Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Open Season, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитрия Петрова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 73гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- hrUssI(2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Линда Хауърд. Ловен сезон
Американска. Първо издание
ИК „Тиара Букс“, София, 2013
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Галя Иванова
ISBN: 978-954-296-908-2
История
- —Добавяне
17
Темпъл Нолан беше повече от уплашен, когато откри, че колата принадлежи на Дейзи Майнър. Беше направо невероятно. Сайкс бе напълно сигурен, че жената е руса, а косата на Дейзи беше кафеникава. Още повече, че той се закле, че вече беше виждал тази жена в нощния клуб. Тя беше стереотип на стара мома, която бе живяла цял живот вкъщи, бе любимка на съседските деца, защото раздаваше най-хубавите бонбони на Хелоуин и ходеше на църква три пъти в седмицата.
Но след това си спомни за един разговор между двама от чиновниците, когато минаваше по коридора, че Дейзи е обърнала нова страница в живота си и най-после е откъснала венчелистчетата си. Може би тя бе решила да му отпусне малко края. Това все още не му звучеше в неин стил, просто не можеше да го повярва, но си струваше да провери.
Можеше да попита Надин, секретарката си, дали не беше чула някакви клюки за Дейзи, но ледената тръпка на страха го беше направила по-предпазлив. Ако Дейзи в действителност беше жената, която Сайкс е видял, Темпъл не искаше Надин да се сети, че е разпитвал за нея преди смъртта й, която неговият човек щеше да уреди. Така че каза на секретарката си, че излиза да се поразходи за малко и тръгна към библиотеката. Нямаше намерение дори да влиза вътре, просто погледна през стъклената врата и видя Дейзи да стои зад регистратурата, главата й беше наведена над някакви документи — русата й глава. Дейзи беше боядисала косата си!
Почувства се така, сякаш са го ритнали в стомаха.
Върна се обратно в кабинета си с клюмнала глава. Докато влизаше, Надин нададе уплашен вик:
— Мистър Нолан, добре ли сте? Изглеждате блед.
— Стомахът ми се разстрои — каза й той истината. — Помислих си, че малко свеж въздух може да ми помогне.
— Може би трябва да се приберете вкъщи — отвърна тя загрижено.
Надин беше майчински настроена, винаги се грижеше за внуците си и можеше да даде по-компетентен медицински съвет дори от докторите в града.
Имаше насрочена работна среща с кмета на Скотсбъро, така че поклати глава.
— Не, това е само неразположение. Изпих една чаша изцеден портокалов сок тази сутрин.
— Това ще помогне — каза тя, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади някакво шишенце. — Тук има малко хапчета „Маалокс“.
Той покорно взе две таблетки и ги глътна.
— Благодаря — каза кметът, после се обърна и се върна в кабинета си.
Някой ден Надин щеше да диагностицира стомашно разстройство на някого, който всъщност имаше инфаркт, но за щастие, в неговия случай той знаеше от какво са причинени киселините му.
Той се увери, че вратата му е плътно затворена, после взе личния си телефон и набра номера на Сайкс. Каквото трябваше да се направи… трябваше да се направи.
Джак взе пикапа от един от подчинените си, свали вратовръзката си, сложи слънчевите си очила и бейзболната си шапка на Джон Диър и проследи Темпъл Нолан за обяда му с кмета на Скотсбъро. Не видя нищо подозрително, но това не го накара да се успокои. Щом беше замесена Дейзи, той не можеше да се успокои. Всичките му инстинкти, които се бяха изострили като острие през годините опасна работа, го караха да бъде нащрек и да следи за целта.
Дейзи, разбира се, не си даваше сметка за бурята, която той усещаше, че се образува около нея. Едно от нещата, които харесваше най-много в нея, беше безпределният й позитивизъм. Тя не беше сляпа за лошите неща, които можеха да се случат, просто приемаше, че не всичко е прекрасно, макар да имаше убеждението, че повечето са такива. Само като се сетеше за отношението й към Барбара Клъд, тази мръсна клюкарка. Точно такава си беше Барбара, така че ако отидеш до аптеката, можеш да очакваш, че тя ще разкаже какво си си купил. Точно сега обаче, щеше да се чувства по-добре, ако Дейзи беше малко по-подозрителна към света. Можеше да е леко по-предпазлива. Най-накрая си беше взела куче пазач. Ако той не можеше да е там за през нощта, най-малкото щеше да има острозъба охранителна система.
След обяда кметът се върна обратно в Хилсбъро. Джак мина да се обади на Ева Фей, после подкара към Хънтсвил и паркира близо до магазина за антики на Тод Лоурънс, който беше наречен на кратко с непретенциозното име „Лоурънс“. Джак все още носеше шапката на Джон Диър и съдейки от хладния поглед на приближилия се към него продавач, той беше оприличен на слон в стъкларски магазин.
Продавачът беше на средна възраст, със среден ръст и обезпокоително познат. Джак рядко забравяше физиономии, това беше останало от дългите години на изучаване на околните. Беше виждал този мъж в клуб „Бъфало“, в действителност, ако не се бъркаше, той беше танцувал с Дейзи първата нощ. Подозренията му съвсем се затвърдиха.
— Мистър Лоурънс тук ли е?
— Съжалявам, той е зает в момента. — Тонът на продавача беше смутен. — Мога ли аз да ви помогна с нещо?
— Не. — Джак извади полицейската си карта и я показа. — Мистър Лоурънс. Веднага. Вие също трябва да останете.
Продавачът взе картата и я огледа, после я върна с хладно изражение.
— Шефът на полицията на Хилсбъро. — Гласът му беше саркастичен. — Впечатляващо.
— Не толкова впечатляващо като счупена ръка, но защо, по дяволите, да не направя това, което е необходимо.
Една неохотна усмивка се появи на лицето на продавача.
— А също и безпощадно — каза той и се отмести само малко, но това накара очите на Джак да се присвият.
— Продавач, дръжки — измърмори той. — Става въпрос за Дейзи Майнър.
Имаше и друга причина за физиономията в стил „отчаяно примирение“. Продавачът въздъхна и каза:
— О, по дяволите. Тод е в офиса си.
Тод вдигна погледа си, когато Джак и продавачът влязоха в малкия частен кабинет. Веждите му се извиха, когато разпозна Джак и после отправи въпросителен поглед към придружителя му, преди да се преобрази в любезен бизнесмен, като се изправи на крака и подаде ръка за поздрав.
— Началник Русо, нали? Шапката ме заблуди за момент. — Той погледна насмешливо към зелената шапка с жълтото лого на Джон Диър. — Колко… ретро.
Джак разтърси ръката му и каза любезно:
— Пълни простотии. Защо всички да не седнем и ти и този нинджа продавачът не ми разкажете как така съм направил грешно заключение, че не следите Дейзи по нощните клубове и барове с определена цел, и този Брус Лий тук не се спотайва около нея за… какво? Искате да я хванете да върши нещо незаконно? Малко вероятно.
— Хауърд — каза продавачът и се ухили. — Не, Брус.
Тод вдигна два пръста и потупа устните си като гледаше в Джак.
— Наистина нямам идея за какво говориш.
— Чудесно. — Джак наистина нямаше време за простотии. — Тогава, нека да поговорим за това, каква причина има един мъж да се прави на гей и какво ще се случи, ако разваля прикритието му.
Тод се изсмя шумно.
— Вече наистина ме заинтригува, началник.
— Нима? Знаеш ли, когато се преместих за първи път тук, доста се поразходих, научих пътищата и областта, така че съм бил на доста места, където не си очаквал, че можеш да засечеш полицейския началник на Хилсбъро. Също така обърнах внимание на гражданите на града, като поразпитах кой кой е, така че те познавам по физиономия.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че се представяш за гей, докато посещаваш мотелите с жена, и че наистина не трябва да й засмукваш езика, преди да си отключил стаята си и да си влязъл вътре с нея. Смущаваща гледка. Искаш ли да ти опиша жената?
— Да — отговори Хауърд заинтригувано.
— Няма значение — изражението на Тод стана ледено. — Явно много сте се навъртали на „доста неочаквани места“, началник?
— Така ли? — запита Джак. — Да се върнем на основния ми въпрос: каква работа, по дяволите, имаш с Дейзи?
— Мога да ти кажа каква ми е работата с нея — отговори Тод. — Опитвам да се уверя, че тя няма да пострада по никакъв начин. Нощните клубове могат да са опасни за жените.
— Защо тогава я изпрати там? Това е като да изпратиш котенце в клетката на мечка.
— Звучиш така, сякаш я смяташ за напълно безпомощна. Тя е една интелигентна, отговорна жена, която просто иска да танцува и да се среща с мъже.
— Като се има предвид какво представляват баровете в наши дни, дори интелигентните жени биват изнасилвани, понякога от един мъж, а понякога дори от всичките му приятелчета — и ще е щастливка, ако не е умряла. Предупреди ли Дейзи какво става, когато някой й купи питие? Или като остави питието си на масата, докато танцува?
Хауърд въздъхна:
— Ето къде е моята роля. Държа я под око, за да видя дали някой няма да сложи нещо в питието й.
— Значи тя никога не се е изгубвала от погледа ти, така ли? Ти нито веднъж не си отишъл до тоалетна и не си я губил от поглед в тълпата.
— Давам най-доброто от себе си.
— Най-доброто не е достатъчно, не и когато я използваш като примамка за акулите. — Той измери Тод с твърд поглед. — Така, нека чуя подробности и по-хубаво да са добри или сте свършени.
Тод потри челюстта си.
— Тази заплаха обикновено действа по обратен начин.
Джак само изчакваше. Той беше заявил намерението си, а когато беше замесена Дейзи, не бе склонен да преговаря или прави отстъпки. Нейната безопасност беше твърде важна.
Тод изучаваше изражението на Джак и очевидно разбра неговата непоколебимост.
— Лично е. Причината, поради която… работя с Дейзи.
Джак отвърна спокойно:
— А за мен цялата тази работа е лична.
— Значи, тя вече има теб, а? — усмихна се Тод. — Знаех си, че ако малко се поиздокара, ще се обръщат след нея. Всичко, от което се нуждаеше, беше да повдигне малко самочувствието си. Тя е толкова дяволски чаровна с този блясък в очите като дете на увеселително влакче, затова си помислих, че се нуждае само от малко по-предизвикателни дрехи, за да закове мъжете.
— Нека да се върнем към фактите — изръмжа Джак.
— Добре, накратко — една моя приятелка отива в клуб „Бъфало“ с няколко приятели. Тя не е била в настроение да танцува и докато приятелките й са на дансинга, някакъв отива при нея и предлага да й купи питие. Защото й е било кофти, му е позволила. Последното нещо, което си е спомняла, е, че заспива. Събудила се на следващата сутрин в леглото си напълно гола и сама, и е било очевидно, че нещо се е случило. Била изнасилена и поругана. Тя е направила нещо наистина умно, не се е изкъпала, а се е обадила на ченгетата и е отишла в болницата. Според уликите поне шестима различни мъже са я изнасилили. Но тя имаше спомен само за мъжа, който й беше купил питието. Ченгетата нямаха нищо, за което да се хванат, само някакви размазани отпечатъци в апартамента й, нито един от които не съвпадаше с тези в досиетата, затова и мъжете не бяха осъдени. Край на историята. Неразрешен случай, докато едно от онези копелета не бъде спипано да изнасилва друга жена и ДНК-то му не съвпадне с ДНК-то от взетата сперма.
Това беше една твърде позната история. Изнасилванията бяха трудни за доказване, освен ако жертвата не е познавала насилника си. Когато той е бил някой непознат, който не е можела да си спомни, защото е била дрогирана, залавянето на копелетата беше почти невъзможно.
Яростта го накара да стисне зъби.
— Така ти реши да се опиташ да хванеш онези сам, като използваш Дейзи за примамка. Не се ли замисли, че ченгетата могат да се справят по-добре с жена полицай, обучена за подобни ситуации?
— Разбира се, само дето няма да го направят. Малък бюджет и трудно доказуем случай. Знаеш как стават тези неща. Те са заети с твърде много престъпления и нямат достатъчно пари, полицаи, тъмничари или затвори. Всеки отдел си има приоритети.
— Изкушавам се да те смачкам — каза Джак, като едва сдържаше гласа си. — И мога да го направя, въпреки присъствието на Хауърд. Какво щеше да направиш, ако някой задник наистина беше надрусал Дейзи? Ще се направиш на доброволен отряд и ще го застреляш на паркинга?
— Тази идея си заслужава.
— Каква щеше да е разликата, ако дори това беше същият тип? Има твърде много лайна като него.
— Знам, че това няма да разреши проблема. Но поне ще е някакво начало. Някой ще проговори, ще каже име или имена, тези от своя страна ще кажат други имена. — Тод сложи ръце върху бюрото си и ги погледна с изкривено изражение. — Има още нещо от тази история. Моята приятелка е същата жена, с която си ме видял онзи ден. Тя отиде в клуб „Бъфало“ за първи път, защото се бяхме скарали. Искаше да се оженим, но аз й отговорих, че не мога, защото… има други неща…
— Като тази организация, за която работиш.
Тод хвърли бърз поглед към Джак.
— Да — отвърна той решително. — Като тази организация. Освен това женитбата е сериозна стъпка. Бях някак доволен, че имам организацията като извинение. Бях луд по нея, но… мамка му, предполагам, че не съм имал куража да го направя.
Джак кимна, мислейки си, че е схванал картинката. Нормалните отношения бяха твърде сложни, а когато жената е била изнасилена, тя естествено щеше да има проблем с това да повярва на някой мъж отново, или да се наслаждава на секса.
— Тя започна ли да ходи на терапия?
— За малко. Не подейства. Самоуби се.
Последните думи паднаха като камък. На лицето и в очите на Тод не се четяха никакви чувства.
Хауърд изруга.
— Господи, човече… ти само каза, че някаква твоя приятелка е била изнасилена. Боже, съжалявам.
— Да, аз също — отвърна Джак. — Чувстваш се неоправдан и изпитваш вина, затова си засилил Дейзи към същото нещо, което се е случило на жената, която си обичал. Шибано копеле. Ще изпитам огромна наслада, ако те очистя. — Юмруците му трепереха от желание да направи точно това.
— Не прекалявай със съчувствието, Русо — каза Хауърд саркастично.
Тод му отправи слаба усмивка, лишена от всякаква веселост.
— Това стана доста бързо. Ти си влюбен в нея. Затова толкова ти стяга якичката.
— Дейзи не заслужава да бъде използвана по този начин. — Джак избегна коментара за влюбването. Дали беше или не беше влюбен в нея, все още не знаеше. Определено му пукаше за нея и искаше да направи всичко възможно, за да я защити. А това означаваше да използва всички средства и оръжия, каквито му се намираха. Нещо друго се беше случило, нещо, в което тези двамата не бяха забъркани. Сам Джак трудно можеше да разнищи всичко, но той прецени, че сега вече ще получи подкрепа.
— Има нещо друго, касаещо Дейзи, което не разбирам, но ще го открия.
Някакво неясно чувство се появи в очите на Тод.
— Какво?
— Тази организация, за която работиш, е… федерална, местна или частна?
Тод и Хауърд си размениха бързи погледи.
— Федерална, занимава се с междущатски измами.
— Добре. Не са необходими подробности. Нуждая се от помощта ви и искам да знам до къде сте склонни да ми я дадете.
— Не можем да излагаме на риск операцията…
— Не е необходимо. Тази сутрин се случи нещо необичайно. Кметът ми се обади, искаше да проверя един регистрационен номер, като каза, че колата е била паркирана на мястото за спешни случаи пред лекарския кабинет. Наприказва ми един куп глупости за малките градчета, как не се е обадил на патрулен полицай, за да напише фиш, защото не искал да притеснява болните…
— О, да, Темпъл Нолан с голямото сърце — измърмори Тод.
— Така че проверих номера и той се оказа на Дейзи. Не само че тя никога не би паркирала там, но и изобщо не е ходила на лекар. Знам го със сигурност. Така че кметът ме излъга, но от къде има номера? Ако беше видял колата, щеше да разбере, че е на Дейзи. Някой друг е искал той да провери на кого принадлежи тази кола.
— Може би някой я е видял в клуб „Бъфало“ и му е станала интересна, искал е да разбере къде живее и как да се свърже с нея.
— Някой, който е предположил, че тя никога няма да се върне отново в клуба и това е било единственият начин да я открие? Някой, който може би също така познава и кмета?
— Добре, това е някаква идейка. Можеш ли да измислиш нещо по-добро?
— Не, всичко, с което разполагам, са няколко къси косъма на врата ми и в момента те са настръхнали.
— Това ми стига — каза Хауърд. — От акцента разбирам, че не си тукашен, но не мога съвсем да определя. Обаче не си просто провинциален началник на полицията. За кой си работил преди?
— Спецчастите в Чикаго и Ню Йорк.
— Предполагам, че късите ти косъмчета са видели доста напечени ситуации.
— Те никога не са грешали.
— Така, какво точно искаш от нас? — попита Тод. — Не виждам за какво можем да се хванем, няма никакви насоки.
— Все още не. Но засега само искам да съм сигурен, че тя е в безопасност. Добрата новина е, че адресът на регистрацията й е на къщата на майка й. Няма официално записано къде е новият й адрес, освен ако някой не се опита да го открие чрез полицейските данни, което фактически направи кмета, като използва общественото си положение, освен ако не е знаел, че се е преместила, няма друга причина да го търси.
— Можеш ли да влезеш в архива и да намериш тази информация?
— Сметките за водата са компютризирани. Аз не съм хакер, така че не мога да вляза в системата отвън, но може би ще успея да вляза отвътре. А какво ще кажете за сметките за телефона и електричеството?
— Ще видя какво мога да направя, за да прекъсна достъпа до тази информация — каза Тод. — Също така тя трябва да закрие номера си, защото някой ненормалник може да се добере до него и да я намери.
— Аз ще се оправя с това — каза Джак. — Знам какво търся, но не знам защо някой би искал да я открие и докато не разбера, ще я закрилям.
— Работим по тази операция вече от няколко години. Ако нещата се объркат Хауърд и аз ще сме заети и няма да сме в състояние да помогнем. Знаеш как работим. Но докато и ако ситуацията не се прецака, ние ще направим каквото можем, за да помогнем. — Тод забарабани с пръсти по бюрото си. — Неофициално, разбира се.
— Разбира се. Просто малко приятелска помощ.