Линда Хауърд
Ловен сезон (22)

20

Сайкс направи нещо, което никога не беше вършил до сега: обади се на Темпъл Нолан в дома му във вторник рано сутринта. Където и да работеше блондинката, той искаше да отиде там много преди нея, за да я пресрещне, ако това беше възможно, или да я проследи до дома й, когато си тръгва. Щеше да отнеме цял ден, но той беше търпелив.

Темпъл вдигна на третото позвъняване с натежал от съня глас:

— Ало…

— Аз съм.

— Сайкс! — Гласът веднага се разбуди. — Защо, по дяволите, ми звъниш тук?

— Онази Майнър не се появи на адреса, който ми даде. Сигурен ли си, че живее там?

— Напълно. Там е живяла цял живот.

Дотук имаме един отговор, помисли си Сайкс — кметът действително я познава лично.

— Значи снощи е преспала другаде. Може да има приятел.

— Дейзи Майнър ли? Едва ли — изсумтя Темпъл.

— Щом виси в „Бъфало“, не е Майка Тереза.

— Може и така да е — призна с неохота Темпъл. — И се е изрусила. По дяволите!

— Добрата новина е, че не личи да знае нещо.

— Тогава може би да забравим…

— Не — отсече Сайкс. — Тя е проблем. Пратката рускини скоро ще пристигне; а ти смяташ просто да се надяваш, че Майнър няма да оплеска всичко, така ли? Не мисля, че Филипс ще приеме добре загубата на толкова много пари. Рускините струват три пъти повече от всичките ни други пратки.

— Мамка му.

Като чу съгласието, Сайкс заяви:

— Е, къде работи тя? Ако мога, ще я хвана тази сутрин или може би по обяд. Ако не, следобед ще я последвам, като тръгне от работа и тогава ще се погрижа за нея.

— Тя е библиотекарка, за бога — отвърна Темпъл.

— Библиотекарка ли?

— В обществената библиотека на Хилсбъро. Работи в сградата до кметството. Отваря библиотеката в девет и е сама до обяд, мисля, но не можеш да я хванеш там. Твърде много хора влизат и излизат от кметството и полицейското управление, а паркингът на библиотеката се вижда и от двете сгради.

— Тогава ще тръгна след нея по обяд, ако успея. Не се тревожи. Днес ще я хвана по един или друг начин.

Докато двамата мъже затваряха телефона, в спалнята си Дженифър Нолан тихо вдигна пръст от бутона за прекъсване на линията и върна слушалката на вилката.

От години подслушваше разговорите на Темпъл — извратен импулс, на който не можеше да устои. Беше го чувала да си урежда срещи с безкрайна върволица от жени, на които отдавна беше загубила броя и въпреки това всеки път малка част от нея умираше. През годините се беше опитвала да събере достатъчно самоуважение, за да се разведе с него, но беше по-лесно да притъпява болката с алкохол и други мъже. Понякога дори успяваше да изпие достатъчно, за да може да се прави, че другите мъже го нараняват така, както неговите жени нараняваха нея, но загуби дори тази отчаяна надежда, когато той започна да иска от нея да спи с мъже, на които дължеше услуги.

Елтън Филипс беше един от тези мъже и оттогава Дженифър открито мразеше съпруга си, мразеше го с ожесточение, което я разяждаше като киселина. Той знаеше — трябва да е знаел — какво представлява Елтън Филипс и въпреки това го беше изпратил при нея. Насаме в спалнята на Елтън тя крещя, плака и се моли, а накрая просто търпя, молейки се да не умре — докато не започна да се моли да умре.

Но той нямаше намерение да я убива, това не беше необходимо. Знаеше, че Темпъл ще я държи под контрол. Не че би се обадила в полицията. Дженифър не искаше децата й да научат какво й бяха сторили, нито за участието на баща им в това. Джейсън и Пейдж и без това едва я понасяха заради алкохола, а ако разберяха за всички други мъже, щяха завинаги да й обърнат гръб, а тя не се съмняваше, че Темпъл ще ги осведоми.

Дали Темпъл бе забелязал, че не е правила секс по желание, откакто се беше възстановила от изнасилването на Филипс? Сега едва понасяше секса и то само ако беше пила преди това. Беше й отнел дори това удоволствие, колкото и долно да бе. Сега вече нямаше нищо, освен децата си.

А може би Темпъл току-що й беше дал средството да се отърве от него и да задържи Джейсън и Пейдж при себе си. Помъчи се да си спомни всичко, което беше чула. Той спомена името на мъжа, нещо като Лайкс. Не — Сайкс. И нещо за някаква пратка рускини, в което нямаше смисъл. Не можеше да си представи Темпъл да се забърка в контрабанда на нелегални имигранти — мнението му за това какво трябва да направи държавата, за да подсили границите и да спре наплива от мексиканска сган, беше доста категорично. Едно нещо обаче й беше ясно: ако Елтън Филипс е замесен, значи е нещо мръсно.

И все пак оставаше Дейзи Майнър — Дженифър беше убедена, че това го е разбрала добре. Дейзи е „слабо звено“, а слабите звена ги изрязват. Тя знаеше какво означава това, макар че как Дейзи се е замесила с Темпъл също беше странно; той харесваше лъскави жени, които знаеха правилата и никога не му създаваха неприятности. А от телефонния разговор се разбираше, че Дейзи създава доста неприятности. Този мъж — Сайкс, щеше да я „хване“. Имаше предвид, че ще я убие.

Трябваше да каже на някого за това, но на кого? Първо се сети за местното полицейско управление, разбира се, но дали щяха да вземат думите й на сериозно? Че кметът планира да убие библиотекарката? И освен това вкарва рускини в страната незаконно? Много достоверно, няма що.

Най-малкото трябваше да предупреди Дейзи. Дженифър се пресегна за телефона до леглото, но се спря, преди да вдигне слушалката. След като тя може да подслушва разговорите на Темпъл, сигурно и той може да слуша нейните.

Трябваше да действа преди обяд; тогава Сайкс щеше да се опита да отвлече Дейзи.

На кого да се обади? На шерифското управление на окръг Джаксън? На ФБР в Хънтсвил? Или на имиграционните власти? Тя отписа шерифското управление; като знаеше каква мрежа е изградил Темпъл, не можеше да им има доверие.

Темпъл прекарваше доста време в Хънтсвил обаче; възможно ли е да има влияние на федерално ниво? Не би трябвало. И все пак в никакъв случай не биваше да го подценява — имаше само един шанс, един-единствен, да избяга от него, без да изгуби и малкото обич, която децата й все още изпитваха към нея.

Опита се да помисли — нещо, което не си беше позволявала да прави от твърде дълго. Нямаше приятели, на които да се обади за помощ или съвет. Родителите й се бяха преместили да живеят във Флорида, а единственият й брат не й беше говорил от години и май дори нямаше телефонния му номер. Кога се беше откъснала толкова далеч от всички?

Трябваше да стори нещо, дори ако е само да отиде до библиотеката и да предупреди Дейзи. Дори и това не беше необходимо — можеше просто да изчака Темпъл да излезе, така че да не може да я подслушва и да се обади на Дейзи по телефона. Това беше достатъчно засега, но трябваше да измисли как да спре Елтън Филипс и съпруга си веднъж завинаги.

 

 

Евелин заряза работата си, облече се и дойде веднага. Още щом прекрачи прага на Дейзи, прониза Джак с погледа на разгневена майка и попита:

— Какво е станало, че да се притеснявате да не ме проследят, защо не бива да казваме къде живее сега Дейзи и защо трябваше да изтрия номера й от идентификатора на входящи номера?

— Мислим, че може да е видяла убийство — отговори Джак и занесе чинията си в мивката.

— Божичко — простена Евелин и се свлече в стола, освободен от него.

Мидас подскачаше около краката й в жизнерадостен поздрав и тя автоматично се наведе да го погали.

— Тялото е намерено в окръг Медисън, така че ще я закарам в Хънтсвил да даде показания. Притеснява ме това, че някой е записал номера на колата й и го е проследил, и може би се опитват да я открият. Възможно е да се тревожа излишно, но докато нещата не се уредят, смятам да я крия.

— Виж какво, тук става въпрос за дъщеря ми, тревогите ти определено не са излишни! Ще направиш всичко възможно да я опазиш, разбра ли?

— Да, мадам. Междувременно предупредете всички в семейството да не отговарят на никакви въпроси за нея. Не давайте информация на никого, дори на кмета. Може и той да е замесен.

— Божичко — повтори Евелин. — Темпъл Нолан?

— Той ме накара да проследя номера на колата.

— Сигурно има основателна причина.

— Бихте ли рискували живота на Дейзи заради тази вероятност?

— Не, разбира се, че не.

Докато двамата разговаряха, Дейзи методически чистеше кухнята със сбърчено от съсредоточение чело.

— Ако кметът Нолан е замесен, значи познава всички ни. Мама, леля Джо, Бет, мен. Никой не е в безопасност, ако целта му е да се добере до мен. Знае, че бих сторила всичко, за да ги опазя. — Тя погледна Джак; бледото й лице подчертаваше цветовете на очите й. — Можеш ли да ги опазиш всичките? Не само Бет, но и Нейтън и момчетата?

Той се поколеба, но след това й каза истината:

— За известно време. След това ще се появят парични грижи. Не мога безкрайно да назначавам подчинените си за охранители.

— Значи освен ако не идентифицирам със сигурност някой от тримата мъже от полицейските снимки, или не разрешат случая и не се окаже, че е бил съвсем друг човек, ситуацията ни е дългосрочна.

Той кимна, без да отмества очи от нея. Искаше му се да не беше преценила всичко толкова точно, но тя бе твърде интелигентна и начетена и рано или късно щеше да разплете загадката. По изразителното й лице можеше на практика да се прочетат мислите, които препускаха из главата й.

— Недей да търсиш допълнителни тревоги, имаме си достатъчно в момента. Ще действаме стъпка по стъпка. Ще дадеш показания, ще опишеш тримата мъже и оттам вече ще мислим какво да правим.

— Добре, но засега искам не просто охрана за семейството, искам да изчезнат — заяви тя и се обърна към Евелин. — Какво ще кажеш за седмица в Смоуки Маунтинс? Ти, леля Джо и Бет с цялото семейство.

— Никъде няма да ходя, докато си намесена в тази работа! — викна Евелин.

— За мен ще е по-безопасно, ако заминеш — отбеляза Дейзи с необорима логика. Евелин се поколеба, разкъсана между здравия разум и майчиния инстинкт да брани детето си. — Първо, за полицията ще е много по-лесно да охранява само един човек в сравнение със седем. Второ, няма да се разсейвам, ако знам, че сте в безопасност и е по-малко вероятно да правя грешки.

— Права е — обади се Джак, давайки рамо на доводите й. — Стегнете си багажа и напуснете града възможно най-бързо. Мога да изпратя двама полицаи да ви охраняват междувременно и да се обадя в отделението в Хънтсвил да изпратят охрана и за семейството на Бет.

— А кученцето? — Евелин погледна надолу към Мидас, който дъвчеше крака на стола. — Кой ще се грижи за него?

Дейзи проследи погледа й и се спусна към животното.

— Мидас, не, не! — заповяда му строго и го взе на ръце. Дори да беше доловил тона й, това не пролича от радостното извиване, махане с опашка и близане, с което отвърна на вниманието й. — Със сигурност няма да работя през това време, така че аз ще го гледам.

— Мидас, а? — подхвърли Евелин с тон, който говореше, че е приела, макар и неохотно, необходимостта да остави дъщеря си в ръцете на Джак.

Дейзи погали меката козина с нос, за да скрие внезапно бликналите сълзи в очите си.

— Джак го измисли. Другият вариант беше Пухчо.

Джак пристъпи напред, преди сцената да стане неловко емоционална.

— И така, двете имате много работа. Мисис Майнър, ще позвъня на няколко места, двама полицаи ще ви чакат пред дома ви, когато се приберете.

— Божичко — възкликна тя, — трябва да предупредя Джо.

След трийсет секунди вече беше на прага.

— Обадете се на Бет и й кажете да си стяга багажа — заръча Джак. — Нейтън на работа ли е по това време?

— Не, втора смяна е.

— Добре. Ще се обадя в Хънтсвил и ще им поръчам охрана незабавно. Ако има някакви проблеми да се разбере с работодателя си, кажи ми и аз ще се погрижа да го пусне.

Евелин тръгна надолу по стълбите на верандата, кимайки. Внезапно спря и се обърна към него.

— Искам да ви кажа нещо.

— Какво? — попита предпазливо Джак, внезапно нащрек заради присвитите й очи.

— Страхотна тъща съм, нищо, че сама се хваля. Но ще стана още по-страхотен враг, ако позволиш нещо да се случи на дъщеря ми.

— Да, мадам — отвърна той. Разбираше я прекрасно.

Дейзи зяпна гърба на майка си с разширени от изненада очи.

— Тя току-що те заплаши! — заяви невярващо.

— При това доста умело.

— Ъмм… онова за тъщата…

— Ще го обсъдим по-късно. Иди да се приготвиш — подкани я той и прокара загрубяла ръка по челюстта си със стържещ звук. — Може ли да ползвам бръснача ти? Не искам да те оставям сама, за да отида да се обръсна у дома.

Дейзи се приготвяше, а той говореше по телефона в спалнята й. Тя час по час се подаваше от банята, за да чуе какво казва, но не успя да долови повечето думи. Накрая се отказа и се съсредоточи върху приготовленията, взирайки се в отражението си с чувството, че всичко това не се случва в действителност. Тя беше Дейзи Майнър, обикновена библиотекарка, която бе прекарала целия си живот в това градче. Такива хора не очакваха да им се случват подобни неща. Само че тя беше решила да тръгне на лов за съпруг и сега някой бе насочил цевта към нея. Ловен сезон за всички.

Джак се появи в банята.

— Добре, със семейството ти всичко е уредено. Колегите ще придружат майка ти и леля ти до дома на Бет. Би трябвало до два часа всички да са на сигурно място.

— Хубаво.

Тя се наведе напред и си сложи малко гланц за устни, след това отстъпи.

— Банята е твоя. Самобръсначката е в средното шкафче.

Той погледна надолу към Мидас, който, разбира се, ги беше последвал и сега се беше пльоснал по корем, дъвчейки връзките на обувките на Джак.

— Имаш клетка, в която да го оставиш, докато ни няма, нали?

— Не, но не е необходима — отговори тя и се наведе да отдели кученцето от връзките. — Ще го вземем с нас — заяви и отиде да се облече.

 

 

Темпъл остана известно време над закуската си от прясно изцеден портокалов сок и бейгъл с крема сирене. Обикновено в осем и половина вече беше излязъл от вкъщи, но сега беше осем и четирийсет и пет и той все още беше у дома. Патриша, която им беше готвачка и икономка, излезе от кухнята, за да оправи спалните и да пусне пералнята.

Дженифър не яде нищо, рядко закусваше, но обикновено причината беше, че стомахът й бе твърде разстроен от пиенето предния ден. Днес беше разстроен от нерви. Седеше безмълвно, отпивайки от чашата с кафе и искаше да може да добави глътка уиски към него, но не смееше. Ако налееше една глътка, щеше да добави и втора и в крайна сметка щеше да зареже кафето. Ръцете й трепереха и тя стисна чашата, като се мъчеше да ги спре и се молеше Темпъл да тръгне скоро, защото не знаеше колко още ще издържи.

Не й говореше, но това беше обичайно. Деляха една къща, но животите им бяха напълно разделени. Той вече не й съобщаваше за социални мероприятия, които се очаква тя да посети като съпруга на кмета, вече не й казваше нищо — нито къде отива, нито кога ще се върне. Не й разказваше какво е правил през деня; ако някое от децата му се обадеше, не я осведомяваше дори за това, макар че тя разбираше по разни неща, които казваха, че му се обаждат редовно. Сигурно му звънят на работа, мислеше си тя, защото никога не се обаждат тук.

Може би вече ги е загубила безвъзвратно, помисли си тя и преглътна гаденето, което се надигна с болката. Дечицата й… вече бяха големи, но една част от майката винаги помни времето, когато току-що са излезли от тялото й, когато са толкова малки и безпомощни и тя е целият свят за тях, както и те за нея.

Децата й се срамуваха от нея. Не желаеха да говорят с нея, не искаха да я доближават. Това беше дело на Темпъл, но той го бе свършил с нейната помощ. Тя потърси утеха в бутилката, вместо да се изправи пред истината: мъжът, когото обичаше, не я обичаше, никога не я бе обичал и никога няма да я обича. За него тя беше средство за постигане на определена цел. Трябваше да си вземе децата и да го напусне и независимо колко тежък щеше да е разводът — а той щеше да стане много тежък, Темпъл щеше да се погрижи за това — поне щеше да запази гордостта си и децата й нямаше да я гледат с презрение.

Дженифър погледна часовника. Десет без пет. Защо все още беше вкъщи по това време? Телефонът иззвъня и я стресна. Темпъл стана и взе безжичната слушалка в кабинета си, затваряйки вратата след себе си. Значи това е отговорът — чакал е да му се обадят.

Тя с треперещи ръце занесе кафето си горе в спалнята, където затвори и заключи вратата. Патриша вече беше оправила леглото и подредила банята.

Дженифър седна на леглото и погледна към телефона. Ако вдигнеше слушалката сега, Темпъл щеше да чуе изщракването; когато го подслушваше, винаги вдигаше едновременно с него и покриваше долната част на слушалката с длан, за да не проникне никакъв звук.

Сърцето й се блъскаше в гърдите. Тя вдигна слушалката и започна да натиска бутоните, сякаш искаше да се обади на някого. Дори не беше доближила слушалката до ухото си и пак чу Темпъл да крещи:

— Дженифър! По дяволите, аз ползвам телефона!

— М-моля? — заекна тя, като нарочно завали глас. Може би той щеше да си помисли, че е започнала да пие още преди да слезе в дневната. — Из-извинявай, само исках да се обадя…

— Не ме интересува. Разкарай се от телефона.

Тя чу как някой се изсмя от другата страна, дълбок смях, от който изстина и всяко косъмче по тялото й се изправи от ужас. Елтън Филипс.

— Извинявай — повтори тя, след което покри слушалката с длан и бързо натисна вилката, за да прозвучи, сякаш е затворила.

— Тъпа кучка — промърмори Темпъл. — Извинявай за прекъсването.

— Няма защо — отвърна Филипс и отново се изсмя. — Не си я взел заради акъла й.

— Не съм, няма спор. Ако беше така, щях да гризна дръвцето, защото тя няма такъв.

— Почвам да се чудя дали само нейните кабели са прегорели. Ти самият направи няколко грешки напоследък.

— Знам. Извинявам се, мистър Филипс. Сайкс оправи всичко.

— Ще видим. Рускините ще пристигнат утре сутрин и искам вниманието на мистър Сайкс да бъде изцяло ангажирано с работата по пратката. Ако не се погрижи за тази работа с библиотекарката преди това, много ще се ядосам.

Дженифър си спомни със закъснение, че вграденият секретар на телефона имаше функция „запис на обаждането“. Тя примигна към апарата, търсейки правилния бутон. Сигурно е при бутоните за другите функции — пускане, изтриване, пауза — ето го: „Запис на обаждането“. Натисна малкото червено копче, молейки се да не направи някакъв шум или предупредителен сигнал.

— Ще я отвлече, когато излиза от библиотеката за обяд или когато се връща у дома този следобед. Просто ще изчезне. Когато Сайкс се заеме с нещо лично, проблеми няма.

— Нима? Тогава защо откриха тялото на Мичъл толкова бързо?

— Сайкс не участва в това. Той остана в клуба да разбере кой ги е видял на паркинга. Другите двама се оправяха с тялото.

— Което е било грешка от страна на Сайкс.

— Да.

— Тогава това е последният му шанс. Както и твоят.

Филипс затвори внезапно и Дженифър почти прекъсна връзката от своя апарат. Все пак почака малко, няколко дълги секунди. Защо Темпъл не затваряше? Тя седеше с пръст над бутона. Да не би да чакаше да чуе издайническото щракване? По гръбнака й се застича студена пот.

Най-сетне линията прекъсна и Дженифър незабавно натисна бутона и върна слушалката на мястото й. Втурна се да отключи вратата, след това побягна в банята и набързо изстиска малко паста за зъби върху четката, пусна водата и започна да си мие зъбите с цялото усърдие, на което беше способна. Темпъл никога не влизаше в спалнята й, паникьосваше се безпричинно, мислеше си тя, когато…

Вратата на банята се отвори и Темпъл започна:

— Какво, по дяволите…

Тя скочи и изпищя, като опръска цялата мивка с паста за зъби. Така трепереше, че загуби равновесие, залитна назад и се удари в тоалетната чиния, почти падна върху нея, но успя да се хване за казанчето и да се закрепи, след което седна върху капака.

Темпъл я огледа с отвращение.

— За бога, дори не си закусвала, а вече си почнала да пиеш.

Тя избърса пяната от устата си с трепереща ръка и не отговори. Нека си мисли, че е пияна, това беше по-безопасно.

— На кого щеше да се обаждаш?

Тя посочи косата си и без да иска забърса бузата си с четката за зъби.

— Трябва да си оправя косата.

— Без майтап. Следващият път провери дали не ползвам телефона, преди да вдигнеш слушалката и да почнеш да набираш.

Не го интересуваше дали тя ще се съгласи, просто се обърна и излезе.

Дженифър облегна глава на мивката, поемайки си дълбоко дъх и опитвайки се да успокои пулса си. Когато се почувства достатъчно стабилна, се изправи и изми лицето си, изплакна уста, след което почисти пастата за зъби от косата си с хавлия.

Не беше изключила секретаря. Върна се в стаята си; Темпъл беше оставил вратата отворена, затова тя отиде и отново я затвори, а след това спря записа на секретаря.

Този кратък разговор беше златен. Въпросът бе — какво да прави с него? На кого да го занесе? Темпъл често казваше, че новият началник на полицията, Русо, е „негово“ момче, което значеше, че Русо му е в джоба. Беше доволен, когато старият началник, Рийзън се пенсионира, защото беше служил дълго и си беше врял носа в твърде много работи и знаеше твърде много тайни. Тепърва щеше да се разбере дали Русо е толкова сляп, колкото Темпъл си мислеше, но Дженифър не искаше да рискува в момента. Беше ужасно важно да не сгреши.

Остана в стаята си още около половин час, след което слезе долу да види дали Темпъл е излязъл. Нямаше го в кабинета му и тя провери в гаража; колата му не беше там.

Най-сетне! Дженифър се настани зад бюрото му, провери номера на библиотеката и бързо го набра.

— Обществена библиотека на Хилсбъро.

Дженифър си пое дъх, за да се успокои.

— Може ли да говоря с Дейзи Майнър, моля? Обажда се Дженифър Нолан.

— Съжалявам, Дейзи не е на работа днес. Аз съм Кендра Оуенс, как мога да ви бъда полезна?

Божичко, ами сега?

— У дома ли си е? Мога ли да я намеря там?

— Не знам. Майка й каза, че има зъбобол, така че вероятно е на зъболекар.

— Знаете ли при кой зъболекар ходи?

Дженифър усещаше как самообладанието й поддава. Имаше огромна нужда да пие. Не. Не, нямаше нужда да пие, имаше нужда да се съсредоточи в това, което правеше.

— Не, не зная.

— Важно е, по дяволите! Мислете! Трябва да се свържа с нея незабавно, някой се опитва да я убие.

— Моля? Какво казахте?

— Чухте ме! — Дженифър стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. — Трябва да я намерите! Чух съпруга си да говори по телефона с човек на име Сайкс, който ще я убие, освен ако не успея да я намеря преди това.

— Може би е по-добре да се обадите в полицията…

Дженифър тресна телефона и зарови лице в ръцете си. А сега какво? Зъболекари. Колко зъболекари може да има в Хилсбъро? Не много, но ако Дейзи е отишла на зъболекар във Форт Пейн например? Или в Скотсбъро?

Не, чакай малко. Можеше да се обади на майката на Дейзи и да пита при кой зъболекар ходи дъщеря й. Намери номера, но телефонът звъня продължително без отговор. Дженифър прелисти Жълтите страници, намери „Зъболекари — Стоматология“ и започна да набира. Не можеше да се откаже сега. Имаше много провали в живота си, но тук не можеше да се провали.