Линда Хауърд
Ловен сезон (13)

11

На Дейзи й дойде на ум, че за да промени имиджа си й е необходимо едно последно нещо, затова по време на обедната си почивка в понеделник тя отиде в аптеката на Клъд, за да си купи презервативи.

Това бе най-добрият избор от трите аптеки в града, защото Сайръс Клъд бе живял в Хилсбъро през целия си живот и познаваше всички, а жена му Барбара, работеше като касиерка, за да не се налага да плаща заплата на някой друг. Барбара Клъд бе по-голяма клюкарка и от Бюла Уилсън и не знаеше какво означава думата дискретност; така стана всеобщо достояние, че един градски съветник взема виагра. Фактът, че Дейзи Майнър си е купила презервативи, щеше да се разпространи мълниеносно в кръга на познатите им.

Обикалянето из нощните клубове бе добра идея и те вероятно бяха най-богатите полета за лов, но Дейзи не искаше да пренебрегва свободните мъже в Хилсбъро; местните дори щяха да са по-добър избор за нея, тъй като тя желаеше да живее в близост до семейството си. Проблемът бе, че тя не познаваше много необвързани местни мъже; няколкото, които посещаваха нейната църква, бяха по-млади от нея, освен това тя не ги намираше за особено интересни. Ханк Фарис бе свободен, но семейство Фарис бяха отрепки и си имаше причина Ханк да не се ожени досега: той смърдеше. Ужасно. Затова Дейзи не го считаше за удачен избор в никакъв случай.

Но хората говореха, особено в малък град като Хилсбъро с паякообразен кръг от познати и семейства. Само някой да каже „Нали знаеш дъщерята на Евелин Майнър, Дейзи? Библиотекарката? Чух, че отишла при Клъд и си купила цял пакет презервативи. За бога, какво е намислило това момиче?“, и преди да се усети, ще я заобиколят заинтригувани мъже. Щеше да й се наложи да отблъсне нежеланите, разбира се, но тя сметна, че голяма част от тях ще изчезнат щом разберат, че няма намерение в действителност да използва някой от презервативите. Те бяха просто за привличане на вниманието.

Но от друга страна, Дейзи не бе предполагала, че купуването на презервативи ще е толкова сложно. Стоеше на алея номер пет и гледаше рафтовете и редовете с кутийки. Кой, за бога, да знае, че има толкова голям избор? И какво купуваха в днешно време младите, сексуално активни жени?

Например, дали продукт, носещ името „Груб ездач“ бе желателен или не? Дейзи реши, че вероятно не е, защото звучеше като нещо, което банда рокери би купила, ако предположим, че Ангелите на Ада изобщо използваха презервативи. А какво да кажем за релефните ивици? Имаше ли значение дали бяха релефни или не? Дали бяха с лубрикант или не? Като се замисли, май предпочиташе лубриканти.

От друга страна, Сайръс Клъд имаше огромен запас от презервативи, много по-голям отколкото бе очаквала в една малка, самостоятелна аптека. Едва ли бизнесът с презервативи беше толкова доходоносен, щом човек можеше да ги намери и на много други места.

Тя взе пакет с име „Погъделичкай фантазията й“, прочете гърба и бързо го върна на рафта. Очевидно Сайръс имаше специални клиенти. Може би тя трябваше да предупреди началник Русо да наглежда пета алея в аптеката на Клъд, защото съдейки по разнообразието изложено тук, в Хилсбъро ставаха някои странни неща.

Накрая, отчаяна тя избра кутия с надпис „Парти пакет“ — която би трябвало да покрива всичко основно — и се насочи с маршова стъпка към касата, където тръсна „Парти пакет“-а пред Барбара Клъд.

— Надявам се, че всичко е наред с Евелин и Джоела — каза Барбара сладко, докато вземаше кутията, което бе първоизточникът й на информация дали нещо бе нередно с някой; тогава забеляза какво държи и ахна. — Дейзи Майнър!

Някой дойде зад Дейзи. Тя не се огледа, за да види кой е.

— Маркирай го — каза тя, все едно Барбара бе попитала и след това извади няколко банкноти от портмонето си, бързайки да приключи, преди половината град да се нареди зад нея на касата.

Тя си мислеше, че ще може да се справи с това лесно, но усещаше как лицето й пламва. Човек би си помислил, че Барбара никога преди това не бе продавала презервативи, ако се съдеше по шокираното й изражение.

Барбара също започна да се изчервява.

— Майка ти знае ли за това? — прошепна тя, навеждайки се напред в опита си да запази разговора им личен.

Да благодарим на Бога поне за това, помисли си Дейзи.

— Не още, но ще научи — измърмори тя, мислейки си, че телефоните линии ще се подпалят веднага щом излезе от аптеката. Тя подаде парите, опитвайки се да приключи с това.

— Бързам — каза дълбок, сърдит глас зад нея и Дейзи замръзна. — Просто маркирайте проклетото нещо.

Тя не би могла да помръдне дори и да искаше. Познаваше този глас, напоследък го чуваше прекалено често. Ако можеше, би се изпарила на мига.

Лицето на Барбара стана пурпурно, докато сканираше баркода, касата звънна и сметката се показа на малкото прозорче. Тя взе парите на Дейзи, мълчаливо й подаде рестото и сложи „Парти пакет“-а в бял хартиен плик, върху който бяха отпечатани с червени букви думите „Аптеката на Клъд“. Дейзи пусна рестото в чантата си, взе хартиения плик и за първи път в живота си излезе, без да благодари на човека, който я бе обслужил.

За неин най-голям ужас, началник Русо не купи нищо, а просто излезе заедно с нея.

— Какво правиш? — изсъска тя щом излязоха на тротоара. — Върни се и си купи нещо! — Може би изчервяването й щеше да се извини с топлината, която се разстилаше на вълни на улицата. Може би той нямаше да забележи, че тя бе напълно покрусена.

— Не ми трябва нищо — каза той.

— Тогава защо изобщо влезе вътре?

— Видях, че ти влезе, а исках да говоря с теб. Презервативи, а? — каза той наблюдавайки хартиения плик с любопитство. — Кутията изглежда доста голяма. Колко са?

— Махай се — изстена Дейзи, запътвайки се надолу по тротоара с „Парти пакет“-а, притиснат до гърдите й. Когато обмисляше плана си да купи презервативи, за да накара мъжете да я забележат, тя нямаше предвид него и със сигурност не сега. Завладя я почти истерично видение, как група мъже я следват надолу по улицата и се опитват да надникнат в плика й. — Тя ще си помисли, че ги купувам за теб!

Досега поне един човек, вероятно двама, бяха чули новината, че началник Русо и Дейзи Майнър са си купили огромна кутия презервативи. Началникът дори бе казал, че бърза!

Тя преглътна още едно стенание.

— И сам мога да си купувам презервативи, благодаря ти — каза той.

— Знаеш какво имам предвид! Тя ще си помисли, че са за нас — че ние… — Тя замълча, неспособна да каже на глас подобно нещо.

— Трябва да сме като зайци, за да успеем да използваме толкова много през обедната ни почивка — отбеляза той. — Не мисля, че е възможно. Колко има вътре, шест дузини или там някъде? Това прави седемдесет и два, така че дори да имаме цял час на разположение, означава грубо да използваме по един на всеки петдесет секунди. — Той замълча и придоби замислено изражение. — Това не е рекорд, който бих желал да поставя. По един на всеки час или два обаче, би било друго.

На Дейзи в действителност й прималя от шок, макар да предполагаше, че може да се дължи на факта, че на практика тичаше в най-голямата жега. С дългите си крака той общо взето си вървеше нормално; дори не се бе задъхал.

Не че тя бе задъхана. Дори не искаше да си помисля да се задъхва, докато той говореше за това как ще използва по един презерватив на всеки час. Тя просто дишаше бързо, това бе всичко.

— Ще прегрееш — каза той. — Нека влезем в „Кофи Къп“ да пийнем по нещо разхладително, преди да си припаднала на тротоара и да се наложи да те нося.

Дейзи се завъртя към него и каза с приглушен от гняв глас:

— Тя вероятно вече се е обадила на майка ми и бог знае още на кого, разказвайки им, че сме купили „Парти пакет“ с презервативи в обедната си почивка!

— Тогава най-доброто нещо, което може да направиш, е да дойдеш с мен в кафенето, за да имаме свидетели, че не сме отишли в къщата ми да се постараем да ги използваме всичките. „Парти пакет“, а? — ухили се той. — Обзалагам се, че има голямо разнообразие. Дай да видя.

— Не! — извика тя и се извъртя настрана, когато той се протегна към плика.

Той потърка челюстта си.

— Сигурно има наредба срещу разпространението на порнографски материали на улицата.

— Презервативите не са порнографски материали — каза тя, усещайки как й прималява. — Те са средство за предпазване от бременност и болести.

— Обикновените презервативи, да, но вероятно в опаковка с надпис „Парти пакет“ ще има и няколко странни неща.

Дейзи прехапа устната си. Той нямаше да я арестува, нали? Тя бе почти сигурна. От друга страна, цялата тази работа бе излязла от контрол толкова бързо, че на нея все още й се виеше свят и не беше готова да насилва късмета си, затова мълчаливо му подаде плика.

Той не просто го отвори и погледна вътре, ами се протегна и извади „Парти пакет“-а, точно там на улицата. Дейзи се огледа наоколо за някоя дупка, в която да се скрие, всяка щеше да свърши работа. Тя отстъпи леко настрани от него, преди той да хване ръката й, а след това и гърба й, без да вдига поглед от етикета на кутията.

— Десет различни цвята и аромата — прочете той на глас. — Включително с аромат на дъвка, диня и ягода. — Той вдигна поглед и цъкна с език. — Изненадвате ме, мис Дейзи.

— Не знаех за динята — избълва тя, изведнъж притеснена, че в „Парти пакет“-а може да има презерватив на зелени райета. Това бе ужасна идея. Може би Барбара щеше да върне парите й, освен ако нямаше правило, което да забранява на хората да връщат презервативи. Не бе прието да връщаш бански костюми и бельо, така че Барбара можеше да я изхвърли от магазина, ако се опита да върне „Парти пакет“-а.

— Ако бях на твое място, щях да се притеснявам повече за дъвката — каза той разсеяно, докато все още четеше.

Тя примига и отстъпи назад.

— О, аз няма да ги надувам — каза тя, след което сложи ръка върху устата си и се опули срещу него с ужасени очи.

— Млъкни — каза тя яростно, няколко минути по-късно, когато той не даваше признаци, че ще спре да се смее. Той едва ли не ревеше, приведен към една паркирана до него кола. Все още държеше кутията с презервативи, докато се навеждаше напред с ръце, опрени на коленете. По лицето му се стичаха сълзи. Искаше й се това да бяха сълзи от болка.

Не, не искаше. Тя не искаше да нарани никого, дори и него. Но това вече бе достатъчно и тя нямаше да го търпи дори секунда повече. Ако искаше да я арестува, щеше да му се наложи да спре да се смее, за да го направи, защото тя си отиваше и си вземаше „Парти пакет“-а.

Той протегна лявата си ръка, за да я отблъсне щом тя приближи, явно мислейки си, че щеше да го удари, но това не спря кикотенето и тежкото му дишане.

Дейзи измъкна кутията от него и каза:

— Порасни! — с най-леденият си тон и си тръгна.

— Ч-чакай — чу го тя да се задъхва. — Дейзи!

Тя не спря да върви, нито се обърна. Гневът я държеше през целия път през площада до библиотеката и двете мраморни стъпала пред входната врата. Там тя се спря, пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои и след това нахлу през вратата, минавайки покрай регистратурата все едно бе мис Америка. Чак когато стигна до повдигащата се бариера в ъгъла осъзна, че държи „Парти пакет“-а в ръка и че белият плик, който го скриваше преди, го няма.

Кендра бе зад бюрото и естествено веднага погледна, за да провери какво носи Дейзи. Очите й се ококориха.

— Дейзи! Какво… — Тя спря, спомняйки си къде се намира и че трябва да пази тишина. Жената посочи безмълвно към кутията.

Всичко друго се бе провалило, затова тя опита да се държи равнодушно.

— Това ли? — попита тя, вдигайки кутията все едно не можеше да проумее реакцията на Кендра. — Просто кутия с презервативи. — След това се запъти към офиса си, затвори вратата и се срина върху стола си.

 

 

— Чух, че си купувала презервативи — каза Тод по телефона същата вечер, веселието му личеше ясно дори през телефонната слушалка.

— Ти, майка ми, леля ми, половината хора от църквата и всичките ми съседи — каза Дейзи и въздъхна. Все пак това бе планът й. Горе-долу.

— Също така, че ти и нашият виден полицейски началник сте използвали половината кутия в обедната си почивка.

— Аз се върнах директно в библиотеката! — изстена тя. — Знаех си, че Барбара Клъд ще каже това, тази клюкарка. Той не беше с мен, просто дойде докато аз бях на касата.

— Тя каза също, че той не си е купил нищо, заявил, че бърза и си тръгнал с теб.

— Това ще провали всичко. — Тя въздъхна и седна на масата за закуска, защото бе вдигнала телефона в кухнята.

Майка й и леля й Джо, както обикновено гледаха телевизия.

— Как така?

— Ако всички си мислят, че началник Русо и аз имаме… нещо…

— Връзка — предложи Тод.

— … тогава никой друг мъж няма да ме приближи! Как ще си намеря съпруг, ако никой не ме кани на среща, защото мисли, че на шефа на полицията това няма да му хареса?

— Виждам как това може да стане проблем. Той е едър като боксьор.

— Е, този развой на нещата решава въпроса с местните мъже, тъй че купих тези презервативи напразно.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Да не би да казваш, че само местните мъже могат да ги използват?

— О, аз не смятам да ги използвам. Знаех, че Барбара ще се разприказва, че съм ги купила и тогава някои от свободните мъже в града ще разберат, че съм свободна и модерна и тем подобни неща, и ще бъдат достатъчно заинтригувани поне да ми хвърлят един поглед. Така трябваше да стане на теория — каза тя навъсено. — На практика, началникът провали всичко. Сега ще трябва да се съсредоточа върху мъжете в нощните клубове.

— Ще излизаш ли тази вечер? — попита той.

— Не, имам прекалено много работа по къщата. Бък Латъм приключи с боядисването, така че сега трябва да почистя и да намеря мебели, да си купя прибори, такива неща.

— Какъв стил мебели искаш?

— Ами, къщата е малка, така че съм се спряла на топли и уютни. Какъвто и стил да се нарича, това е, което искам.

— Държиш ли да са нови? Или би предпочела някои индивидуални по-стари неща? Може да ги намерим на търгове, за част от цената, която би платила в някой мебелен магазин за нещо ново.

Идеята за пестене на пари винаги бе добра според Дейзи.

— Никога не съм ходила на търг. Кога има някой и къде?

— Навсякъде, по всяко време — каза той провлачено. — Ще открия някой за утре вечер и ще обзаведем къщата ти, преди да се усетиш.

 

 

Дейзи се нанесе в малката си къща в петък, след водовъртеж от подготовка, която не й остави никакво време да се суети около начина, по който началник Русо бе саботирал плана й с презервативите. Бе толкова заета, че не я интересуваше как някои хора си шепнеха зад ръцете си щом я видеха. Това все пак бе двадесет и първи век; купуването на презервативи не бе голямо събитие, дори в Хилсбъро. Много хора го правеха, иначе Сайръс Клъд нямаше да има такъв голям запас.

През повечето време тя нямаше кога да мисли за нищо друго, освен за тежката задача по преместването си. Никога не си бе позволявала да си купува неща и да ги заделя за времето, когато се омъжи и има собствен дом, защото това щеше да е като да признае, че не е доволна от живота си. Е, добре, тя не бе доволна, но сега си го признаваше — и правеше нещо по въпроса.

Все още не беше омъжена, но имаше своя къща. Какво като бе малка и под наем, в западнал квартал? Имаше ограда в задния двор и щеше да си вземе куче и това бе лично нейно място. За съжаление, тъй като никога не бе купувала каквито и да било домакински вещи, като се изключи спалното й бельо, се бе наложило да направи истински маратон по пазаруване, за да се сдобие с хилядите неща, от които се нуждае едно домакинство.

Купи си завеси и кухненски приспособления, зареди се с продукти и домакински пособия, снабди се с метла, прахосмукачка и парцал за под — нейна собствена прахосмукачка! Бе толкова въодушевена, че прекарваше всеки свободен час чистейки и подреждайки нещата си.

Когато не се занимаваше с това, Тод я държеше заета с търсенето на мебели. Тя бе малко изненадана, но много благодарна, че той показваше такъв интерес към новия й живот, защото помощта му бе незаменима. Той я заведе на два търга и тя откри радостта от това да кима с глава, докато конкуренцията й за определен предмет се предаде и се откаже от надпреварата; след това вдигаше картата с номера си и дадените лампа, килим или маса ставаха нейни. Победата й даваше тръпка, заради която Тод я гледаше развеселен всеки път, когато тя решеше да наддава за нещо.

— Ти си като акула, спуснала се към сурова стръв — лениво каза той, усмихвайки се на цвета, избил по бузите й и искрите в очите й.

Тя веднага се изчерви.

— Така ли? Божичко! — Дейзи постави ръце в скута си, сякаш да ги спре да размахат отново малката карта с номер върху нея.

Той се разсмя.

— О, не спирай. Забавляваш се повече отколкото аз някога съм се забавлявал.

— Забавно е, нали? — Дейзи забеляза количката за чай, която предлагаха в момента. Тя не разполагаше с голямо пространство и ако купуваше всичко, което хареса, нямаше да има място за необходимите неща, като мебели например. От друга страна количката за чай щеше да изглежда великолепно в ъгъла на дневната, с цвете върху нея и може би някоя снимка на долните рафтове…

След няколко минути яростно наддаване, количката за чай бе нейна — заедно с приветлива малка маса и два стола, чифт лампи с прозрачна розова основа и кремави нюанси, един сиво-зелен килим, голям мек фотьойл, който се люлееше и бе тапициран в сиво-синьо с кремави райета, и малък шкаф за телевизора й.

Щом бяха готови да си тръгнат, Тод погледна плячката й и каза:

— Радвам се, че взехме назаем пикапа. Този голям стол никога нямаше да се побере в багажника на колата ти.

— Прекрасен е, нали? — каза тя жизнерадостно, представяйки си вече как се сгушва в него.

— Определено е, и знам точно на какво ще подхожда. Обаче се опасявам, че ще е нещо ново — каза той извинително. — Но е съвършеното канапе, заклевам се.

Съвършеното канапе бе покрито с най-непрактичната тапицерия от едри кичести рози на сиво-син фон, който почти съвпадаше със синьото на фотьойла й. Тя смяташе дивана за безбожно скъп, но се влюби в него от пръв поглед. Без скучни кафяви десени за нея, сър. Тя искаше едрите кичести рози. И щом всичко бе подредено в малката й къща, крайният резултат бе дори по-уютен, отколкото си го бе представяла.

 

 

В петък вечер малката къща на Дейзи бе пълна с хора, мебели и кашони.

Евелин, Бет и леля Джо сортираха нещата, слагайки кашоните в стаите, където щяха да се подредят, но без да ги разопаковат, защото ако го направеха, Дейзи нямаше да знае къде се намира нищо. Тод бе поставил последните щрихи на декора като окачи няколко картини, помогна й да подреди мебелите, предоставяйки й малко от нужните за целта мускули, необходими за местенето на по-тежките предмети. Дрехите й бяха в гардероба, завесите бяха окачени, книгите й подредени на етажерката, храната в хладилника — всичко бе готово.

Къщата бе доказателство за това, какво може да се постигне, когато някоя много решителна жена — и един дилър на антики — се захванат за работа. Съседите й бяха помогнали да пренесе мебелите за спалнята си; от местния магазин за електроуреди бяха доставили и монтирали печката, хладилника, микровълновата, пералнята и сушилнята още същия ден, в който ги купи. Предвид парите, които бе похарчила, доставката на деня бе най-малкото, което можеха да направят.

Евелин бе приготвила задушено месо и го бе донесла у Дейзи за първата й вечер в новия дом. Дейзи настани майка си и леля си Джо на малката маса, която бе купила, а тя, Бет и Тод седнаха на пода, смеейки се и говорейки си по начина, по който го правеха хората, който се бяха преборили с някоя много трудна задача.

— Не мога да повярвам — каза тя, без да спира да се смее, докато се оглеждаше из кухнята. — Всичко това стана само за две седмици!

— Какво мога да кажа? — отвърна провлачено Тод. — Ти си експлоататор. — Той хапна отново от задушеното и въздъхна от наслада. — Мисис Майнър, трябва да отворите ресторант. Ще натрупате несметни богатства.

— Аз вече съм богата — искрено каза тя. — Имам семейството си и здравето си. Всичко друго е просто работа.

— Освен това — каза Бет, — аз още не съм се съвзела от шока, след като видях как Дейзи промени външния си вид. Дай ми малко време, преди да започнеш да превръщаш майка ми в кулинарен магнат.

Те всички се разсмяха, защото след изумената й реакция в неделя, Бет бе също толкова ентусиазирана, колкото всеки за подобрението във вида на Дейзи. Евелин бе много облекчена, защото се притесняваше за егото на по-малката си дъщеря. Бет бе Майнър все пак, а жените от семейство Майнър бяха направени от здрав материал. Освен това Бет и Дейзи се обичаха искрено и винаги се бяха разбирали.

— Ще ти отпусна няколко месеца, за да свикнеш — каза Тод. — Но няма да се отказвам. Храна като тази трябва да се споделя.

— И да се плаща за нея — каза Джо, свивайки устни.

— Това също. — Той се огледа наоколо и каза на Дейзи: — Надявам се, че си сменила ключалките на вратите.

— Това бе първото, което направих. Всъщност Бък Латъм го направи вместо мен. Аз имам два ключа, резервният е в майка ми и собственикът има един. Нямаше да оставя старите ключалки.

— И ще си вземе куче — каза леля Джо. — Всъщност имам приятелка, чието куче роди малки преди няколко седмици. Ще й се обадя, за да видя дали все още са й останали кученца.

Кученце! Дейзи усети внезапен изблик на удоволствие. Досега бе обмисляла варианта да си намери голямо куче, но би било чудесно да си има кученце и да го отгледа от малко.

— Кученце — каза Тод, леко намръщен. — Няма ли да е по-добре някое голямо куче?

— Искам кученце — каза Дейзи, вече представяйки си усещането от топлото, малко, извиващо се телце в ръцете й.

Добре де, най-вероятно това бе повлияно от желанието да си има бебе, но засега едно кученце щеше да е достатъчно.

Тод забави крачка, докато другите си тръгваха и спря на верандата.

— Ще ходиш ли на танци утре вечер?

Тя се замисли за всичко, което трябваше да се направи в къщата. После се замисли за дългите часове, които бе отделила за това тази седмица. Миналата седмица в клуб „Бъфало“ бе забавно, поне, преди да започне побоят.

— Мисля, че ще ида. Наистина обичам да танцувам.

— Тогава внимавай и се забавлявай.

— Благодаря ти. Ще го направя. — Тя се усмихна и му помаха, докато той се отдалечаваше с колата си, благодарейки на щастливата си звезда, че намери такъв добър приятел като Тод Лоурънс.