Линда Хауърд
Ловен сезон (27)

25

От всички неща, които Джак никога не бе очаквал да се случат, да види как Глен Сайкс влиза в управлението, представя се и поисква да говори с него, беше на второ място в списъка му. На първо бе реакцията му всеки път, когато се приближеше до мис Дейзи, но той се беше научил да живее с това. Също така бе започнал да мисли, че няма нищо невъзможно.

Сайкс беше със среден ръст, леко набит и спретнато облечен. Косата му, която имаше пясъчен цвят, бе къса и добре оформена; мъжът беше гладко избръснат, ноктите му — подрязани и чисти, а дрехите изгладени. Не покриваше ничия представа за наемен убиец, но пък и Тед Бънди^[1] не бе изглеждал като чудовище. Престъпниците се появяваха във всякакви форми, размери и цветове, и можеха да носят както парцали, така и диаманти. Умните носеха диаманти. А истински умните изглеждаха като този човек.

Сайкс бе също така много спокоен и уверен в това, което желае.

— Искам да сключим сделка — каза той. — Мога да ти дам кмета Нолан, човекът, който намушка Чад Мичъл, мъж на име Елтън Филипс, и още много други. Нека да доведем областния прокурор тук и да поговорим.

— Знаем кой намушка Мичъл — каза Джак, облягайки се назад в стола си. — Бъди Лемънс.

Сайкс дори не мигна.

— Мис Майнър го е разпознала, нали?

— Тя добре е огледала и трима ви.

— Значи затова я криеш на безопасно място.

Джак не отговори, само наблюдаваше Сайкс. Мъжът имаше отлично безизразно изражение, което не издаваше нищо.

— Има нещо много по-важно от това, че някакъв глупав боклук е затрит. — Сайкс също се облегна назад и се отпусна като Джак.

— Чудех се как кметът е замесен.

— Има много пари в секс търговията — каза Сайкс по заобиколен начин. — Ще се обадиш ли на областния прокурор или не? Трябва да действаш бързо, тази нощ ще се случи нещо голямо.

— Рускините — каза Джак.

Сайкс подсвирна тихо през зъби, без дори да се опитва да скрие изненадата си.

— Явно знаеш много повече, отколкото си мислех. Но не знаеш къде, нито кого.

— Предполагам, че кмета Нолан знае, обаче.

— Ще запее като Туити — съгласи се Сайкс.

— И защо областният прокурор би искал да се споразумява с теб?

— Защото доверието е рядка стока, а аз нямам много от нея.

Джак изучаваше сламенорусия мъж — ясните му студени очи и пълното му спокойствие.

— Имаш важна информация за всеки от тях, нали? Документираш всичко.

— Точно така. — Сайкс му се усмихна леко. — За всеки случай. Обичам да имам малко преимущество, когато нещата се объркат. А рано или късно, те винаги се объркват. Само трябва да се научиш кога да се измъкваш.

Джак напусна стаята, за да се свърже с областния прокурор в Скотсбъро. Ако трябваше да се сключи сделка, помисли си той, Сайкс би бил по-добър свидетел, отколкото Нолан, просто защото Сайкс му се струваше по-безскрупулен и организиран. Понякога трябваше да сключиш сделка с дявола и този момент бе точно такъв.

След това той се обади на мотела, в който бе оставил Дейзи, за да й обещае, че ще бъде в безопасност. От рецепцията го свързаха със стаята й и той се заслуша в сигнала от звъненето. Четири сигнала. Пет. Шест. Джак започна да се поти.

Може би го бяха свързали с грешната стая, случваха се такива неща. Той затвори, обади се втори път и поиска да го свържат със стаята й отново. Първи сигнал. Втори. В гърдите му се образува студен възел. Тя трябваше да е там. Трети. Може би си вземаше нещо за ядене от „Хъдъл Хаус“. Четвърти.

Сайкс беше тук. Нямаше начин Дейзи да е в някаква опасност в момента.

Пети.

Нямаше причина, поради която да напусне, нали? Там беше в безопасност. Ами ако й бе хрумнал някой от странните й планове и си е помислила, че би могла да постави капан на Сайкс или кмета?

Шести.

Логиката му казваше, че тя е добре. Най-лошият страх, който някога бе познавал обаче, му нашепваше всякакви сценарии, сценарии, които приключваха с…

Седми.

Той се опита да си представи живота без Дейзи и през него мина усещане като от удар в каменна стена. Край. Нищо.

Осм…

— Ало? — Гласът й беше малко задъхан, сякаш бе бягала.

Облекчението, което се разля по него беше почти толкова разтърсващо, колкото й страхът, който бе изпитал. Ръката му се стегна около слушалката и за миг Джак затвори очи.

— Защо ти отне толкова време да вдигнеш? — изръмжа той.

— Бях отвън с Мидас. Всъщност, каишката се изплъзна от ръката ми и се наложи да го гоня.

Той не възнамеряваше да казва нищо, но все още беше толкова разтърсен от тези няколко мига на страх, че думите се изплъзнаха сами от устата му.

— Помислих, че си си тръгнала.

Тя замълча.

— Тръгнала? Като тръгнала, а не просто излизане навън за минута-две или за вземане на нещо за ядене?

— Помислих си, че ти е хрумнал някой от твоите планове…

— Някога давала ли съм ти повод да си мислиш, че съм глупава — попита тя гневно. — Тук съм в безопасност, защо бих си тръгнала? Винаги това се случва във филмите; или жената или детето не се подчиняват на инструкциите и правят точно това, което им е казано да не правят, като по този начин поставят себе си и всички останали в опасност. Винаги съм смятала, че ако са толкова глупави, тогава нека да умрат, преди да имат шанса да се размножат. Божичко, ще си помислиш, че имам навик да…

— Дейзи — каза той тихо.

Тя спря своята тирада.

— Имаш намерение да се извиниш ли?

Може би това щеше да ускори нещата.

— Да. Съжалявам. Паникьосах се.

— Извинението се приема — каза тя с превзет тон, който почти го накара да се ухили.

— Обаждам се с някои добри новини, скъпа. Сайкс дойде в управлението преди малко и се предаде с желанието да сключи сделка. Ти си в безопасност.

— Искаш да кажеш, че всичко свърши?

— Има още няколко неща, които трябва да се направят. Свързах се с Морисън и разбрах, че все още не са намерили Лемънс и Калвин, но ще го направят. Съпругата на кмета го е записала как те заплашва, а Сайкс е готов да предаде всички. Не знам кога ще се върна да те взема.

— Значи не е нужно да оставам тук тази нощ?

— Може и да се наложи. Възможно е това да продължи цяла нощ.

— Когато Тод донесе нещата ми, просто ще го накарам да ме закара вкъщи.

Джак погледна часовника си виновно. Беше след шест, а той въобще не се бе сетил да се обади на Тод.

— Ще се опитам да го хвана в магазина му, за да му спестя разкарването.

— Забравил си да му се обадиш, нали?

— Виновен.

— При тези обстоятелства ти е простено. Майка ми обади ли се?

Той беше с мобилния си телефон цял ден. Носеше го със себе си дори в тоалетната, затова знаеше със сигурност, че не бе пропуснал никакви обаждания.

— Не още.

Мисис Майнър, обаче, нямаше да чака много дълго преди да провери Дейзи.

— Просто вземи номера й, а аз ще й позвъня, когато се прибера вкъщи. Сега се обади на Тод — напомни му тя.

— Ще го направя.

Така и стана и късметът беше с него. Тод все още беше в Хънтсвил. Джак го осведоми за нещата и го помоли да вземе Дейзи.

— Разбира се, няма проблем. — Тод замълча. — Сайкс е споменал секс търговия. Може да има някаква информация за мъжа, когото търся или за дилърите, които продават ГХБ.

— По начина, по който се разпространява това нещо, всичко е възможно. Ако искаш сам да му зададеш няколко въпроса, мога да го уредя.

Тод отново замълча.

— Не мога да го направя официално.

— Знам. Ще накарам областния прокурор да го разпита за наркотиците, но ако искаш да говориш с него лично по-късно, просто ми кажи.

— Засега ще остана зад кулисите и ще видя какво ще изкопчи областният прокурор.

— Както решиш. Само не забравяй да вземеш Дейзи. Между другото, кученцето й е с нея.

Тод отвърна предпазливо:

— Каза това, сякаш ме предупреждаваш за нещо.

— Не си срещал Мидас, нали?

— Какво е той, почти пораснал немски дог ли?

— Той е шестседмичен голдън ретрийвър. Пухена топка. Няма по-сладко куче от него. Разтапя сърцата на всички.

— И?

— Не му обръщай гръб.

Усмихвайки се, Джак затвори телефона и се върна в стаята, където неговите следователи вземаха показанията на Сайкс. Друг следовател и патрулен полицай бяха на път, за да доведат кмета за разпит. Всичко стана много бързо — от липсата на всякаква информация сутринта, до почти цялостното разнищване на случая вечерта. Част от нещата бяха чиста случайност, като например това, че забеляза мисис Нолан на връщане от Хънтсвил, защото тя караше хаотично, но повечето от събитията бяха пряк резултат от глупавите действия на някого. Дори Глен Сайкс, който беше дяволски хитър, бе постъпил глупаво като се бе забъркал в това. Всичко опираше до решенията, които вземаха, а престъпниците като цяло вземаха глупави решения.

Когато областният прокурор и асистента му дойдоха от Скотсбъро, първият бе видимо разтревожен. Той дръпна Джак настрани и каза:

— Елтън Филипс е много уважаван член на общността. Трябва да сме много сигурни в информацията, с която разполагаме, преди да продължа напред с това разследване дори милиметър.

— Имаме го на запис, а също така и потвърждаващите показания на мистър Сайкс. Аз съм дяволски сигурен.

— Записът законно направен ли е?

— Съпругата на кмет Нолан го е записала с телефонния секретар от допълнителния апарат в спалнята й.

Областният прокурор обмисли думите му. Това е бил собственият телефон на мисис Нолан, а кметът очевидно е знаел, че в къщата му има допълнителни телефонни апарати, затова не би могъл да настоява, че има очаквания за неприкосновеност що се отнася до телефонните му разговори. Правното основание изглеждаше доста солидно.

— Добре, нека видим какво има да ни каже мистър Сайкс.

 

 

Когато Темпъл Нолан видя бялата общинска кола да отбива по алеята му, си пое дълбоко дъх и се насили да остане спокоен. Всичко щеше да е наред. Предположенията на Сайкс бяха разумни; необмисленото телефонно обаждане на Дженифър можеше да бъде обяснено, както и молбата му към Русо да провери регистрационния номер. Както Сайкс бе посочил, след като не бе способен да намери Дейзи, не е извършено никакво престъпление. Ако тя е осъзнала, че е видяла нещо важно на паркинга на клуб „Бъфало“, вече трябваше да е казала на някого. Те бяха чисти.

На вратата се позвъни. Той бързо свали вратовръзката си и нави ръкавите на ризата си, за да си придаде небрежен и неразтревожен вид. Избра си страница от Хънтсвилския вестник и го взе със себе си, за да отвори вратата. Изглеждаше като човек, който си е чел вестника и си е почивал, като човек, който няма какво да крие.

Той си придаде леко изненадан вид, когато отвори вратата.

— Ричард — каза той на следователя. — Какво има?

— Искаме да ви зададем няколко въпроса относно едно твърдение на жена ви тази сутрин — каза следовател Ричард Хил и не звучеше никак извинително.

Това беше малко тревожно, помисли си Нолан.

— Разбира се. Влизайте. Надин ми каза, че Дженифър се е обадила в библиотеката, но аз не мислех, че някой ще го приеме на сериозно. Дженифър… има малък проблем с алкохола, както знаеш.

— Да, сър — каза следовател Хил. Той погледна вестника и навитите ръкави на ризата му. — Очевидно си отпочивате, сър?

— Денят бе изпълнен с вълнение. Донесох си малко документи у дома; след като довърша вестника и вечерям, ще поработя върху тях известно време. Нещо не е наред ли?

Хил погледна часовника на ръката си.

— Просто съм изненадан, че не си спомняте за събранието на Градския съвет тази вечер — каза той спокойно. — Започва след пет минути.

Кметът замръзна втрещен. Никога досега, от девет години насам, не бе пропускал събрание на Градския съвет. Ричард Хил знаеше, че трябва да е станало нещо сериозно, за да забрави напълно за събранието.

— Спомням си — каза той, опитвайки се да се прикрие. — Но ми се струва, че е най-добре да си остана вкъщи с Дженифър тази вечер. — Слава богу, че бе свалил гаражните врати, така че да не могат да видят, че колата на Дженифър не беше в там.

— Мисис Нолан е в управлението — каза следовател Хил, все още много спокоен и вежлив. — Ако дойдете с нас, сър, ще ви закараме до там.

— Дженифър е в управлението? — Господи, какво можеше да каже сега? Как щеше да обясни, че не знае къде е жена му? — Тя добре ли е? — Чудесно. Проява на безпокойство. Това беше вдъхновяващо.

— Мисис Нолан е много добре, сър.

— Какво облекчение, защото тя беше… извън контрол тази сутрин, ако разбирате какво имам предвид.

— Моля ви елате с нас.

— Разбира се. Ще взема колата си и ще ви последвам…

— Не, сър. Предпочитам да се возите при нас.

Нолан отстъпи назад, но Хил и другият полицай спокойно го обградиха и сграбчиха ръцете му, притискайки ги зад гърба му. Около китките му бързо бяха закопчани белезници.

Разгневен, той се втренчи в двамата мъже.

— Махни тези белезници от мен! Какво си мислиш, че правиш? Аз не съм престъпник и отказвам да бъда третиран като такъв.

— Това е стандартна процедура, сър, заради вашата и нашата сигурност. Ще бъдат махнати в управлението. — Те го отведоха от къщата насила, а хватката им върху ръцете му го насочваше напред.

— Уволнени сте! — извика той и лицето му се обагри в тъмночервено. — И двамата. Няма извинение за подобно държание.

— Да, сър — каза Хил, докато го слагаше на задната седалка на колата и след това затвори вратата.

Нолан беше толкова бесен, че едва можеше да диша. Джак Русо сигурно стоеше зад това, отмъщаваше си заради… със сигурност не защото беше поискал от него да провери регистрационния номер на Дейзи. Това беше нелепо. Но какво друго можеше да е? Може би Русо беше от безумно ревнивия тип мъже, които полудяваха при най-малкото внимание към приятелките им.

Единственото друго обяснение бе, че са повярвали на Дженифър.

Той започна да се поти много и се насили да забави дишането си. Можеше да се справи с това; само трябваше да остане спокоен. Без значение какво казва Дженифър, той можеше да обърне нещата така, че да хвърли съмнение върху всяка нейна дума. Все пак тя беше пияница и целият град го знаеше. Нямаше доказателство, само един телефонен разговор, който е дочула и се е почувствала длъжна да съобщи за него.

Когато стигнаха до полицейското управление, той беше удивен от броя на колите там. Случваше се нещо — нещо повече от събрание на Градския съвет. След това той видя трима от градските съветници да стоят отвън пред стъклените врати, водещи към управлението и стомахът му се заплете. Слънцето залязваше и безмилостната жега бе намаляла, но ризата прилепна по гърба му от пот, когато Хил отвори вратата на колата и му помогна да излезе.

Градските съветници го погледнаха, но избягваха очите му. Сякаш гледаха животно в зоологическа градина — не показваха нищо повече от любопитство.

— Махни тези белезници! — каза той на Хил със свиреп полуглас. — По дяволите, Градският съвет гледа!

— Ще ги махна, когато сме вътре, сър — каза Хил, хващайки ръката му.

Което означаваше, когато го държат там, където не може да избяга. Той се огледа трескаво наоколо и погледът му бе привлечен от позната кола. Беше сив додж и бе паркиран на едно от местата, обозначени за патрулни коли, но изглежда никой не го беше грижа за това.

Сайкс караше сив додж — обикновена кола, която казваше, че никой няма да забележи. Паркираната тук кола беше с регистрационна табела от окръг Медисън. Сайкс живееше в Медисън, точно отвъд Хънтсвил.

Защо Сайкс бе тук? Ако го бяха арестували, нямаше да му позволят да кара дотук, както не бяха позволили и на Нолан. Как въобще го бяха намерили? Нямаше причина Сайкс да бъде тук, освен ако…

Освен ако Сайкс не ги бе потърсил сам.

Той започна да се поти силно отново, а цветовете се сливаха пред погледа му.

— Сайкс! — изръмжа той, наведе рамото си и блъсна с него следовател Хил, отскубвайки се от хватката му. — Сайкс! — Той започна да тича към управлението. — Ти си копеле, Сайкс! Шибано копеле, ще те убия!

Следовател Хил и патрулният полицай го последваха и последният се хвърли напред, обви ръце около коленете на кмета и го повали на земята. Със закопчаните си в белезници ръце зад гърба, Нолан не можеше да се улови никъде и лицето му първо пое удара, плъзгайки се по грубия асфалт на паркинга и оставяйки кожа и кръв след себе си. Слуз и кръв се изливаха от счупения му нос, докато го изправяха на краката му.

— Сайкс! — каза той отново, но устата му беше пълна с кръв и думата беше неразбираема.

Градските съветници отстъпиха настрана, когато го вкараха през входната врата, а изражението им бе отвратено, сякаш са видели нещо противно. Темпъл Нолан се опита да измисли какво да каже, за да ги успокои, някаква подходяща реплика, която бе повтарял и използвал стотици пъти преди, и която винаги бе предизвиквала отговора, който той желаеше, но в ума му не се появи в нищо.

В ума му не се появи абсолютно нищо.