Линда Хауърд
Ловен сезон (25)

23

Надин се поколеба пред прага на кабинета на Темпъл — нерешителността й бе изписана на лицето. Той вдигна поглед с раздразнение. Цял ден беше изнервен в очакване Сайкс да му се обади, като се чудеше дали вече е изпълнил мисията. Обаждането на мистър Филипс също не му помогна на настроението. Хората, които разочароваха или влизаха в конфликт по някакъв начин с Елтън Филипс, свършваха в моргата. Ако Сайкс не успее този път, Темпъл знаеше, че ще трябва с нещо да умиротвори Филипс. Може би да убие Сайкс. Тази перспектива обаче го тревожеше, защото Глен Сайкс не беше глупав и нямаше да е лесно да бъде убит.

Надин продължаваше да стои на прага и Темпъл излая:

— За бога, Надин, кажи какво има?

Тя се постресна от необичайната му раздразнителност. Темпъл почти никога не си позволяваше да покаже невъздържаност — не беше добре за имиджа. Днес обаче имаше и други неща, за които да се тревожи, освен за проклетия имидж.

Надин заизвива ръце.

— Досега си мълчах. Мисля, че личният живот на хората трябва да си остане личен. Но смятам, че трябва да знаете какво направи мисис Нолан днес.

Господи, само не сега. Темпъл покри очите си и започна да разтрива мястото, където го болеше точно под веждите.

— Дженифър си има… проблеми — успя да каже той, както беше правил много пъти преди, когато искаше да извика съчувствие. Това беше готовият му отговор, не се налагаше да го обмисля.

— Да, сър, зная.

Когато тя не каза нищо повече, Темпъл въздъхна, защото трябваше да я подкани, вместо да каже, каквото му се искаше — че не дава и пет пари какво е направила кучката, че се надява да се е забила в някой електрически стълб и се е самоубила.

— Какво е направила този път? — Това също беше готов отговор, с който показваше търпение и умора.

И след като вече беше попитал, Надин изплю думите, сякаш вече не можеше да ги задържа:

— Обадила се е в библиотеката и е казала на Кендра Оуенс, че се опитвате да убиете Дейзи Майнър.

— Моля?!

Темпъл скочи от стола си, а цветът изчезна от лицето му. Коленете му се подкосиха от шока и той се хвана за ръба на бюрото. Господи. Божичко мили! Спомни си за внезапното тревожно чувство сутринта, което го беше накарало да провери какво прави Дженифър. Кучката е слушала от телефона в стаята си. Мистър Филипс щеше да го убие. Буквално.

— Кендра не й е повярвала, разбира се, но се е притеснила мисис Нолан да не направи нещо, нали знаете, нещо глупаво, затова съобщила за това в полицията.

— Шибана кучка! — изрева Темпъл, без да знае дали има предвид Дженифър или Кендра, или и двете.

Надин отстъпи, малко обидена от начина му на изразяване.

— Прецених, че е добре да знаете — заяви тя сковано и затвори междинната врата с трясък.

С трепереща ръка Темпъл вдигна слушалката на личния телефон и набра номера на Сайкс. След шестото позвъняване върна слушалката обратно. Сайкс не беше у дома, разбира се; чакаше Дейзи, за да я проследи след работа. След тъпото обаждане на Дженифър, ако Дейзи беше изчезнала след обяда, полицейското управление щеше да е цялото на крака и да я търси, така че липсата на действие означаваше, че все още нищо не се беше случило. Трябваше да намери Сайкс и да му каже да остави работата. Ако нещо се случеше с Дейзи сега, той, Темпъл, щеше да оглави списъка им със заподозрени.

Нещо трябваше да се направи по отношение на Дженифър. Все пак с нейния алкохолизъм нямаше да е трудно да се инсценира „нещастен случай“. Удар по главата, колата в реката и готово. Но не веднага. Сега всяко действие би било твърде подозрително. Не трябваше да правят нищо, което би могло да застраши пратката с рускините. Първо обаче трябваше да оправи нещата с Надин. Нямаше да е добре да говори лошо за него пред приятелите си. Подобни клюки винаги се разпространяваха като пълзящи растения.

Той отвори вратата, извика чара си и започна:

— Надин, съжалявам. Нямах право да използвам подобни думи. С Дженифър се скарахме сутринта и все още съм изнервен. И после като чух, че е направила такова нещо… — Той остави раменете си да се свлекат.

Изражението на Надин се посмекчи.

— Няма нищо. Разбирам.

Той отново потърка чело.

— Дейзи разстроила ли се е, когато Кендра й е казала за обаждането?

— Дейзи не е на работа днес. Майка й се обадила и казала, че има зъбобол. Аз лично подозирам друго нещо, но това е официалната версия — повдигна дяволито вежди тя.

Надин не трябва да се опитва да изглежда дяволито, помисли си Темпъл, прилича на флиртуваща жаба.

— Как така подозираш друго?

— Подозирам къде е. Всъщност не знам къде е, но се съмнявам да има зъбобол.

— Защо мислиш така?

— Защото трябваше да се обадя в полицейското управление точно преди обяд и Ева Фей каза, че началникът Русо също не е идвал на работа днес.

Туптежът зад веждите на Темпъл се усили.

— Това какво общо има с Дейзи?

— Ама вие не сте ли чули? Те са двойка.

За Надин доволството от това, че първа му е съобщила тази новина, достатъчно компенсира грубостта му и грозните думи.

Темпъл се почувства сякаш го бяха ударили между очите с талпа.

— Моля? Двойка ли?

Едва успя да изрече думите — толкова беше шокиран. Бедствието зина пред краката му.

— Барбара Клъд каза, че си купили… купили си интимни артикули заедно. Освен това началникът седя до нея в църквата в неделя.

— Значи трябва да е сериозно. — Гласът му прозвуча дрезгаво и той демонстративно прочисти гърлото си. — Нещо ми дразни гърлото.

Надин измъкна хапче против кашлица от бюрото си и му го даде.

— Според мен е сериозно, щом ходи на църква с нея.

Темпъл кимна, скри се отново в кабинета си и се опита да обхване всички последици от това, което току-що беше научил. По дяволите! Когато Русо беше проверил регистрационния номер по негова молба, се беше престорил, че не знае чий е. Защо? Защо беше скрил факта, че познава Дейзи? Нямаше причина за това, освен ако… освен ако не знаеше много добре, че Дейзи не е била паркирала на мястото за спешни случаи пред офиса на д-р Бенет, а единственият начин да го знае, е да е бил с нея по онова време.

„Интимните артикули“, купени в аптеката на Клъд, сигурно са презервативи, което значи, че спят заедно. Русо очевидно не би прекарал нощта с Дейзи в къщата на майка й, но той имаше собствена къща, където можеше да я заведе. Темпъл никога не би предположил, че Дейзи Майнър би прекарала нощта с мъж, но пък не вярваше и че ще си изруси косата и ще влезе в клуб „Бъфало“, а тя направи и двете. Очевидно Дейзи беше станала дива.

И така, Русо знаеше, че е излъгал за колата й. Той не беше глупак; бързо ще се сети, че някой друг е накарал Темпъл да разбере чия е колата. Това не бе толкова зле, с изключение на лъжата. Беше подозрително; Русо ще се чуди какво става, а Темпъл не искаше човек като началника да размишлява върху действията му.

Сега първо трябваше да оправи възникналите проблеми. Налагаше да се обади на Сайкс и да отмени задачата, трябваше да измисли нещо за Дженифър и да се увери, че пратката с рускините върви гладко, защото и най-малкият намек за проблеми в момента щеше да е повече, отколкото мистър Филипс би понесъл.

 

 

Дженифър караше безцелно, без да смее да си иде у дома, защото Темпъл със сигурност вече е разбрал какво е направила. Тези неща не оставаха скрити в такъв малък град. Плачеше безспирно, макар че не знаеше защо изобщо плаче, освен ако това не беше нервен срив и тя просто не го осъзнаваше. Не мога да си го позволя, помисли си тя; това би дало възможност на Темпъл да я вкара в някоя психиатрия.

Беше взела малката касетка от телефонния секретар и я носеше в чантата си. Щеше да накара някой да я прослуша, просто не знаеше кого. Донякъде искаше да отиде до полицейското управление, да влезе колкото се може по-шумно и да накара някой да пусне записа веднага, пред всички. Така нямаше да могат да го пренебрегнат и никой нямаше да си помисли, че е пияна и си измисля. Това би бил умен ход, но тя някак си не успяваше да се стегне достатъчно, за да го направи.

Почувства се, сякаш се разпада отвътре; имаше нужда да пийне; никога през живота си не бе имала толкова силна нужда от алкохол и за пръв път се страхуваше да пие. Ако започне, няма да спре и след това щеше да бъде безпомощна. Животът й зависеше от това да остане трезвена. Сега не можеше да мисли много ясно, но ако пиеше, изобщо нямаше да може да мисли.

Накрая, почти автоматично, се намери на пътя за Хънтсвил. По този път ходеше на пазар или фризьор. Всеки път, когато излизаше от вкъщи, беше към Хънтсвил. Пътят беше приятен и познат. На два пъти спря и повърна, въпреки че не беше яла нищо и бяха предимно сухи спазми. Симптоми на абстиненция, помисли си тя, тялото й се бунтуваше срещу липсата на алкохола, с който беше свикнало. И преди беше имала сухи периоди, но винаги в клиника, където й даваха лекарства, за да облекчат абстиненцията.

Може би това трябваше да направи. Може би трябваше да влезе в клиника, ако успее да стигне до Хънтсвил. Беше направила каквото можеше, беше се опитала да предупреди Дейзи; ако се запишеше в клиника, когато излезе след месец, всичко щеше да е свършило и няма да се налага да се изправи пред всичко това. Само че ще трябва да се изправи пред собствената си съвест, ако нещо се случи с Дейзи, а тя не е направила всичко по силите си да го предотврати.

Шофираше, хванала здраво волана с две ръце, но въпреки това не успяваше да задържи колата в дясната лента. Осевата линия сякаш се гърчеше насам-натам и тя все кривваше в опитите си да остане от дясната й страна. Голяма бяла кола изсвистя покрай нея с надут клаксон и тя каза:

— Съжалявам, съжалявам.

Даваше най-доброто от себе си. То обаче никога не беше достатъчно добро — за Темпъл, за Джейсън и Пейдж, нито дори за нея самата.

Някакъв клаксон не спираше да свири. Тя провери да не е натиснала своя по случайност, но ръцете й бяха далеч от него. Бялата коля беше отминала, Дженифър не я беше ударила, така че откъде идваше този клаксон? Зрението й се размаза и й се прииска да полегне, но ако го стореше, можеше да не успее да стане повече.

Къде беше проклетият клаксон?

Тогава видя синя светлина, а просветванията я замаяха още повече и голямата бяла кола се оказа отляво на нея, като се приближаваше все повече и я избутваше от платното. Тя натисна отчаяно спирачките, за да не се блъсне в колата, а воланът подскочи в ръцете й и се освободи от хватката й.

Дженифър изпищя, когато колата й се завъртя главозамайващо и коланът се вряза в нея с почти брутално дръпване и я задържа на място, докато напускаше платното; предната ос затъна в плитка канавка и нещо удари силно Дженифър в лицето. Колата се изпълни с мъгла и в паниката си тя започна да се бори с колана. Колата гореше и тя щеше да умре.

След това вратата се отвори рязко и към нея се наведе едър смугъл мъж.

— Всичко е наред — каза той със спокоен тон. — Това не е дим, просто прах от въздушната възглавница.

Дженифър го зяпна, разплакана, разкъсана между отчаяние и облекчение, че всичко е свършило. Сега вече не се налагаше да взима решение. Ако началник Русо работеше в съюз с Темпъл, то тя нямаше какво да направи по въпроса.

— Боли ли ви някъде? — попита той и клекна пред отворената врата, за да я прегледа за видими наранявания. — Освен разкървавения нос.

Носът й кървеше? Тя сведе поглед и видя как червените капки падат по дрехите й.

— От какво е? — попита тя, озадачена, сякаш нямаше нищо по-важно от това да разбере защо носът й кърви.

— Въздушните възглавници имат здрав удар — обясни той. Носеше жълта аптечка в ръка. Отвори я и извади дебела марля. — Ето, притеснете към носа си. След малко ще спре.

Тя послушно пристисна марлята към носа си и го стисна.

— Тази сутрин сте се обадили в библиотеката и сте съобщили за заплаха, която сте чули съпругът ви да прави — продължи началник Русо с равен и спокоен глас, все едно говореха за времето. — Бих искал да дадете показания за това, което сте чули, ако имате желание.

Дженифър уморено остави главата си да падне назад върху облегалката.

— С него ли работите? — попита носово тя.

Но какво значение имаше? Тя нямаше какво да направи, дори и той да потвърдеше.

— Не, мадам — отговори той. — Може би не сте чули, но Дейзи Майнър е моя специална приятелка. Приемам много сериозно заплахите срещу нея.

Можеше и да лъже. Знаеше, че е възможно, но не вярваше да е така. Имаше богат опит с жестоки мъже, а не долавяше никаква заплаха у началник Русо. Цялото съдържание на чантата й се беше изсипало на пода, когато влезе в канавката; тя откопча колана, наведе се бавно, разрови из бъркотията и намери мъничката касетка.

— Не просто чух — обясни тя. — Записах го.