянно се движеше нагоре в редиците на Нюйоркската полиция, той бе уморен от стреса и суматохата на работа.

В екипа на „Специални оръжия и тактики“^[1] беше забавно, но опасността, свързана с него, бе една от причините за развода му. Не беше голямата причина, но бе една от тях и по този въпрос, бившата му съпруга имаше право. Да бъдеш жена на ченге беше трудно, но да бъдеш съпруга на някой, който отива да работи, само когато са налице най-опасните ситуации, изискваше железни нерви. Освен това, той бе на тридесет и шест години, беше започнал на двадесет и една годишна възраст в Чикаго, след което се беше преместил в Ню Йорк. Беше крайно време да се махне и да потърси нещо по-малко рисковано.

Той направи няколко пътувания до Хилсбъро, за да огледа старата викторианска къща и да види какви ремонти бяха необходими, и в същото време да потърси работа. Преди да разбере, бе интервюиран за шеф на полицията, а след това всичко бе уредено. Той го обяви сред закачките относно новата му служба като провинциален началник на полицията, опакова нещата си и се премести на юг. Персоналът му се състоеше от тридесет души, което бе шега в сравнение с размера на екипа, който току-що бе напуснал, но Джак се чувстваше така, сякаш бе намерил своето място.

Добре де, тук не се случваха много неща, но той обичаше да защитава града, в който бе избрал да живее. По дяволите, дори харесваше заседанията на Градския съвет, макар че бе изритан от последното, а половината от гражданите на Хилсбъро се бяха наежили, тъй като съветът бе гласувал за инсталиране на светофари около площада. Бе нелепо един град от девет хиляди души да има само един светофар, но да се пренебрегне мнението на тези хора, щеше да е в нарушение на всичките десет поправки от Закона за правата.

Ако зависеше от Джак, светофарите щяха да бъдат монтирани из целия център на града, както и пред всички училища. Хилсбъро бе изостанал назад във времето — той не се шегуваше, когато го нарече Мейбъри — но трафикът ставаше все по-натоварен, тъй като хората се преместваха в китното малко градче и той не искаше да блъснат някой ученик, преди гражданите да се събудят и да решат, че може би се нуждаят от повече светофари.

Ева Фей Стори, секретарката му, говореше по телефона, когато влезе в кабинета си, но тя вдигна пръст, за да го спре, а след това му подаде чаша кафе и снопче от розови бележки със съобщения.

— Благодаря — каза той, отпивайки от кафето на път към кабинета си.

Той не знаеше как Ева Фей го правеше, но без значение по кое време идваше в офиса, тя имаше гореща чаша прясно кафе за него.

Може би жената имаше жици на мястото му за паркиране и сигнален звънец под бюрото си, когато той спираше. Някой ден щеше да паркира на улицата, само за да види дали може да я преметне. Бе я наследил от предшественика си и двамата бяха доволни от статуквото.

Едно от обажданията бе от детектив в окръг Маршал, който бе настроен приятелски, откакто се бе преместил в Хилсбъро. Джак остави другите съобщения настрана и веднага набра номера на бележката.

— Питърсън.

— Какво става? — Джак знаеше, че не трябва да се идентифицира. Дори, ако Питърсън не знаеше самоличността на този, който се обажда, акцентът на Джак беше достатъчен, за да го издаде.

— Хей, Джак. Слушай, имаме неидентифицирано тяло на млада жена, вероятно мексиканка. Някакви деца са я намерили снощи.

Джак се облегна назад в стола си. Нямаше липсващи лица от Хилсбъро, които да отговарят на това описание; те нямаха голямо испанско население по принцип, но никой не бе обявен за изчезнал през последните няколко месеца.

— И?

— Нямаме нищо, за което да се хванем. Дъждът е измил всички следи и няма очевидни причини за смъртта. Няма рани, нито следи от задушаване, няма удари по главата, нищо.

— Свръхдоза.

— Да, така мисля. Това, което ме тревожи, е, че сякаш с всеки изминал ден случаите на ГХБ се увеличават в Хънтсвил, Бирмингам и изобщо навсякъде.

— Мислиш ли, че е изнасилена?

— Няма как да знаем със сигурност, докато не получим доклада от аутопсията от Монтгомъри, но мисля, че да. Беше с рокля, но без бельо. Във всеки случай си припомних случая в Хънтсвил отпреди няколко месеца…

— Да, спомням си. Беше почти същото.

И двамата мълчаха. Ако един мъж искаше да пробута на някоя жена ГХБ, за да може да прави секс с нея, беше глупаво да се мисли, че той няма да го направи отново. Проблемът беше, че ГХБ бе толкова дяволски обикновен и беше лесно да се сдобиеш с него. Представляваше почистващ разтворител, за бога. И момчета също го взимаха, беше силен и културистите го използваха.

Шансовете за намирането на някой мъж не бяха добри, защото дяволски много жени се събуждаха без никакъв спомен къде са прекарали нощта или с кого, но по телата им имаше следи от сексуална активност. Проследяването на тези боклуци ставаше още по-трудно, защото много малко жени съобщаваха за това в полицията.

— Как мислиш, че мога да помогна? — попита той най-накрая, защото Питърсън трябва да му се бе обадил поради някаква причина, а не само да му каже за случая. Джак щеше да узнае за това, когато четеше докладите, така или иначе.

— Чудех се, дали нямаш някакви случаи на ГХБ в Хилсбъро?

— Не, доколкото знам няма такива случаи.

ГХБ вървеше ръка за ръка с баровете, защото алкохолът прикриваше солеността много добре. При липсата на барове в Хилсбъро, не бе необичайно, че все още няма случаи със замесени секс наркотици, включващи „Рохипнол“ или ГХБ. Рано или късно, някое местно дете щеше да умре от него, или културист да бъде хванат с него, но досега малкото му градче не бе засегнато. Това не означаваше, че няма хора, които го използват в Хилсбъро, а просто, че са късметлии, че никой от тях не е починал.

— Все още не разбирам, какво искаш да кажеш с това — добави той.

— Обикаляш ли някои от баровете в района? Извън работно време, разбира се.

— По дяволите, прекалено съм зает и стар за това.

— Никога не си прекалено стар за това, приятелю; просто иди някой ден и провери среброкосите. Както и да е, аз си мислех: ти си сравнително нов в района, и ако не се разхождаш до Скотсбъро или до окръг Медисън в търсене на развлечение, тогава е малко вероятно да бъдеш разпознат извън Хилсбъро, нали? Така че вероятно можеш да направиш една обиколка на клубовете и баровете, като се ослушваш за това, което се говори, може би да оглеждаш за някой, който иска да пусне от тези лайна в напитките на жените. Да отидеш под прикритие, искам да кажа.

— И строго неофициално и на собствена глава — добави Джак иронично.

— По дяволите, приятел, по-добре по този начин. Нищо официално. Ти си мъж с активен социален живот, така че какво по-логично? И ако по време на поредната нощ на забавление, забележиш или случайно дочуеш нещо, ами че ето ти правдиво основание. Какво ще кажеш?

— Това е рисковано.

— Признавам. Но, дявол го взел, не ми харесва да виждам изхвърлени тела на момичета в окръга ми. Мога да работя с обичайните си източници и да направя няколко ареста тук за притежание, но това няма да спре копелета, които обикалят из баровете. Имаме нужда от острие и мисля, че ти може да се окажеш най-острият нож, с който разполагаме.

— Не искаме да пресичаме пътя на Агенцията за борба с наркотиците, може да съсипем операция, по която работят.

— Майната им — каза Питърсън доволно.

Джак трябваше да се засмее, защото това наистина бе доста добър план. Ако настъпеше някой по пръстите, щеше да бъде напълно случайно. Какво, по дяволите, нямаше да го заболи, ако прекара известно време в някой и друг клуб. Неговият опит бе в спецчастите, а не в наркотиците, но той бе видял достатъчно, за да знае какво да търси.

— Кой друг ще знае за това?

— За кое? — попита Питърсън във внезапен пристъп на амнезия.

— Не предполагам, че можеш да ми кажеш кои са добрите клубове в района, прав ли съм?

— Както се досещаш, не говоря от личен опит, но чух, че в „Хот Уингс“ в Скотсбъро има някаква дейност. Може да провериш клуб „Бъфало“ в Медисън и „Дървения дворец“ в Хънтсвил. Мога да изнамеря още няколко имена, ако проявяваш интерес.

— Направи ми списък — каза Джак и затвори.

Той се облегна назад в стола си и очите му се присвиха, когато започна отново да обмисля плана в главата си. Нямаше никакви правила, защото беше сам. По дяволите, всъщност нямаше план, просто мисия под надслов „виж какво можеш да видиш“. Той трябваше да се ослушва, ако случайно се натъкнеше на нещо, но обучението му го бе научило как да действа с инициатива в напечени ситуации.

Той почувства стария прилив на адреналин във вените си, напрежението от очакването. Може би акциите му липсваха повече, отколкото предполагаше. Това не бе същото като ситуация със заложник или въоръжен сблъсък, но бе също толкова важно. Жените бяха изнасилвани и понякога умираха, заради ГХБ. Ако успееше да залови дори само един кучи син, който сипваше тази гадост в напитката на някого, с удоволствие би закачил топките му на стената.

 

 

Тази вечер Дейзи колебливо почука на украсената с малки ромбовидни стъкла входна врата на Тод Лоурънс. Самата врата бе произведение на изкуството, боядисана в нюанс на синьото, което съответстваше на щорите, с детайлно изрисувани тънки ивици в тъмнозелено, които напомняха за гора; като се имаше предвид броя на саксийните растения върху широката веранда, тази аналогия не беше далеч от истината. Малките ромбовидни стъкла блестяха, сякаш същия ден бяха почиствани с оцет. Две антични бронзови лампи бяха закачени на вратата и хвърляха мека светлина, която правеше входа уютен и гостоприемен.

През стъклото тя видя да се приближава замъглена фигура, след това вратата се отвори и самият Тод Лоурънс се усмихна към нея.

— Здравей, Дейзи, как си? Влизай. — Той отстъпи назад и направи жест с ръка. — Сякаш е минала цяла вечност, откакто съм те виждал за последно. Не се отбивам в библиотеката толкова често, колкото трябва. Откакто отворих магазина в Хънтсвил, изглежда, той отнема всичкото ми свободно време.

Тод винаги бе имал способността да те накара да се чувстваш, сякаш си най-добрият му приятел. Дейзи бе общувала с него малко, но свободното му държание разсейваше част от нервността й. Той бе строен, спретнат мъж, облечен в жълто-кафяв панталон и раирана риза с навити маншети. Тод бе висок около метър и осемдесет, с кестенява коса и кафяви очи и лека усмивка, която те караше автоматично да се усмихнеш в отговор.

— Успешният бизнес има навика да го прави — каза тя, като го последва в предния салон и седна на тапицирания с цветни мотиви диван, който й посочи той.

— Така е. — Той се усмихна печално. — Прекарвам доста от свободното си време в ходене по търгове. Много нощи не откривам нищо, освен боклуци и репродукции, но също толкова често изскачат истински бижута. Онази вечер купих един ръчно рисуван ориенталски параван за по-малко от сто долара и го продадох на следващия ден за три хиляди. Имах клиент, който търсеше точно такова нещо.

— Необходимо е да имаш око на познавач, за да бъдеш в състояние да различиш истинските антики от репродукции — каза тя. — И години изучаване, предполагам.

Той сви рамене.

— Попадам на разни неща тук и там. Харесвам стари мебели, така че съвсем естествено, внимавам. — Той сложи ръце на хълбоците си и започна да я изучава с леко наклонена глава. Обикновено такова проучване би я накарало да се почувства неловко, но Тод имаше блясък в очите, който казваше: „Хей, това не е ли забавно?“. — И така, искаш разкрасяване, нали?

— Пълно преобразяване — каза Дейзи честно. — Аз съм много зле и не знам какво да правя, за да се науча. Купих малко грим и се опитах да се гримирам, но трябва да има някакъв трик или нещо такова, защото изглеждах ужасно.

Той се засмя.

— Всъщност има няколко трика.

— Знаех си — промърмори тя възмутена.

Щеше ли да е голям проблем за фирмите, да отпечата истински правилният начин, по който се използват продукти им?

— Като цяло обаче, нещата опират до повече практика и да се научиш да не използваш твърде голямо количество продукт. — Той направи пренебрежителен жест с ръката си. — Гримът е лесен, мога да ти покажа за по-малко от час. Какво друго планираш да направиш?

Тя почувства как по лицето й се разлива горещина при мисълта, че трябва да изброи недостатъците си. За бога, не бяха ли очевидни?

— Ами, косата ми. Мислех да накарам Уилма да изсветли…

— Мили боже, недей! — възкликна той ужасен.

Дейзи въздъхна.

— Почти същата беше реакцията на семейството ми.

— Послушай ги — посъветва я той. — Те знаят за какво говорят. Уилма не е в крак с модните тенденции, нито с новите разработки в химическата индустрия. Съмнявам се, че е била на ревю за прически, откакто се е сдобила с лиценз преди четиридесет години. Има някои добри стилисти в Хънтсвил, а също и в Чатануга, които няма да изгорят косата и кожата на главата ти.

Дейзи потръпна при представата да оплешивее.

Тод вдигна кичур от косата й и го опипа.

— Косата ти е в добра форма — каза той. — Няма забележим стил, но е здрава.

— Няма никаква плътност. — Сега, след като беше започнала, тя бе решена да не допуска и най-малката пролука.

— Това не е проблем. Скъсяването на някои кичури ще помогне, а и сега се предлагат чудесни продукти, които ще придадат на косата ти повече плътност и ще я направят по-лесна за оформяне. Изсветляването също ще й даде повече плътност. — Той я огледа отново. — Забрави светлите кичури. Мисля, че трябва да станеш блондинка.

— Б-блондинка? — изписка Дейзи. Та тя дори не можеше да си се представи като блондинка. Едва бе приела мисълта, че ще има няколко по-светли кичура в косата си.

— Нищо крещящо — каза той. — Ще кажем на стилиста да сложи няколко нюанса, така тя ще изглежда естествено.

За някого, който никога дори не бе слагал временен оцветител на косата си, изсветляването до няколко нюанса на русото изглеждаше почти толкова трудно, колкото изпращането на човек на Луната.

— К-колко време ще отнеме?

— Ами, няколко часа, мисля. Косата ти трябва да бъде двойно третирана.

— И защо?

— Твоят собствен пигмент ще трябва да се изсветли, и тогава да се нанесе русата боя.

Е, поне това имаше смисъл. Не знаеше дали някога ще има дързостта да направи нещо толкова драстично, но бе вариант, който можеше да обмисли.

— Ще си помисля по въпроса — каза тя несигурно.

— Помисли сериозно — отвърна той. — Какво още?

Тя въздъхна.

— Дрехите ми. Нямам никакво чувство за стил.

Той погледна към полата и блузата, която носеше. Беше преоблякла панталоните си веднага след като се бе прибрала у дома, защото не можеше да изтърпи още една минута в притеснение дали хората гледат дупето й.

— Всъщност, имаш — каза той провлечено. — За съжаление, лошо.

Бузите й се зачервиха и той се разсмя.

— Не се тревожи — каза той любезно, протягайки ръка, за да й помогне да стане на крака. — Просто така и не си се научила как да показваш най-хубавото от себе си. Имаш голям потенциал.

— Така ли?

— Да. — Той направи кръг с върха на пръста си. — Завърти се. Бавно.

Тя смутено изпълни заръката му.

— Имаш хубава фигура — каза той. — Трябва да я показваш, вместо да я криеш в тези бабешки дрехи. Кожата ти е прекрасна, имаш здрави зъби и много ми харесват тези твои странни очи. Обзалагам се, че си се срамувала от очите си през целия си живот, нали?

Тя почти се сви, защото като дете бе отвратително наясно с различните си по цвят очи и винаги се бе опитвала да се слее с фона, така че никой да не ги забележи.

— За бога, използвай ги — заяви Тод. — Те са различни, специални. Не е, като да имаш едно кафяво и едно синьо око, което наистина би изглеждало странно, а и не знам дали това е генетично възможно изобщо. Никога няма да бъдеш пленителна красавица, но определено можеш да бъдеш много, много приятна за гледане.

— Това е всичко, което искам така или иначе — каза тя. — Не мисля, че мога да се справя с пленителността.

— Чувал съм, че е тежко — каза той с усмивка. — Най-добрата светлина е в банята ми. Така че, пристъпи в моя будоар, ако смееш, и нека да започнем тази трансформация.

Дейзи извади малко пликче от чантата си.

— Донесох гримовете си.

— Да видим какво имаш. — Той взе чантата и я отвори. Не цъкна с език, но тя имаше чувството, че едва се въздържа. — Ще свърши работа за начало — каза той с любезно снизхождение.

Той я поведе през спалнята му към банята и ако Дейзи някога бе таила някакви съмнения относно сексуалната принадлежност на Тод, вида на спалнята ги разби. Дизайнерски обзаведена в стил „Чипъндейл“, с огромно легло с балдахин, загърнато с грациозни драперии от тюл, както и с огромни, тучни саксийни растения, артистично подредени из стаята. Искаше й се собствената й спалня да изглежда дори наполовина толкова хубава.

Мили боже, дори банята му бе декорирана. Беше в зелено и бяло, с нотки на прасковен цвят и пепелявосиньо. Никога досега не бе влизала в банята на мъж, осъзна тя. Бе леко разочарована да види обикновена тоалетна чиния, макар и разбира се, да нямаше никаква причина той да сложи писоар, висящ на стената. Освен това нямаше да си отива с декора.

— Нямам тоалетно столче, съжалявам — каза той, усмихвайки се отново. — Мъжете не седят, докато се бръснат.

Тя никога не се бе замисляла за това преди, но той беше прав: бръсненето беше нещо, което мъжете не правеха седнали.

— Добре, първо нека махнем косата от лицето ти. Имаш ли лента за коса или нещо подобно?

Тя поклати глава.

— Тогава сложи я зад ушите си и я дръж далеч от челото.

Дейзи направи, както каза той. Това ужасно неловко усещане се завърна; пръстите й бяха несръчни, не можеше да извърши просто действие, като това да държи косата зад ушите си, без да я изпусне. Тя подозираше, че ще се спъне в собствените си крака, ако се наложи да отиде някъде в този момент.

Той отвори едно чекмедже от вграденото шкафче и извади кутия, около десет инча широка и пет инча дебела. Щракна закопчалките, вдигна капака и се разгърна една табличка, пълна с всякакви видове четки и червила, внушителен брой грим за очите и бузите, всички подредени в малки контейнери.

— Мили боже — изтърси тя. — Имаш повече грим от „Уол Март“.

Той се засмя.

— Не съвсем. Въпреки че тази кутия ме връща към спомените. Бях на Бродуей за известно време и се налага да използваш голямо количество грим, за да не изглеждаш като призрак, когато светлините те осветят.

— Това звучи забавно. Никога не съм била в Ню Йорк. Всъщност като цяло не съм правила много неща.

— Беше забавно.

— Защо се върна?

— Не беше моят дом — каза той простичко. — Освен това, някой трябваше да се грижи за майка ми. Така стоят нещата: те се грижат за теб, когато си малък, ти се грижиш за тях, когато остареят.

— Семейство — каза Дейзи, усмихвайки се, защото тя самата бе много близка със своето.

— Точно така, сега — каза той и тонът му стана енергичен, — да започваме.

След по-малко от час, Дейзи се взираше в огледалото очарована. Устните й се разделиха в почуда. О, тя не беше пленителна красавица, но жената в огледалото бе привлекателна и изглеждаше уверена, жива. Не се сливаше с фона. И най-важното, мъжете щяха да я забелязват!

Процесът не бе безболезнен. Първо Тод бе настоял да оскубе веждите й.

— Не искаш веждите на Джоан Крауфорд, мила. Тя имаше една дебела вежда дълга около три инча и я беше кръстила Оскар, или нещо подобно. — Но за щастие той не искаше да има и очите на Бети Дейвис, така че тя ограничи скубането до няколкото излишни косъма.

След това той й обясни как да си слага грим и за нейно облекчение, не бе много сложно. Основното нещо бе да не използваш твърде много и винаги да имаш кърпичка или памук под ръка, за да поправиш всякакви грешки или избършеш излишното. Дори спиралата бе лесна работа, веднъж щом използваш кърпичка, за да премахнеш по-голямата част от лепкавата течност от малката четка, преди да я сложиш на миглите си.

— Варвари — промърмори тя, докато разглеждаше красивите си тъмни мигли в огледалото. Нямаше гъсеница в очите.

— Моля?

— Производителите на спирала. Те са варвари. Защо просто не ти казват, че трябва да махнеш повечето от четката на спиралата, преди да я нанесеш?

— Скъпа, те имат достатъчно притеснения относно това да предупреждават хората да не я навират в очите си, или да не я ядат. Предполагам са решили, че ако наистина искаш да използваш спирала, ще се научиш как.

Е, тя искаше и щеше да се научи.

— Направих го — каза тя шокирано, взирайки се в отражението си. Цветът на лицето й бе гладък и светъл, бузите нежно зачервени, очите й бяха загадъчни и големи, устните пълни и влажни. Изобщо не беше трудно.

— Скъпа, разбира се, че го направи. Няма нищо сложно, просто практика и да не прекалиш с цветовете. Сега, нека помислим за стила ти. Какво предпочиташ: естествено момиче, класна дама или секси маце?

 

 

Тод стоеше пред отворената си входна врата и бодро махаше за довиждане на Дейзи. Той не можеше да спре да се усмихва. Това беше първият път, в който прекарваше известно време с нея, макар че, разбира се, знаеше коя е, и наистина я хареса. Тя беше трогателно наивна за възрастта си, но и свежа, жизнерадостна и честна, без капка преструвка в себе си. Нямаше абсолютно никаква представа как да се възползва от външния си вид, но, слава богу, той знаеше. Когато приключеше с нея, тя щеше да бъде поразителна.

Той се отправи към телефона и набра номер. Веднага щом на повикването бе отговорено от другия край на линията, той каза:

— Имам кандидат. Дейзи Майнър.