Линда Хауърд
Ловен сезон (7)

5

Стомахът на Дейзи се свиваше нервно безспирно. Да си уреди среща с Тод Лоурънс беше мъчително, въпреки че той бе точно толкова мил, колкото беше казала майка й. Не само, че тя все още се безпокоеше да не се е обидил, макар че ако беше така, го прикриваше много добре, но имаше нещо много унизително в това да се налага да моли за помощ за нещо толкова просто като слагането на малко грим.

Къде беше сбъркала? Тя знаеше, че не е глупава, но по принцип бе толкова несръчна в тези работи, че бе обречена на провал от самото начало. Още от сега можеше да чуе шегите: Дейзи Майнър да си намери съпруг? Ха-хааа, та тя дори не може да си сложи спирала.

А и наистина ли искаше мъж, който не можеше да я види такава, каквато е, а такава, която се нуждае от слой гланц, преди дори да я забележи?

Е, отговорът бе „да“. Тя беше опитала с „истинското си аз“ и не бе постигнала абсолютно нищо. Нула. Ако трябваше да сложи гланц, за да получи това, което искаше, а именно, семейство, тогава щеше да сложи толкова ярък гланц, колкото е необходимо.

Отскорошното осъзнаване на лошия начин, по който се обличаше, почти я парализира, докато се подготвяше за работа. За първи път тя не бе приготвила облеклото си от предишната вечер и сега стоеше пред гардероба, взирайки се в купчината от скучни поли, блузи и рокли. Тя не можеше да понесе да ги носи нито веднъж повече. Колебаеше се, докато за първи път в живота си пред нея стоеше реалният риск да закъснее за работа.

Най-накрая Дейзи грабна чифт черни панталони и ги облече. Никога преди не бе носила панталони на работа, но това беше заради собствената й официалност, а не заради някое правило на Градския съвет. Това бе още едно скъсване със стария й начин на живот и сърцето й блъскаше в гърдите едновременно от страх и вълнение. Тя нямаше някакви стилни блузи, разбира се, само обикновените й скучни бели блузи, но натъпка подгъва на една от тях в панталоните си, а след това сложи колан с катарама и плъзна краката си в черни мокасини.

Не посмя да се погледнете в огледалото, за да провери резултата, грабна чантата си и хукна по стълбите.

Леля Джо повдигна вежди, когато я видя, но не каза нищо.

— Е? — попита Дейзи, още по-изнервена от това тихо съзерцаване.

Евелин излезе от кухнята и се загледа в дъщеря си.

— Чудесно — каза тя най-накрая, кимайки с глава. — Различно. Панталоните показват извивките на дупето ти.

О, боже! Сега тя нямаше да е в състояние да обърне гръб на когото и да е през целия ден. Ужасена, тя бързо провери часовника си. Нямаше време да се преоблече.

— Защо трябваше да казваш това? — простена тя.

Евелин се усмихна.

— Всичко е наред, скъпа. Ако си спомням правилно, мъжете са пристрастени към дупета. Гледай да запомниш да се поклащаш, когато ходиш.

— Да се поклащам — повтори Дейзи шокирано, все още неспособна да приеме, че майка й — майка й! — мислеше, че е добре за нея да показва извивките на дупето си.

— Нали знаеш… напред и назад. — За да й демонстрира, майка й се разходи из стаята, поклащайки бедра в нежен ритъм, който привличаше вниманието към собственото й дупе. Движението бе толкова удивително секси, че Дейзи бе шокирана. Нейната майка? Нейната интелектуална, простодушна майка?

— Но не прекалено много — посъветва я леля Джо. — Или ще изглежда така, сякаш две прасета се борят, за да се измъкнат от чувал.

Повече от това не можеше да понесе. След като измънка извинение, че закъснява за работа, Дейзи избяга.

Тя едва бе пъхнала ключа в ключалката на служебния вход, когато зад нея спря бяла кола и началник Русо слезе. Той може и да не оглавяваше списъка й с хора, които не желаеше да види този ден, помисли си гневно тя, но беше близо. Опита се да се завърти настрани, така че да не може да види дупето й; не че той го гледаше така или иначе. Началникът на полицията бе намръщен, докато вървеше към нея.

— Закъсняхте.

Дейзи погледна часовника си. Бяха минали дванадесет секунди след девет часа.

— Идвам точно навреме.

— Винаги идвате половин час по-рано. Днес, не. Затова казвам, че закъсняхте.

— Откъде знаете кога идвам на работа? — попита тя, чувствайки се зачервена и обезпокоена.

Само веднъж тя почти бе закъсняла и това щеше да бъде единственият ден, в който някой я чакаше да пристигне. Освен това, той стоеше твърде близо, притискайки я отново по този досаден негов начин, сякаш се опитваше да я сплаши с големината си. Може би това вършеше работа, тъй като тя се чувстваше пламнала и обезпокоена. Тя се опита да се доближи още малко до вратата.

— Светлините на библиотеката винаги са включени, когато минавам оттук.

Това означаваше, че тя винаги — добре де, почти винаги — бе на работа преди него. Дейзи едва се въздържа да не се усмихне самодоволно и вместо това, с усилие сложи библиотекарското си изражение и тон.

— Мога ли да помогна с нещо, началник?

— Да — каза той по този безцеремонен за янките начин. — Опитах се да вляза в електронната библиотека снощи, но не се отваря. Написала сте грешна парола или нещо такова.

Защо винаги вината беше на жената, чудеше се тя, мислено вдигайки очи към небето.

— Ако страницата не се показва, тогава вероятно трябва да обновите браузъра си.

Той се взираше в нея, все едно му говореше на чужд език.

— Вашият браузър — повтори тя. — На колко време е операционната ви система?

Той сви рамене.

— На две или три години.

— Обновявали ли сте я изобщо, откакто сте я купили? — Тя знаеше отговора, още преди да зададе въпроса. С удоволствие би го оставила да го разбере сам, но добрите маниери и това, че се стараеше да бъде полезна през целия си живот, пробудиха съвестта й. Тя бе библиотекарка, беше неин дълг да му помогне с виртуалната библиотека. — Лаптоп или настолен компютър имате? — Тя залагаше на лаптопа. Той беше нетърпелив тип, който би искал да мести компютъра си, където е най-удобно за него.

— Лаптоп.

Тя си присъди две точки.

— Ако го донесете, ще ви покажа как да го обновите. Ако имате достатъчно памет, разбира се. — Нека той да реши дали тя говореше за мозъка или за компютъра му.

От начина, по който очите му се стесниха, той трябва да бе заподозрял първото, но го остави без коментар.

— В колата е. — Той се отправи към полицейския форд „Краун Виктория“, който бе собственост на града и взе лаптопа от предната седалка, носейки го лесно в една ръка.

Тя отключи входа на служителите и се обърна, за да вземе лаптопа.

— Можете да дойдете за него на обяд — каза тя.

Той задържа машината.

— Не може ли да го направите сега?

— Имам намерение, но това ще отнеме няколко минути.

— Колко точно?

Сърцето й застина, и тя осъзна, че той възнамерява да изчака.

— Не трябва ли да отивате на работа?

Той посочи пейджъра на колана си.

— Аз винаги съм на работа. Колко точно? — повтори той.

По дяволите съвременната електроника, помисли си тя възмутено. Последното нещо, което искаше, беше той да се навърта наоколо.

— Зависи. — Тя се опита да измисли колко дълго може да се окаже твърде дълго. — Четиридесет и пет минути или един час.

— Ще изчакам.

Два пъти по дяволите. Единствената й утеха бе, че обновяването на браузъра нямаше да отнеме толкова дълго и тогава той щеше да тръгне по пътя си.

— Добре. Чакайте ме на входната врата. — Тя влезе вътре и почти го удари в носа с вратата, когато той пристъпи напред. Мъжът вдигна свободната си ръка точно навреме, за да я спре.

— Ще мина оттук — каза той, взирайки се в нея.

Дейзи изправи раменете си.

— Не можете.

— Защо не?

Тя смяташе, че трябва да е очевидно. Посочи знака на вратата само на няколко сантиметра от носа му.

— Това е служебният вход. Вие не сте служител.

— Аз съм общински служител.

— Това, което е от значение е, че не сте служител на библиотеката.

— По дяволите, жено, какво толкова ще стане? — попита той нетърпеливо.

Още точки за лошата му страна. Недостатъците му се конкурираха с резултат от игра на НБА.

— Не. Отидете на входната врата.

Упоритото й изражение най-накрая му бе въздействало. Началникът я изгледа, сякаш обмисляше дали просто да не си проправи път покрай нея, но промърморвайки едно проклятие, той се завъртя на пети и демонстративно се отправи към предната част на сградата.

Тя остана там с очи, големи колкото чинии. Той беше казал думата с „М“… Бе убедена, че точно това чу. Беше я чувала и преди, разбира се, никой не можеше да гледа много филми в днешно време, без да я чуе. Също бе ходила и в колеж, където младите хора се опитваха да впечатлят другите с това колко готини и обиграни бяха с помощта на всички мръсни думи, които знаеха, и дори тя самата я беше изричала.

Но Хилсбъро бе малък южен град и все още се считаше за невъзпитано мъжете да използват такъв език пред жени. Жените, които не реагираха, когато чуеха нещо от съпрузите или гаджетата си насаме, се сковаваха като кралица Виктория, ако бъде изречено публично.

И да кажеш такова нещо на жена, която не познаваш добре, бе абсолютно недопустимо и показателно за пълната липса на обноски и уважение… Гръмотевични удари по входната врата прекъснаха нейния възмутен блян; звярът вече бе на вратата. Мърморейки на себе си, тя забърза ход през затъмнената библиотека, за да отключи входната врата.

— Какво ви забави толкова? — отсече той, докато пристъпваше вътре.

— Бях изпаднала в шок от вашия език — отвърна тя хладнокръвно, като взе лаптопа от него и го занесе до компютъра на библиотеката, включвайки осветлението, докато вървеше.

Той отново промърмори нещо, но този път, за щастие, тя не можеше да каже какво е то. Нямаше толкова късмет със следващото му изречение.

— Малко сте млада, за да сте толкова скована като старците в този град.

Похвално за нея, тя не се поколеба.

— Маниерите нямат нищо общо с възрастта и са изцяло свързани с възпитанието. — Тя остави лаптопа и бързо започна да го свързва към захранването и телефонната мрежа.

Отне му минута да отговори.

— Да не би да обидихте майка ми? — изръмжа той най-накрая.

— Не знам, обидих ли я? Или просто сте пренебрегвал това, което ви е казвала?

— По дяволите! — каза той раздразнено, а след това издиша дълбоко дъх. — Добре, съжалявам. Понякога забравям, че живея в Мейбъри.

Ако те бяха толкова скучни и ограничителни, може би той трябваше да помисли дали да не се върне там, откъдето е дошъл, помисли си тя възмутено, но реши да запази мислите си за себе си, преди ситуацията да се е превърнала в обширен спор.

— Извинението се приема — принуди се да отвърне тя, макар че би могла да използва по-благ тон, ако наистина, наистина се опиташе.

Тя седна и се включи към интернет, после написа адреса в браузъра и изчака, докато сайтът бе намерен и страницата се показа. След това натисна върху прозорчето за новата версия и остави технологията да се справи с останалото.

— Това ли е? — попита той, наблюдавайки малкия таймер.

— Да. Трябва да го правите редовно, поне на всеки шест месеца.

— Добра сте в това.

— Налага ми се да го правя често, откакто имаме виртуална библиотека — каза тя иронично.

Той седна до нея, прекалено близо, разбира се. Тя леко помести стола си.

— Разбирате от компютри.

— Не съвсем. Знам как да правя това, но трябваше да се науча. Мога да се ориентирам в интернет, да пусна системата и да заредя програмите, но не съм компютърен спец или нещо такова.

— В кметството дори няма интернет. Сметките за водата и ведомостите са компютъризирани, но това е всичко.

Той се наведе напред, подпирайки лакти на коленете си и се загледа в екрана, сякаш можеше да накара процеса да приключи по-бързо.

— В полицейското управление обаче има, нали? Не сте ли свързани с всички онези полицейски мрежи?

Мъжът изсумтя.

— Аха. Един компютър с интернет. — Той изглеждаше отвратен.

— Хилсбъро е малък град — отбеляза тя. — Бюджетът не е много голям. От друга страна броят на престъпленията е доста нисък. — Тя замълча, изпитвайки внезапна несигурност. — Нали?

— Достатъчно нисък. Не е имало убийство в границите на града, откакто съм тук. Имаме обичайните обири и нападения, шофиране в пияно състояние, семейни проблеми.

С удоволствие би го попитала кой има семейни проблеми, но си прехапа езика. Той просто можеше да й каже и тя щеше да разкаже на майка си и леля Джо, и да се почувства зле от това, че клюкарства.

Беше ли се преместил по-близо? Не бе забелязала да го прави, но можеше да усети топлината на тялото му и да го помирише. Какво караше мъжете да миришат по-различно от жените? Тестостеронът? Повечето окосмяване? Не бе неприятна миризма, всъщност, бе възбуждаща. Но различна, сякаш от извънземен вид. А той определено бе дяволски прекалено близо.

Това й беше достатъчно.

— Притискате ме — отбеляза тя много учтиво.

Без да се движи, той погледна надолу и видя, че столове им бяха на поне три сантиметра разстояние един от друг.

— Не ви докосвам — каза той също толкова учтиво.

— Не съм казала, че ме докосвате. Казах, че сте прекалено близо.

Той извъртя очи и въздъхна, но премести стола си с няколко сантиметра.

— Това да не е някакво друго странно южняшко правило?

— Вие сте в областта на правоприлагането, предполага се, че сте изучавали езика на тялото. Не е ли това начинът, по който сплашвате заподозрените, чрез нахлуване в тяхното лично пространство?

— Не, за тази цел аз обикновено използвам деветмилиметров. Няма голям шанс да пропуснеш сигнала по този начин.

О, не беше ли същински мачо? Той бе типичен мъж, който се хвалеше с размера на оръжието си. Тя едва се въздържа да не извърти очи, както той току-що бе направил, но не искаше да го имитира.

Типичен мъж… Снощният разговор с майка й и леля Джо отекна в съзнанието й и една мисъл я погъделичка, но тя я отблъсна. Не, изобщо не желаеше да навлиза в такъв разговор с него. Само искаше браузърът му да завърши обновяването си, така че той да си отиде…

— Знаете ли какъв цвят е бледоморавото? — изтърси тя, думите се изплъзнаха от устата й, преди тя да успее да ги спре.

Ефектът върху него бе направо поразителен. Той се дръпна назад и я погледна така, сякаш внезапно й бяха поникнали зъби и пипала.

— Какво ви накара да попитате? — каза той предпазливо.

— Просто ми е любопитно. — Тя замълча. — Е, знаете ли?

— Какво ви кара да мислите, че знам?

— Нищо. Само питам.

— Звучи като онези тестове, които жените използват, за да разберат дали един мъж е гей или не. Защо просто не попитате, ако ви интересува?

— Не — каза тя, ужасена, че той може да си помисли, че е заинтересована. — Става дума за някой друг… няма значение. — Дейзи се изчерви. Знаеше, че се е изчервила, защото лицето й гореше. Тя се втренчи настоятелно в екрана на компютъра, опитвайки се да накара нещото да побърза.

Той прокара грубата си ръка през късата си коса.

— Розово — промърмори той.

— Какво?

— Розово. Бледомораво е модерна дума за розово, нали? Чувах го много често, когато бившата ми жена подбираше неща за апартамента ни, но на мен ми изглеждаше като розово.

Мили боже, леля Джо беше права, че бледоморавото вече не е окончателен тест. Не беше ли това особено интересно? Нямаше търпение да им каже.

— Пюс — каза тя, и почти се удари по главата. Защо не можа да остави нещата така?

— Какво? — Той се държеше така, сякаш никога преди не бе чувал тази дума.

— Пюс. Какъв цвят е пюс?

— Кажете го буква по буква.

— П-ю-с.

Този път мъжът прокара ръката през лицето си.

— Това е подвеждащ въпрос, нали?

— Защо го казвате?

— Пюс. Кой, по дяволите, би нарекъл някакъв цвят „пюс“? Звучи като повръщано и едва ли някой ще иска нещо, оцветено като повръщано.

— Пюс е хубав цвят — каза тя.

Той й хвърли невярващ поглед.

— Щом казвате.

— Знаете ли какъв цвят е или не?

— По дяволите, не, не знам какъв цвят е пюс — извика той. — Знам истинските цветове, знам синьо, зелено и червено, такива неща. Пюс е задникът ми. Вие си го измислихте.

Тя се усмихна самодоволно.

— Не съм. Погледнете в речника. — Тя посочи рафтовете с речниците. — Има няколко точно там.

Той изсумтя и се облегна назад в стола си, но секунда по-късно отиде да провери. Прелисти един речник, прокара пръст надолу по няколко страници и след това прочете набързо:

— Червеникавокафяв. — Мъжът поклати глава подигравателно. — Не че съм виждал нещо, което е червеникавокафяво, но ако го направя, може да сте напълно сигурна, че няма да го посоча и да кажа: Това изглежда като пюс!

— А как бихте го нарекли? — подигра се тя. — Нещо наистина отличително, като „червеникавокафяво“? Макар аз винаги да съм смятала, че пюс е по-скоро пурпурнокафяво.

— Най-малкото хората ще знаят, за какво, по дяволите, говоря, ако кажа, червеникавокафяво или дори виолетово-кафяво. А и кой се нуждае от такъв цвят, изобщо? Кой с всичкия си ще отиде в магазина и ще поиска от продавача риза с цвят пюс? Или би си купил кола с цвят пюс? Притеснявам се за хората, които купуват лилави автомобили, но пюс? Я, стига. Пюс върши работа само за гей тест.

Вероятно бе така, но тя нямаше да го признае.

— Сега вече знаете какъв цвят е пюс — не се стърпя да отбележи Дейзи. — От сега нататък, когато видите кафяво, в което има дори намек за червено или лилаво, ще се замисляте: „Това е пюс“.

— О, господи! — Началникът на полицията притисна челото си. — Докарахте ми главоболие — промърмори той, а след това погледна нагоре. Очите му бяха присвити, а погледът опасен. — Ако споменете за това на някого, ще го отричам, а след това ще ви закарам в затвора, ако нарушите правилата за движение по пътищата. Ясно ли е?

— Аз не нарушавам правилата за движение по пътищата — каза тя победоносно. — Толкова стриктно спазвам закона, че мога да бъда сложена на плакат като пример за отговорни граждани. Дори не ви позволих да влезете през вратата на служителите, нали?

— Хората като вас се нуждаят от психологическа помощ. — Той погледна към екрана на компютъра и след това въздъхна облекчено. — Готово е. — Мъжът провери часовника си. — Изобщо не отне четиридесет и пет минути. По-скоро петнадесет. Така че предполагам сте в грешка, мис Дейзи.

Тя усети как задните й зъби изскърцаха, когато изрече „мис Дейзи“. Ако още веднъж се пошегуваше с името й, вероятно просто щеше да го удари.

— И каква е тя? — попита младата жена, докато бързо разкачваше компютъра. Колкото по-бързо си тръгнеше, толкова по-добре.

Мъжът взе лаптопа от нея.

— Лъжете много лошо — каза той, като я остави без думи и изхвърча бързо, преди тя да измисли добър отговор.