Линда Хауърд
Ловен сезон (18)

16

Английският сетер подскачаше щастливо във високата трева, като игнорираше виковете на собственика си да спре. Тя беше млада кучка и това беше едва второто й излизане на поляната. Той я бе тренирал в двора си да се връща, когато й извикат, като беше използвал различни видове примамки, и инстинкта й за ловуване обикновено я караше да се подчинява. На поляната обаче младостта й надделяваше. Имаше толкова много интересни миризми, които да подуши, опияняващите аромати на птиците, мишоците, бръмбарчетата, змиите, все неща, които не познаваше и искаше да проследи.

В сутрешния въздух се носеше изключително интересна миризма, която я караше да тича извън поляната към близката гора. Зад нея собственикът й ругаеше:

— По дяволите, Лулу, спри!

Но Лулу само размаха опашка и се шмугна под един храст, откъдето се носеше силната миризма. Чувствителният й нос се мърдаше, докато душеше земята.

Собственикът й отново изкрещя:

— Лулу! Ела тук, момиче! Къде си? — Тя поклати опашка и започна да копае.

Мъжът видя размахващата се рошава опашка и си запробива път през лозите, шипките и храстите, които се бяха увили около дърветата, ругаейки непрестанно.

Лулу започна да копае още по-силно, когато миризмата се усили. Тя се дръпна назад и излая развълнувано, след което отново започна да рови. Нейният собственик се притесни, защото тя рядко лаеше.

— Какво има момиче? Змия ли е? Стой, Лулу, стой.

Лулу грабна нещо със зъбите си и започна да дърпа.

Нещото бе тежко и не искаше да помръдне. Тя отново започна да копае, а земята хвърчеше зад нея.

— Лулу! — Мъжът достигна до нея и я сграбчи за каишката, дръпна я назад, а в другата си ръка беше взел един счупен клон, за да смачка гърмящата змия. Той погледна надолу, за да види какво беше намерила и това го накара да отстъпи назад. — Господи!

Озърна се стреснато, за да види дали този, който беше извършил това, все още не е наоколо. Но гората изглеждаше спокойна, с изключение на лекия бриз, който караше листата да потрепват. Той и Лулу бяха смутили покоя на птиците и те полетяха тихо, но в далечината можеше да се чуе повика или пеенето им. Никакви изстрели не нарушаваха спокойствието на гората и никакви маниаци, въоръжени с ножове, не се нахвърлиха от дърветата върху него.

— Хайде момиче. Хайде — каза той и задърпа каишката на кучето, като го потупа по хълбока. — Справи се добре. Хайде да вървим да намерим телефон.

 

 

Темпъл Нолан погледна листчето в ръката си и набра номера, написан на него. Можеше да почувства как ледените тръпки на паниката лазят по гърба му. Някаква жена беше видяла убийството на Мичъл, въпреки че Сайкс си мислеше, че тя не им е обърнала внимание изобщо, или в тъмното не е разбрала какво е видяла, защото бе продължила спокойно към клуб „Бъфало“.

Той се опитваше да вярва, че Сайкс е прав, но стомахът му все още беше стегнат. Цялата работа се държеше на една тънка нишка и беше въпрос на време нещата де се стоварят отгоре му. Сайкс трябваше да се оправи с Мичъл сам, вместо да взима тия двама гибони със себе си. Те трябваше да изчакат да го хванат, когато не е на публично място. Трябваше… мамка им… да направят много неща, а сега вече беше твърде късно за това и можеха само да ограничат щетите и да се надяват всичко да приключи дотук.

Той вдигна телефона в офиса си и набра вътрешния номер на началник Русо. Ева Фей отговори при първото позвъняване.

— Ева Фей, обажда се Темпъл. Началникът там ли е? — Той винаги използваше първото си име, защото така караше хората да се чувстват съпричастни. От друга страна, това беше малък град и ако използваше ранга си, щеше да ги кара да си мислят, че се взима за по-добър от тях. Живееше в голяма къща, принадлежеше към кънтри клуба в Хънтсвил и жалкото подобие на такъв в Хилсбъро, движеше се в определени кръгове, и докато играеше ролята на доброто старо момче, те щяха да продължават да го търпят.

— Разбира се, кмете — отговори Ева Фей.

Началникът вдигна телефона и дълбокият му глас прозвуча почти като вой:

— Русо.

— Джак, Темпъл е. — За бизнес делата пак използваше първото си име. — Слушай, сутринта по път за работа забелязах една кола, която беше паркирала на мястото за спешни случаи пред кабинета на д-р Бенет. Записах регистрационния номер, но не ми се искаше да създавам проблеми на всички онези болни хора, като се обадя на някой патрулен полицай да отиде да им напише фиш. Мислех си да позвъня и да ги предупредя да не паркират там отново. — Никой не можеше да играе доброто старо момче като него.

— Разбира се. Изчакай само да взема химикалка. — Началникът дори не звучеше изненадан. Той явно започваше да свиква с малкия им град. — Слушам.

Темпъл прочете регистрационния номер.

— Ще отнеме минута. Искаш ли да изчакаш? — попита Русо.

— Разбира се.

Когато информацията се зареди на екрана на компютъра, Джак се втренчи в нея онемял. Той седна за минута, лицето му се беше превърнало в каменна маска, после принтира информацията, взе листа хартия и се върна в офиса си.

Не вдигна слушалката, обаче. Нека кметът да почака.

Колата беше регистрирана на името на Дасинда Ан Майнър и адресът беше този, от който Дейзи току-що се бе преместила. Колата беше един осемгодишен форд, така че определено беше нейната. Той не знаеше, че истинското й име е Дасинда, а съкратеното е Дейзи, но по дяволите, ако някой го беше нарекъл Дасинда и той сигурно щеше да го промени на Дейзи.

Не знаеше какво се беше случило, но едно нещо беше сигурно, копелето го лъжеше. Беше толкова вероятно неговата Дейзи да е паркирала на линията на спешното, колкото да тича гола през площада. Жената не караше бързо, дори не пресичаше неправилно, тя дори не ругаеше.

Не само това, а и не беше ходила до офиса на д-р Бенет тази сутрин. Знаеше го, защото беше прекарал нощта с нея и тя си беше наред. Направо цъфтеше, с огромна усмивка на лицето. Той трябваше да прескочи до вкъщи, за да се преоблече, но видя колата й, паркирана на обичайното си паркомясто зад библиотеката, когато отиваше към офиса.

Така че, кой се опитваше да очерни Дейзи и защо?

Той започна да мисли бързо. Можеше да излъже и да каже, че колата е открадната и да накара кмета да я опише? Или да каже, че това е колата на Дейзи и да се опита да разбере какво се е случило.

Първо Тод Лоурънс, а сега и Темпъл Нолан. Защо толкова много внимание се насочваше към една малка библиотекарка и твърде много детайли се губеха. Незначителното му безпокойство от това се беше превърнало в истинска краста.

Какви бяха шансовете в града да се разнасят клюки за него и Дейзи и да са стигнал до ушите на кмета? Те не се движеха в едни и същи кръгове. Въпреки цялата си общителност, кметът не се социализираше много с местните хора. Той вършеше официалните неща, но не и много повече от това. Беше достатъчно добър в социалното общуване, поради което повечето хора не бяха забелязали или отдавна не им правеше впечатление, че кметът избягваше определени социални функции като се оправдаваше с жена си, Дженифър, която явно прекарваше по-голямата част от времето си в домакинстване. Джак бе забелязал, че кметът използваше жена си като удобно извинение през повечето време. Вдигна телефона и се остави на инстинкта си.

— Съжалявам, че отне толкова време, но компютърът е бавен днес.

— Няма проблем, аз не бързам — отвърна кмета мило. — Така, кой е нарушителят?

— Името не ми е познато. Дасинда Ан Майнър.

— Какво? — попита кметът очевидно шокиран.

— Дасинда Майнър… ей, обзалагам се, че това е библиотекарката. Нейното име не е Дасинда, обаче…

— Дейзи — Темпъл звучеше така, все едно се задушаваше. — Всички я наричат Дейзи. Господи! Тя…

— Предполагам, че дори и библиотекарките могат да паркират неправилно, а?

— А… да.

— Искате ли да й се обадя и да й се развикам? Тя е общински служител, трябва да знае най-добре.

— Не, аз ще се обадя — каза кметът бързо.

— Добре — отвърна Джак, като знаеше, че това обаждане няма да се случи. — Обади ми се, ако мога да помогна с още нещо.

— Разбира се, благодаря.

Веднага след като кметът затвори слушалката, Джак потърси в указателя номера на библиотеката и го набра.

— Обществена библиотека Хилсбъро — чу се ясният глас на Дейзи.

— Здрасти, скъпа, как се чувстваш?

— Прекрасно. — Тонът й се промени, стана по-топъл и по-личен. — А ти?

— Леко уморен, но мисля, че мога да изкарам деня. Слушай, някой каза, че е видял колата ти пред кабинета на д-р Бенет.

— Не, не мисля — каза тя. — Този е шарлатанин. Пробутва хапчета за отслабване.

Джак надраска небрежно номера на д-р Бенет върху едно листче и си напомни да направи едно посещение на добрия доктор и да провери картоните с изписаните рецепти.

— Също така чух, че името ти е Дасинда. Вярно ли е или не?

— Чул си доста неща днес. Вярно е, както вече си разбрал, след като си видял списъка на общинските служители. Аз съм кръстена на баба Майнър.

— Никога ли не са те наричали Дасинда?

Тя изпухтя като добре възпитана дама.

— Надявам се, че не. Майка казва, че са започнали да ме наричат Даси, когато съм била бебе, но след по-малко от месец-два са го изменили на Дейзи, така че съм Дейзи от по-дълго отколкото си спомням. Защо си толкова любопитен за името ми?

— Просто си приказвам. Не съм чувал гласа ти отдавна.

— О, поне от час и половина — отвърна тя.

— Изглежда ми като повече. Ще се прибираш ли вкъщи за обяд?

— Не, току-що говорих с леля Джо, намерила ми е куче. Ще отида да видя тези хора на обяд, тя вече е уредила всичко. — В тона й се усещаше съжаление.

Той се чудеше дали тя чувства и половината от съжалението, което изпита той, че няма да се видят на обяд. Но да си вземе куче беше важно за Дейзи, а той щеше да използва времето да проучи нещата, може би щеше да проследи кмета и да види къде ще отиде.

— Слушай, има някои неща, които трябва да проверя тази вечер, но ще дойда при първа възможност. По кое време обикновено си лягаш?

— Десет, но ти…

— Ще ти се обадя ако видя, че няма да успея…

— Добре, но не е нужно…

— Напротив — прекъсна я той и тонът му беше по-строг, отколкото възнамеряваше, — нужно е.

Той не трябваше да звучи толкова мрачно за това, помисли си Дейзи, когато затвори. Тя не го беше обвързала и не беше обсебила времето му. Беше внимавала много, за да не го попита кога може да го види отново, макар да беше сигурна, че иска точно това. Един мъж не прекарваше следобеда си и по-голямата част от нощта правейки любов с някоя жена, ако наистина не му харесваше компанията й.

Имаше едно хубаво нещо в това да живееш на Ласитър Авеню — никой не се интересуваше с кого си прекарал нощта. Откакто се беше преместила, никой не я познаваше и никой не знаеше кои коли обичайно паркират на алеята пред тях. За първи път в живота си, не се чувстваше така сякаш хиляди очи я следяха. Чувстваше се свободна с Джак, свободна да няма задръжки, ако иска, да вдига шум, когато стига до оргазъм, да стои гола в кухнята и да яде фъстъчено масло и крекери, за да засити глада си. Тя можеше да запази връзката си без целият квартал да следи в колко часа излиза от къщата си или да си чешат езиците като клюкарстват, че колата му е била цяла нощ пред тях.

В края на краищата тя беше много доволна от начина, по който се бяха развили нещата и една от точките в днешния й списък с покупки беше да вземе повече презервативи — обикновени, без никакви аромати. Беше изкушена да отиде отново в аптеката на Клъд и да ги купи оттам и нека Барбара да прави каквото си иска с тази информация! Новината за потентността на Джак и фактът, че използва шест дузини презервативи на седмица, щеше да се разпространи незабавно от думите на Барбара из жените в града.

На обяд Дейзи подкара колата към къщата на майка си, взе Евелин и леля Джо, после се отправи към къщата на Майли Парк, за да вземе кучето си.

Г-жа Парк живееше на няколко мили извън Хилсбъро върху едно красиво късче земя, в малка дървена къща, оградена от голям двор. Тя излезе да ги поздрави, като бършеше ръце в престилката си и се усмихваше, а около нея подскачаше един голдън ретрийвър, който махаше с опашка.

— Сейди, седни — каза тя и кучето изпълни нареждането, но му личеше как гори от желание да посрещне посетителите.

Г-жа Парк отвори портата.

— Побързайте, преди те да са дошли тук.

— Те? — попита Евелин и послушно забърза крачка, за да премине през портата.

Г-жа Парк бързо затвори точно преди кълбо оплетени малки кученца да започнат да подскачат иззад ъгъла на къщата.

— Малките дяволчета са бързи като скоростта на светлината — отвърна г-жа Парк и се наведе, за да потупа Сейди по главата. — Веднага щом чуят портата да се отваря започват да тичат насам.

Сейди стана, за да провери малките си, като подуши всяко от тях, сякаш ги броеше с носа си. Малките изглежда не можаха да решат какво искат да направят първо, да скочат при мама и да засмучат малко мляко или да проверят новодошлите. Те се хвърляха и размахваха напред-назад малките си опашки толкова силно, че целите им телца се тресяха.

— О-о — въздъхна захласнато Дейзи, като седна на земята. — О-о! — Те бяха само пет на брой, но бяха толкова пъргави, че изглеждаха като цяла дузина. В момента, в който седна на земята, малките решиха да я проверят и тя внезапно се оказа със скут, пълен с кученца, които се катереха по краката й, правеха опити да оближат лицето й, да захапят косата й и да загризат обувките й.

Три от тях бяха в нежнозлатисто, а други две бяха толкова млечнобежови, че изглеждаха почти бели.

Всичките бяха дебелички с блеснали очи, покрити от козина, с меки лапички, които изглеждаха твърде големи за телцата им и толкова бебешко пухкавки, че на нея й се прииска да зарови ръце в тях.

— Ще станат на седем седмици в четвъртък — каза г-жа Парк. — Сейди започна да ги отбива преди две седмици. Храня ги само с кучешка храна от седмица. Вече преживяха и първата си ваксина. Беше едно забавно пътуване до ветеринаря, ако искате ще ви разкажа.

— Толкова са красиви — отвърна Дейзи, която вече се беше влюбила. Очите й грееха замаяно. — Ще ги взема.

Всички се засмяха и тя осъзна какво беше казала.

— Е, може би едно би било по-добре — добави тя, като цялата се беше изчервила и се засмя на самата себе си.

— Няма да оставя бебчетата на Сейди да си заминат, преди да съм сигурна, че са отишли в добър дом — каза г-жа Парк. — Голдъните са мили кучета и се нуждаят от много упражнения. Ако нямате сигурно място за тях, те ще избягат…

— Задния двор е чудесен — каза Дейзи бързо, внезапно уплашена, че може да не е в състояние да купи едно от тези прекрасни бебчета.

— Голям ли е?

— Не е огромен.

— Е, все пак трябва да е достатъчно като за кученце, но когато порасне обаче, ще се нуждае от повече упражнения и тогава няма да може да си играе само в задния двор. Ще можете ли да го водите на дълги разходки, да си играете с топка или да ходите да плува?

— Да — отвърна Дейзи, готова да каже и да обещае всичко.

— Те харесват общуването с хора. По-скоро обичат общуването с хората. Някой ще остава ли с него през деня, докато сте на работа или планирате да го оставяте само цял ден в задния двор?

Тя изобщо не се беше замисляла за тези неща. Хвърли умолителен поглед към майка си.

— Ние можем да се грижим за него през деня — каза Евелин.

— Имате ли достатъчно търпение? Малките дяволчета са способни да причинят повече бели, отколкото можете да си представите. Ако оставите нещо без надзор, може да го наръфат, особено докато си точат зъбките. От друга страна, те имат желание да се учат и да ви радват, а аз никога не съм имала куче, което да не може да се обучи.

— Аз съм много търпелива. — Това беше истина, иначе нямаше да чака да стане на тридесет и четири години, за да започне да живее. Тя вдигна едно кученце и се засмя, когато малкото му розово езиче започна да се опитва да я оближе по лицето.

Г-жа Парк се усмихна и хвана ръцете й.

— Всяко струва по четиристотин долара.

— Добре — отвърна Дейзи веднага.

Г-жа Парк можеше да каже и хиляда, и най-вероятно тя нямаше да се поколебае.

Сейди се приближи и облиза своето бебче, докато Дейзи го държеше, после облиза и Дейзи. Тя се намести между краката на Дейзи и веднага беше нападната от дебелите мъничета, които се опитваха да се наместят под нея и да налапат зърната й, но Сейди се беше научила как да се пази и те останаха неудовлетворени от усилието си.

— Кое си избираш?

Всеки друг въпрос щеше да е по-лесен. Този направо я накара да се измъчи. Тя погледна към малките, опитвайки се да реши.

— Три мъжки са и две женски…

— Не, не ми казвайте — отвърна Дейзи. — Искам да избера по характера им, а не по пола.

Тя просто седна, докато кученцата си играеха около и върху нея. После едно млечнобяло мъниче се прозя като леко отвори устата си, а неговите тъмни очички с напълно руси мигли започнаха да се затварят. То тромаво се покатери на крака й и се завъртя докато намери правилната позиция в скута й, после се отпусна и заспа свито на топка.

— Е, явно то ме избра — каза тя и вдигна кученцето, за да го гушне.

— Това е едно от мъжките. Грижи се добре за него. Аз ще се обаждам, за да проверявам как е, а ти го води от време на време тук, за да го вижда Сейди, когато искаш. Ще отида да взема документите, за да ги попълним, така че да можеш да го регистрираш.

— Как ще го наречеш? — попита Евелин, когато пътуваха обратно към града.

Джо караше, а Дейзи стоеше на задната седалка със спящото кученцето в ръцете си.

— Ще помисля. Ако размерът на лапичките му е някаква мярка, той ще стане огромен, така че искам нещо мъжествено за него.

Джо изсумтя.

— Той изглежда мъжествено. Пухчо би било подходящо име за него.

— Няма да е вечно пухкав. — Дейзи вече се чувстваше тъжна заради това, че той ще надрасне своята пухкавина. Потупа малката му главичка и внезапно осъзна огромната отговорност, която беше поела.

— Господи, аз не съм купила нищо! Ще трябва да спрем в „Уол Март“, за да мога да купя малко кучешка храна, купички за хранене и вода, играчки и легло за него и тези подложки за упражнения, върху които да го оставям. Забравям ли нещо?

— Само да удвоиш покупките — каза Евелин, — след като ние ще се грижим за него през деня. Няма смисъл да премъкваме нещата му насам-натам.

— Ще се върна късно в библиотеката — каза Дейзи и за първи път не й пукаше за това.

Тя имаше любовник и куче, можеше ли живота да стане по-хубав?