Линда Хауърд
Ловен сезон (14)

12

Събота вечер винаги бе една от най-натоварените през седмицата в клуб „Бъфало“, така че барманът Джими не бе сигурен колко време Мичъл е бил в клуба, преди да го забележи да държи бира и да се навежда над една червенокоска, която носеше достатъчно грим, за да се замаскира разлома Сан Андреас. Червенокосата не изглеждаше впечатлена и не спираше да се обръща към приятелката си — също толкова силно гримирана платинена блондинка — сякаш двете се опитваха да водят разговор, а Мичъл ги прекъсваше.

Джими не погледна отново към тях. Последното нещо, което искаше, бе мъжът да го забележи. След като Мичъл имаше бира, трябва да бе поръчал на някоя от сервитьорките да му я донесе, вместо да се дотътри до бара, както обикновено.

Джими вдигна телефона изпод бара, набра номера и каза:

— Той е тук.

— О, по дяволите — каза Сайкс от другия край на линията. — Наистина не мога да се измъкна. Е, добре, друг път.

— Разбира се — каза Джими и затвори.

Сайкс прекъсна връзката, след това бързо се обади на двама познати и каза:

— Ще ви чакам в клуб „Бъфало“ след четиридесет минути. Елате подготвени.

След това самият той се приготви: сложи си бейзболна шапка, за да скрие косата си, ботуши, за да изглежда по-висок, и набута малка възглавка в ризата си. При добра светлина тази му дегизировка би била очевидна, но през нощта тези малки неща щяха да са достатъчни, за да затруднят разпознаването му, ако стане нещо непредвидено в клуба. Сайкс не планираше да прави нищо вътре. Той просто искаше да вземе Мичъл и да го отведе на някое друго място, където нямаше стотици потенциални свидетели, но нещо винаги можеше да се обърка. Затова той не караше собствената си кола, отново бе взел една на заем, просто за всеки случай, след това бе сменил номерата с тези, които бе свалил от една кола в Джорджия.

Ако не се случеха някакви неочаквани събития, като например ново сбиване, техният малък проблем с Мичъл щеше да се реши тази вечер.

 

 

Дейзи откри, че е необходим голям кураж човек да се върне в клуб, в който, без да иска е предизвикал сбиване. В действителност не можеше да има прекалено много хора, които да знаят за случилото се: тя, началник Русо, вероятно мъжът, чиито тестиси бе смачкала — като се замисли, той май не бе обърнал особено внимание на това, което се случваше около него — и може би един или двама възприемчиви човека, които бяха наблюдавали. Значи, най-много петима души. И какви бяха шансовете някой от останалите четирима да бъде тук тази вечер? Тя щеше да е в пълна безопасност, никой нямаше да посочи към нея още щом влезе през вратата и да извика: „Ето я!“.

Това казваше логиката. Обаче тя й бе казала също, че купуването на презервативи няма да е кой знае какво, така че очевидно не бе безпогрешна.

Затова Дейзи седеше в колата си на тъмния паркинг, наблюдавайки двойки, групи и отделни хора да влизат в клуб „Бъфало“, откъдето се носеше музика. Музика, която се разнасяше всеки път щом вратата се отвореше, макар че тя можеше да усети тежкия пулс на баса дори през стените. Дейзи бе достатъчно изнервена и без притеснението си да влезе вътре.

Но работеше по въпроса и всеки път, когато се самонавиваше, тя все повече се приближаваше към това в действителност да отвори вратата на колата. Бе облечена в червено, първата червена рокля, която притежаваше в живота си и знаеше, че изглежда добре. Русата й коса все още се люшкаше в своя прост, изискан стил, гримът й бе лек, но подчертаващ, а червената й рокля щеше да накара всички онези, носещи бюстиета, да изглеждат долнокачествени в своята натруфеност. Роклята изглеждаше като тоалет, който Сандра Дий^[1] би носила през шейсетте, а широките пет сантиметра презрамки обхождаха дълбоко деколте — но не прекалено дълбоко — с вталена талия и широка пола, която стигаше точно до над коленете й и се въртеше около тях, докато вървеше. Отново носеше тъмносивите токчета, а златната гривна блестеше около глезена й. Заедно с обиците бяха единствените й бижута и я караха да изглежда готино и не натруфено. Дейзи не просто изглеждаше добре, изглеждаше страхотно и ако не излезеше от колата и не влезеше в клуба, никой, освен нея, нямаше да го знае.

От друга страна, може би бе по-добре да изчака мястото да се напълни съвсем, за да намали сегашния малък шанс някой да я разпознае.

Потропа с пръсти върху волана. Можеше да усети музиката, как я вика да дойде на дансинга и да танцува. Тя обичаше тази част от нощта, харесваше ритъма, усещането за движенията на тялото си. Знаеше, че го прави както трябва, че уроците, които бе вземала в колежа, си казваха думата, защото все още помнеше стъпките, а мъжете определено обичаха да танцуват с някой, който можеше да прави нещо повече от това да стои на едно място и да се клати. Не че нощните кънтри клубове ставаха много за тази работа, те си падаха повече по танците в редица и лекото поклащане.

— Губя време — заяви тя в колата. — Нещо повече, добра съм в това. — От друга страна, също така бе много добра в спазването на сроковете, които си поставяше. — Още десет минути — обеща си тя и завъртя ключа на стартера, за да провери часовника на таблото. — След десет минути влизам вътре.

Отново изгаси колата и провери съдържанието на чантата си. Шофьорска книжка, червило, кърпички и двадесетдоларова банкнота. Да направи проверката й отне не повече от пет секунди.

Трима мъже излязоха от клуба, светлината на табелата над тях слабо освети лицата им. Този в средата й изглеждаше познат, но в съзнанието й не изплува ничие име. Тя ги наблюдава, докато преминаваха през препълнения паркинг, пробивайки си път през редицата коли и пикапи. Друг мъж излезе от една кола щом те наближиха и четиримата се запътиха към пикапа, който бе паркиран под едно дърво.

В паркинга влезе друга кола и светлините от фаровете й осветиха четиримата мъже, стоящи до пикапа. Трима от тях гледаха към новодошлия, а четвъртият се обърна да погледне нещо в товарното отделение на пикапа.

От току-що пристигналата кола излязоха мъж и жена, които бързо влязоха в бара. Музиката се разнесе за кратко, докато те отваряха вратата и след това се заглуши до тих тътен, когато я затвориха. На паркинга не остана никой друг, освен четиримата мъже под дървото и тя.

Дейзи отново завъртя ключа, за да провери часа. Оставаха й още четири минути. Това бе добре, тъй като не искаше да излезе от колата и да мине през празния паркинг сама, не и с онези четирима мъже, които стояха там. Може би щяха да си тръгнат.

Отново изключи колата и погледна към тях.

Единия от мъжете очевидно бе наистина много пиян, защото в момента други двама го подкрепяха от всяка страна и тя видя да го слагат в легнало положение в пикапа, подпирайки главата му. Това бе добре, не го оставяха да се прибере с колата си в това състояние, макар че като го гледаше, той май вече бе припаднал. Стори й се, че когато излязоха от клуба и тримата вървят нормално, но бе чувала за хора, които вървят и говорят нормално, точно преди да припаднат. Винаги бе мислила, че това са пълни глупости, но ето го доказателството, точно пред очите й.

Двамата мъже, които бяха помогнали на приятеля си да се качи в каросерията на пикапа се качиха в колата и потеглиха. Четвъртият мъж се обърна и се върна до колата си.

Дейзи отново провери часа. Десетте й минути бяха изтекли. Поемайки дълбоко въздух, тя извади ключовете си от стартера, пусна ги в чантата и излезе от колата, натискайки несъзнателно бутона за заключване щом отвори вратата.

— Оръдия вдясно от тях, оръдия вляво от тях… — рецитираше тя, докато минаваше през паркинга и пожела да се бе сетила за нещо друго, защото Леката бригада^[2] бе загинала.

Нищо не й се случи обаче. Не се развикаха срещу нея, нито я посочиха с пръст щом отвори вратата. Влезе вътре, плати си двата долара за вход и бе погълната от музиката.

 

 

Глен Сайкс стоеше в колата си и очите му бяха като горещ лед, докато наблюдаваше жената да влиза в клуба. Откъде се бе появила? Сигурно бе стояла в някоя от колите и в тъмнината не я бяха забелязали.

Не ставаше въпрос дали е видяла нещо или не, а колко точно от видяното бе разбрала. Беше тъмно и трудно да се видят добре подробности и не се бяха чули силни шумове, които да я предупредят. Ако Мичъл не се бе опитал да привлече вниманието на двойката, която бе минала покрай тях, нямаше да има какво да види. Но, по дяволите, щом бе видял Сайкс да излиза от колата, той знаеше, че ще го убият, така че какво имаше да губи? Сайкс не винеше копелето, че се бе опитало. Жалко за него, че Бъди бе бърз като светкавица с ножа и Мичъл не бе издал повече от гък.

Тя не ги познаваше, най-вероятно не бе забелязала нищо необичайно. Но бе проблем, а Сайкс не ги обичаше. Първоначалният му план бе да натика ГХБ в гърлото на Мичъл, достатъчно да убие трима мъже, което изглеждаше подобаващ край за копелето. Дори бе решил да захвърли тялото му някъде, където да го открият преди наркотикът да изчезне от тялото му, така че ченгетата да могат да разберат какво точно го е убило и да решат, че е още една свръхдоза. Сега не можеше да направи това, не и с разреза на гърлото му, а и на паркинга имаше кръв, която всеки можеше да види.

Ако тя бе от редовните клиенти, можеше да разпознае Мичъл, което означаваше, че се познават — и би могла да си спомни прекалено много, когато чуе, че някой е прерязал гърлото му.

Той не бе видял от коя кола бе излязла, но можеше да стесни кръга. Излезе от колата си и отиде до онази част от паркинга, от която тя дойде, приклекна, за да се прикрие и бързо записа номерата на колите. Помисли си да иде в клуба и да се опита да я открие. Беше с руса коса и носеше червена рокля. Беше видял само толкова, когато бе отворила вратата. Лесно щеше да я открие. Но беше казал на Джими, че не може да се освободи тази вечер и сега щом Мичъл бе мъртъв, не искаше да се показва на мястото, на което е бил видян за последно.

Сайкс въздъхна. Налагаше се да стои тук и да чака жената да си тръгне, а след това да я проследи до дома й. Трябваше да наблюдава и изхвърлянето на останките на Мичъл, но не можеше да бъде на две места едновременно. Просто се налагаше да се довери, че Бъди и неговият приятел ще бъдат достатъчно умни в избора си на място, където да захвърлят тялото. Все пак и техните задници бяха на прицел. Неговият приоритет щеше да бъде да се погрижи за жената.

 

 

Клуб „Бъфало“, ако не друго, бе по-препълнен от миналата седмица. Дейзи се спря за момент, позволявайки на сетивата си да се приспособят към силната какофония от гласове и групата, пееща много силно за мъж на име Ърл, който трябва да умре, а голяма част от жените в бара пееха заедно с групата.

Някакъв мъж, вероятно на име Ърл, се обиди от песента и хвърли бирата си към музикантите, което обясняваше мрежата обграждаща сцената. И Дейзи бе удовлетворена да види как го ескортират до вратата. Тя тъкмо дойде, искаше да потанцува малко преди да започне някое сбиване.

— Ей, скъпа, помниш ли ме? — каза един мъж, приближавайки зад гърба й. Ръката му се обви около кръста й и тя се намери на път към дансинга.

Дейзи погледна към високия рус мъж, който явно се опитваше да си пусне мустак като Алън Джаксън^[3].

— Не.

— Е, стига де. Ние танцувахме миналата седмица…

— Не — каза тя убедено, — не сме. Аз танцувах с Джеф, Дени, Хауърд и Стивън. Ти не си никой от тях.

— Права си — каза той весело. — Аз съм Харли, като мотора. Е, щом не сме танцували миналата седмица, нека го направим тази.

Това изглеждаше като добра идея, след като те вече така или иначе бяха на дансинга. Ърл бе умрял и групата пееше друга песен, която не изискваше половината от публиката да крещи заедно с тях. Хората се въртяха и поклащаха, така че Дейзи го правеше заедно с тях, докато ръката й бе в тази на Харли, а дръзката й пола се увиваше около краката й. Следващата песен бе „Дъжд в Кентъки“ на Елвис Пресли и Харли задържа ръката й.

— Я кажи как е името ти? — попита той най-накрая, спомняйки си, че не го знае.

— Дейзи.

— Сама ли си тук? Може ли да ти взема питие?

О, боже, дали той бе един от онези мъже, за които я бе предупредил началник Русо?

— С няколко приятели съм. — Тя посочи към близките маси, на които се бяха струпали множество хора, защото това й се стори най-безопасната лъжа. — Благодаря ти, но точно сега не искам нищо за пиене. Дойдох да танцувам.

Той сви рамене.

— Няма проблем. Аз мисля да пропусна този танц. — Той изчезна толкова неочаквано, колкото се бе появил и Дейзи се огледа наоколо. Досега, като не се брои мъжа, чиито тестиси бе смачкала, тя се бе запознала с шест различни мъже и нито един от тях не й бе допаднал истински. Може би бе твърде придирчива, макар че не виждаше как е възможно, защото бе танцувала с всеки, който я бе поканил.

Видя Хауърд на дансинга и той й помаха. Може би щеше да я покани отново. Той бе най-добрият танцьор сред тях.

И тогава — о, не — тя го видя: нещастника, който я бе дръпнал в скута си. Той я забеляза в същото време и на лицето му се изписа ужасено изражение, преди да се обърне рязко настрани.

Дейзи искаше да направи същото, да се обърне и да се преструва, че не го е видяла, но съвестта й не го позволяваше. Не трябваше да я сграбчва, а тя не бе имала намерение да го наранява, но той бе изпитал доста силна болка и му дължеше извинение.

Тя започна целеустремено да си проправя път през тълпата, опитвайки се да не го изгуби от поглед. Той изглежда се бе насочил към мъжката тоалетна, сякаш за да се скрие от нея, макар че сигурно грешеше. Все пак се намираше в бар, сигурно беше пил бира, което бе добра причина да му се налага да посети тоалетната.

Мъжът успя да стигне до малкия коридор, водещ към тоалетните, преди тя да го достигне и изчезна през изподрасканата врата, сякаш хрътките от ада бяха по петите му.

Дейзи въздъхна и се провря между група хора, без да обръща внимание на протестите от страна на жените и подвикванията на мъжете. Тя се чувстваше като сьомга, бореща се срещу течението. Най-накрая успя да стигне до стената близо до тоалетните, където сложи крак срещу блъсканицата и бутаницата и зачака.

Сякаш мина цяла вечност и тя отказа три предложения за танц, преди плячката й да се покаже от коридора.

Поемайки дълбоко въздух тя пристъпи напред и го потупа по рамото.

За толкова голям мъж, той със сигурност можеше да скача.

Човекът отстъпи назад, сякаш тя бе Антихриста и лицето му почервеня.

— Стой надалеч от мен, лейди.

Дейзи отстъпи назад. Мъжът изглеждаше искрено уплашен от нея. Тя примигна и се опита да го успокои.

— Не се плаши — каза му възможно най-спокойно. — Няма да те нараня. Просто искам да се извиня.

Сега бе негов ред да примигне от почуда.

— Извинение?

— Много съжалявам, че те нараних. Беше неволно. Просто се опитвах да стана от скута ти и сложих ръце на погрешно място. Наистина не мислех да смачкам твоите… — Божичко, тя не можеше да каже топки, макар че това изглежда бе най-популярния термин, а и не искаше да ги нарече нещата му, защото все пак се опитваше да бъде по-обиграна що се отнася до тези въпроси, — тестиси — завърши тя, наблягайки повече на думата отколкото възнамеряваше.

Той се сви сякаш го бе ударила и тя осъзна, че е казала последната дума достатъчно силно и въпреки шума, хората, които бяха наблизо я чуха и главите им се завъртяха.

Лицето му стана още по-червено.

— Приемам извинението ти — смотолеви той. — Просто си върви.

Дейзи реши, че той може да е малко по-любезен, предвид факта, че цялата случка бе по негова вина. Ако не я бе сграбчил, като че ли имаше право да дърпа напълно непознати жени в скута си, тогава нищо от това нямаше да се случи. Леко възмутена тя отвори уста, за да му каже точно това, но в този миг до нея застана висока фигура и един дълбок глас каза:

— Аз ще я държа настрана от теб.

И просто така, ще не ще, началник Русо я вдигна почти като последния път, когато бе тук и я понесе, но не навън, а към дансинга.

— Ти си като обрив — каза тя раздразнено, щом той я остави на земята.

Едната му вежда се повдигна въпросително.

— Притеснявам ли те? — Той хвана дясната й ръка в своята, постави лявата й на рамото си и я обгърна през кръста. — Танцувай.

— Появяваш се навсякъде. — Тя несъзнателно го последва в бавния ритъм на друга песен на Елвис. Групата явно залагаше доста на Елвис тази вечер, макар че това май не бе същата група, която бе свирила тук миналата седмица.

— Някой трябва да те пази от неприятности.

— Да ме пази от неприятности? — Тя наклони глава назад, за да може да погледне към него. Дори и с токчета й се наложи да погледне нагоре. Както бе отбелязал Тод, началник Русо бе едър като професионален боксьор. — Благодаря ти, че ме измъкна от тук миналата седмица, но като изключим тази случка, ти си причината за всичките ми неприятности.

— Не обвинявай мен. Не аз си купих годишния запас от презервативи. Използва ли вече някой от тях?

Тя не можеше да намери думи. Или по-точно, учтиви думи. Сети се за няколко, които би желала да му каже, но се страхуваше, че господ ще я погуби на място, ако го направи.

Той се ухили.

— Само да можеше да видиш лицето си… — Ръката му се затегна около нея и той я завъртя в кръг, принуждавайки я да сграбчи рамото му.

Някак си се озова много по-близо до него, отколкото бе танцувала с който и да било от другите си партньори. Гърдите й се отриваха в ризата му, усещаше допира на бедрото му, докато краката му се движеха срещу нейните. Те бяха — божичко, единият му крак бе между нейните.

Вълна от топлина я завладя неочаквано. Имаше чувството, че се разтапяше вътрешно, размекваше се, костите й губеха здравината си, а мускулите й — еластичността си. Това бе най-странното, но също така и най-приятното чувство.

— Началник…

— Джак. — Ръката му я притисна още малко, сякаш настояваше да използва името му.

— Джак. — Тя наистина се разтапяше. Вече едва ли не лежеше върху него, краката й все още се движеха, следвайки го, но той поемаше почти цялата й тежест. — Държиш ме прекалено близо.

Джак наведе глава, така че дъхът му да погали ухото й, когато каза:

— Мисля, че те държа точно както трябва.

Е, така е, ако харесваше разтопени жени. И може би нейният протест бе повече формален, отколкото искрен, защото тя не полагаше никакви усилия да се отдръпне. Да се обляга на него бе прекалено хубаво, мекотата на нейното тяло подчертаваше неговите твърди контури. Гърдите й леко се притискаха към неговите и на нея усещането й харесваше. При това много. За нейно смайване откри, че се наслаждава на силата на рамото под лявата й ръка, на топлината от ръката му около кръста й. Топлината… Господи, да, той бе топъл. Неговата топлина и мускусният му аромат я обграждаха, карайки я да иска да отърка нос в него.

Тя искаше да отърка нос в Джак Русо?

Шокът, който предизвика тази мисъл, й даде сили да вдигне главата си. Той я наблюдаваше със странно напрегнато изражение, не изглеждаше строг, но не се и усмихваше.

— Какво има? — попита тя, а гласът й бе необяснимо нисък.

Той поклати глава.

— Нищо.

— Но ти изглеждаш…

— Дейзи, млъкни и танцувай.

Тя млъкна и продължи да танцува. Без разсейването от разговора Дейзи отново започна да се обляга срещу него. Но изглежда той не възразяваше. Напротив, притисна я още по-близо, толкова близо, че тя можеше да усети катарамата на колана му срещу корема си.

И това не бе всичко, което можеше да усети.

Все още й се виеше свят от осъзнаването на факта, че може да усети пениса на началника на полицията, когато танцът свърши и групата започна жива песен, за Буба, който стрелял по джубокса. Джак се намръщи и я изведе от дансинга, държейки я здраво, докато си проправяше път сред тълпата до едно място близо до задната стена, почти зад музикантите, което обясняваше няколкото празни стола там. Той почти я хвърли в един от тях и се огледа за минаващи сервитьорки.

— Стой тук. Ще ти донеса нещо за пиене. Какво искаш?

— Джинджифилов ейл с лимон, моля.

Той се ухили и поклати глава, след това я остави там, запътвайки се към тълпата около бара.

Дейзи, все още леко шокирана, остана на място. Може би бе по-наивна отколкото предполагаше, защото той не се държеше сякаш имаше нещо необичайно в това, да усети пениса на партньора си докато танцуваха. Може би заради това хората танцуваха заедно. Но тя не бе забелязала други пениси, когато бе танцувала, само този на Джак.

Никога повече нямаше да може да мисли за него като за шеф на полицията.

Тя нямаше идея колко дълго бе отсъствал, защото бе потънала в мисли. За щастие, никой не я покани на танц докато тя не видя Джак да се приближава с бира в едната ръка и чаша газиран джинджифилов ейл в другата.

— Искаш ли да танцуваме?

Въпросът дойде от мъж, който се бе навел над нея от лявата й страна. Той носеше тениска с надпис „Купонясвай от сърце“, така че тя щеше да му откаже и без това, но нямаше тази възможност, защото Джак постави напитката й на масата пред нея и каза:

— Тя е с мен.

— Добре. — Мъжът веднага се обърна към друга жена. — Искаш ли да танцуваме?

Джак седна на стола до нея и повдигна бирата към устата си. Тя наблюдаваше силното му гърло докато той преглъщаше и отново започна да усеща топлина. За щастие, видя студеният джинджифилов ейл.

След миг забеляза как погледът му обхваща тълпата, от време на време се спира за кратко на някой определен човек и след това продължаваше. Тя усети нов лек шок, но този път по-различен.

— Ти си на работа, нали?

Той й хвърли бърз поглед и синьо-зелените му очи заблестяха.

— Нямам никаква юрисдикция извън Хилсбъро.

— Знам, но оглеждаш тълпата.

Той сви рамене.

— Това ми е навик.

— Никога ли не се отпускаш? — Внезапно цялостната й представа за силите на реда се промени. Дали всички те винаги бяха в готовност, бдителни и предпазливи? Дали постоянната бдителност, дори когато не са на служба, не бе част от цената, която трябваше да платят за своята работа.

— Разбира се — каза той, облягайки се назад и слагайки десният си глезен върху лявото си коляно. — Когато съм вкъщи.

Тя не знаеше къде живее той, не можеше да си представи дома му. Хилсбъро, въпреки че бе малък град, бе достатъчно голям, за да бъде невъзможно да познаваш всички или да си близък с всички съседи.

— Къде живееш?

Отново онзи бърз поглед.

— Не много далеч от къщата на майка ти. Елмууд.

Елмууд бе на четири преки от тях. Тази част от града бе във Викториански стил, някои от къщите бяха добре реставрирани, други не. Със сигурност не можеше да си го представи в такава къща и му го каза.

— Наследих я от пралеля си. Леля Беси, онази, за която ти разказвах.

Тя се изправи на стола си. Тя бе познавала една Беси от Елмууд.

— Мис Беси Чайлдрес?

— Точно тя. — Той вдигна бирата си като за тост в чест на починалата си пралеля.

— Ти си племенник на мис Беси?

— Праплеменник. Като малък прекарвах повечето си лета при нея.

— Тя донесе кокосов кейк, когато татко почина. — Дейзи бе изумена.

Това бе почти като да идеш в Европа и да срещнеш някой съсед. Тя бе мислила Джак за външен човек, но вместо това като дете той е прекарвал летата си само на четири пресечки от нея.

— Леля Беси правеше най-хубавия кокосов кейк в целия свят. — Той се усмихна при спомена за вкусните сладкиши на пралеля му.

— Защо никога не съм те срещала?

— Първо, идвах единствено през лятото, когато бях във ваканция. Второ, аз съм по-голям от теб, не сме се движили в едни и същи компании. Ти си играла с Барби, докато аз съм играл бейзбол. А леля Беси посещаваше друга църква.

Това бе вярно, мис Беси Чайлдрес беше методистка, докато семейство Майнър бяха презвитерианци. Така че бе логично да не се срещнат като деца, но това да осъзнае, че той е… почти местен, я изненадваше.

На дансинга внезапно настана суматоха. Един мъж се въртеше на пода, карайки двойките да се разпръснат. Някаква жена извика „Дани, не!“, пискливият й глас проехтя над високата музика, което доведе до нехармонично спиране. Мъжът, който бе паднал — или бе съборен на земята — скочи, сведе глава и се хвърли към другия мъж, който бързо отстъпи и се блъсна в една жена, поваляйки я. Партньорът й веднага възрази.

— Ох, по дяволите. — Джак въздъхна тежко, хвана я за китката и я издърпа на крака. — Ето пак. Хайде, ще излезем отзад.

Те се присъединиха към групата хора, които правеха същото, но Джак отново използва размерите и силата си, за да си пробие път през тълпата и само след миг двамата бяха сред влажния нощен въздух, слушайки звуците от викове и чупещи се стъкла, идващи от клуба.

— Ти си като катализатор — каза той, клатейки глава.

— Не бях виновна аз — отвърна тя възмутена. — Изобщо не бях близо до онези хора. Стоях с теб.

— Да, но само това, че си тук, е достатъчно, сякаш Вселената е извън релси. Ако искаш вярвай, но повечето нощи въобще няма неприятности. Къде е колата ти?

Тя го поведе към мястото, където бе паркирала колата си. Хората буквално се изливаха от предната врата на клуба. За миг сякаш всичко от миналата седмица се повтаряше.

Тя въздъхна. Тази седмица танцува само три танца. Както вървяха нещата, следващият път щеше да е късметлийка, ако започне дори един, преди да се е заформило някое сбиване.

Щом тя изкара ключа за колата от чантата си, той го взе от ръцете й, отключи вратата и след това я отвори, преди да й го върне. Джак я наблюдаваше с неразгадаемо изражение, докато тя закопчаваше колана си и се протегна към дръжката на вратата, за да я затвори. Той й препречваше пътя, леко намръщен.

— Ще те последвам до дома ти.

— Защо? — каза тя напълно изненадана.

Той сви рамене.

— Защото имам странно усещане. Защото чух, че си се преместила и не харесвам квартала. Просто така.

— Благодаря ти, но не е необходимо. Оставих лампата на верандата светната.

Той оголи зъби в усмивка, която не бе искрена.

— Угоди ми — каза той и това не беше предложение.