Линда Хауърд
Ловен сезон (11)

9

Не всеки можеше да излезе вечер, за да се отдаде на див живот, да танцува докато вече не може да стои на краката си, да започне сбиване и да се прибере вкъщи преди девет, каза си Дейзи на следващата сутрин. Е, вечерта не бе безспорен успех; първата част бе много успешна. Дори повече. Тя се бе забавлявала и щеше да го направи отново. Не частта със сбиването — поне се надяваше, че нямаше да се повтори — но определено частта с танцуването и привличането на мъжкото внимание.

След църква, където стоически изтърпя безочливото любопитство на приятелите и познатите си — хора, които би трябвало да знаят, че не е прието да се вторачват в някого — тя хапна бързо обяда си и се преоблече в новите си дънки, решена да покара покрай Ласитър Авеню и да провери докъде бе стигнал Бък Латъм с боядисването на къщата й. Сега, когато тя наистина бе поела по новия си път, бе нетърпелива да продължи напред и да започне да живее отделно. Когато излезе на верандата с чантичката си и ключовете за колата в ръка обаче, на тротоара пред къщата паркира бял форд.

Сърцето й подскочи докато гледаше как началник Русо измъква голямото си тяло от шофьорското място. Тя бе разказала на майка си за случилото се предишната вечер, пропускайки да спомене, че бе смачкала тестисите на един мъж. Предполагаше, че началник Русо бе тук, за да изпее всичко и да й чете конско, сякаш имаше някакво право. Той със сигурност не бе в клуб „Бъфало“ по работа. Бе там, за да се забавлява, точно както и тя, но поне нейните намерения бяха почтени.

Той също бе облечен в дънки и черна тениска, която бе прилепнала към широките му мускулести рамене. Тя въздъхна и си помисли, че изглежда като мъж, който се занимава с вдигане на тежести, повече от всякога. Спомняйки си колко лесно само с една ръка я бе изнесъл от клуб „Бъфало“ миналата вечер тя бе сигурна, че го е определила правилно.

— Отиваш ли някъде? — попита той, застанал на малката, оградена с цветя алея, гледайки нагоре към сенчестата веранда, на която стоеше тя.

— Да — открито отговори Дейзи.

Добрите обноски изискваха да каже нещо като, „О, щях да ходя до супермаркета за малко, но това може да почака. Защо не влезеш за едно кафе?“. Тя ограничи отговора си само до тази единствена дума. В него имаше нещо, което я караше да забравя възпитанието си.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — попита той, а очите му блестяха по начин, който я караше да мисли, че е повече развеселен, отколкото разстроен.

— Не.

Той посочи с глава към колата си.

— Тогава нека да се повозим. Не мисля, че би искала да водим този разговор тук навън, където всичките ти съседи могат да ни чуят.

Сърцето й застина.

— О, боже мой, да не би да ме водиш в центъра? — Тя слезе бързо по стълбите и тогава я завладя ужасяваща мисъл. — Онзи мъж от снощи… той не е умрял, нали? Беше нещастен случай! Дори и да е умрял, това няма ли да е убийство със смекчаващи вината обстоятелства?

Той потърка долната част на лицето си и тя се вгледа подозрително в него. Изглеждаше сякаш се опитва да прикрие усмивката си. За бога, в това нямаше нищо смешно!

— Доколкото знам гаджето ти е добре. Вероятно известно време ще го наболява и ще ходи странно, но ще оцелее.

Тя издиша дълбоко.

— Това е успокоително. Тогава защо ще ме водиш в центъра?

Той отново потърка лицето си. Този път нямаше никакво съмнение: той се смееше. Добре!

Джак се протегна и хвана ръката й, хватката му бе топла и достатъчно здрава, сякаш бе свикнал да се справя със злодеи, които не искаха да тръгнат с него.

— Не се мръщи, мис Дейзи — каза той, задушавайки едва доловим кикот. — Просто… центърът, няма същото звучене в Хилсбъро, както в Ню Йорк.

Добре де, това бе вярно, като се има предвид, че те на практика вече бяха в центъра, само на няколко пресечки от полицейския участък и бизнес района. И все пак можеше да бъде по-мил.

Щом той отвори предната врата на колата си, за да й помогне да се качи, входната врата на къщата се отвори и Евелин излезе.

— Началник Русо! Къде водите Дейзи?

— Само на една малка разходка, мадам. Обещавам ви, че ще се върнем до един час.

Евелин се поколеба, след това се усмихна.

— Приятно изкарване.

— Благодаря, мадам — сериозно каза началникът.

— Страхотно — измърмори Дейзи, докато той се качваше в колата. — Сега ще си помисли, че излизаме заедно.

— Може да се върнем и да й кажеш какво става в действителност — предложи той, докато потегляше, без да изчака отговора й.

Това беше толкова неприятно; естествено тя не искаше, но той го знаеше още преди да направи предложението си. Просто се правеше на всезнайко.

— Аз имах същото право да бъда в онзи клуб, както и ти — каза тя, скръсти ръце и навири нос.

— Съгласен съм.

Тя сниши нос, за да го погледне стреснато.

— Тогава, защо ме разпитваш? Не съм направила нищо лошо. Кавгата не беше по моя вина, а и наистина не съм искала да смачкам тестисите на онзи мъж.

— Знам.

Той отново се хилеше, как не го беше срам. Какво беше толкова смешно?

— Тогава какво не е наред?

— Няма нищо. И не те разпитвам. Помолих те да дойдеш на разходка с мен. Нещо доста по-различно от това, да те заведа в стаята за разпит и да те пека на бавен огън в продължение на часове.

Успокоена, тя въздъхна тежко и се отпусна на седалката, но веднага се изправи отново.

— Не ме помоли, а ми нареди, какво друго оставаше да си помисля? „Нека се повозим“. Полицаите казват това постоянно по телевизията и то винаги означава, че те водят в участъка, за да те арестуват.

— Значи сценаристите трябва да измислят нов диалог.

Изведнъж я завладя нова, ужасяваща мисъл. Господи, началникът не я ухажваше, нали? Срещите им винаги бяха изнервящи, но предишната вечер й бе показала каква разлика имаше в отношението на мъжете към нея, след като бе променила външния си вид. Стомахът й се сви. Все още не бе свикнала да казва на мъжете, че не е заинтересована. Той не можеше да е заинтересован, нали? Вероятно тя не изглеждаше чак толкова по-добре, колкото си мислеше.

Дейзи свали бързо сенника и погледна в огледалото, закрепено на него, след това също толкова бързо го върна обратно. О, боже.

— За какво беше това? — любопитно попита той. — Не се загледа достатъчно бързо дори да си провериш червилото.

Тя изцяло бе забравила за червилото. Все пак бързият поглед й бе напълно достатъчен, за да я убеди, че не бъркаше, що се отнася до промяната.

— Просто се чудех дали в полицейските коли има огледала на сенниците — смотолеви тя. — Това изглежда малко… женствено.

— Женствено? — Той изглеждаше така, сякаш бе прехапал вътрешната страна на бузата си.

— Не че поставям под съмнение твоята мъжественост — каза тя внимателно.

Последното нещо, което желаеше, бе той да се почувства длъжен да доказва своята мъжественост пред нея. Беше чела, че мъжете приемат подобни коментари лично. Егото им бе тясно свързано с мъжествеността им или нещо подобно.

Той въздъхна.

— Без да се обиждаш, мис Дейзи, но да следва твоята мисъл човек, е като да се опитва да хване подивял заек.

Тя не се обиди, защото бе прекалено благодарна, че той не може да проследи точно тази нейна мисъл. Вместо това каза:

— Бих искала да не ме наричаш мис Дейзи. Кара ме да се чувствам… — Тя щеше да каже като стара мома, но това определение бе прекалено близко до истината. — … старомодна.

Той отново хапеше бузата си.

— Щом мрежата за коса е по мярка…

— Аз не нося мрежа за коса! — извика тя и отново потъна в седалката изненадано. Тя никога не викаше. Никога не избухваше. Невинаги бе учтива с него, но не му бе викала. Вече започваше да се тревожи; дали имаше закон за викането срещу някой от силите на реда? Да вика срещу него не бе същото като да вика на някой полицай, който я е спрял за превишена скорост — сякаш тя някога бе карала с превишена скорост — но той все пак бе шефът на полицията, а можеше да бъде и по-лошо…

— Отново се отнесе някъде — измърмори той.

— Просто се чудех дали има закон против викането срещу началника на полицията? — призна си тя.

— Мислиш си, че ще те хвърля зад решетките, заради крещене?

— Това бе неуважително от моя страна. Извинявам се. Обикновено не викам, но пък и досега не са ме обвинявали, че нося мрежа за коса.

— Мога да разбера какво те е провокирало.

— Ако продължиш да хапеш бузата си — отбеляза тя, — ще се нуждаеш от няколко шева.

— Ще се опитам да не го правя отново. И за твоя информация, казвам ти мис Дейзи в знак на уважение.

— Уважение? — Тя не знаеше дали това е хубаво или не. От една страна, разбира се, искаше той да я уважава, но от друга, това не бе точната реакция, която желаеше от мъж, който бе поне няколко години по-възрастен от нея. Може би предишната вечер в клуба е извадила чист късмет и не е била толкова привлекателна, колкото си мислеше. Може би мъжете биха танцували с която и да е жена в клуба.

— Напомняш ми на леля ми Беси — каза той.

Дейзи почти изстена на глас. О, боже, бе по-лошо отколкото си мислеше. Леля му! Сега бе сигурна, че снощи е било само щастлива случайност. Много внимателно, тя свали сенника и погледна в огледалото, за да види дали е възможно да е направила толкова голяма грешка.

— Дори няма да питам — въздъхна той.

— Приличам на леля ти? — Тя почти изстена думата.

Той започна да се смее. В действителност й се присмиваше.

Покрусена тя вдигна сенника и отново скръсти ръце.

— Пралеля ми, в действителност. И не казах, че приличаш на нея; казах, че ми напомняш на нея. Тя също нямаше голям житейски опит.

Наивна. Той имаше предвид наивна. За нещастие, не грешеше. Ето какво се случваше, когато прекараш живота си с нос, заровен в книгите. Може да знаеш много интересни факти, но когато стане въпрос за житейски опит в реалния живот, си общо взето на тъмно.

Той зави надолу към главния път за Форт Пейн.

— Защо отиваме във Форт Пейн? — попита Дейзи, гледайки наоколо към кедровите дървета и зелените планини. Разходката бе приятна, но тя не можеше да се сети дори за една причина, поради която трябваше да отидат там.

— Не отиваме там. Просто карам наоколо.

— Искаш да кажеш, че не отиваме на никое определено място?

— Казах, че отиваме да се разходим. Това включва обикаляне.

Сега тя отново се върна на ужасното подозрение, че той може би я ухажва, но ако това бе така го правеше по-много странен начин, като й казваше, че прилича на пралеля му и й се присмиваше. От друга страна, той бе янки; може би това бе начинът, по който го правеха на Север.

— Предпочитам да се разходим в друга посока — каза тя смутено. — Обратно към къщи.

— Твърдоглавка.

Е, това определено не бе много любезно, следователно не можеше да я ухажва. Значително успокоена, тя засия срещу него.

— Какво? — попита той, гледайки я обезпокоено.

— О, нищо.

— Ти ми се усмихваш. Това е дяволски страшно.

— Усмивката ми е плашеща? — Сиянието избледня.

— Не, фактът, че се усмихваш, е плашещ. Това ми казва, че мисълта ти се е отнесла отново нанякъде.

— Не е. Знам точно накъде се е запътила. Но съм облекчена, че ти не си наясно. — Проклятие, щеше й се да не бе казвала това. Трябваше да помни, че той бе полицай, а те бяха ужасно любопитни.

— Нима? — Точно както се бе опасявала, сега той бе заинтригуван.

— Лични неща — информира го тя.

Един джентълмен щеше да остави въпроса до там. Тя трябваше да помни, че той не бе джентълмен.

— Какви точно лични неща? — настоя той. — Секси неща?

— Не! — ужасено каза тя. И тъй като да го остави да си мисли, че има нещо такова, бе много по-лошо от това, което наистина си мислеше, тя каза: — Просто се страхувах, че може да ме ухажваш и когато каза „твърдоглавка“, бях облекчена, защото не би го казал, ако ме ухажваше. Това е.

— Да те ухажвам? — Раменете му започнаха леко да се тресат.

— Да, или както там го наричат в днешно време. „Сваляне“ ми звучи малко прекалено, все едно сме в гимназията, а освен това, това не е среща. Повече прилича на отвличане.

— Не съм те отвлякъл. Просто искам да говоря с теб насаме за снощи.

— Какво за снощи? Ако не съм нарушила никакви закони…

— Ще престанеш ли да се вайкаш за това? Трябва да ти кажа някои неща за ходенето по нощни клубове.

— Трябва да знаеш, че съм възрастен човек и мога да ходя, в който нощен клуб реша. Дори ще го направя, така че ти можеш…

— Ще млъкнеш ли за една минута! — извика той. — Не ти казвам да не ходиш, просто се опитвам да те предупредя да бъдеш внимателна за определени неща.

Тя остана мълчалива за известно време.

— Съжалявам — най-накрая каза тя. — Ти просто ме караш да се настройвам отбранително. Може би е, защото си шеф на полицията.

— Просто се спри и ме слушай. Заради това, което си направила с косата си и начина, по който се обличаш, мъжете ще започнат да те свалят.

— Да — каза тя със задоволство. — Така е.

Той въздъхна.

— Познаваш ли някого от тях?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава не можеш да им вярваш.

— Е, аз не се бях запътила да си тръгвам с някого от тях или нещо подобно, а и бях с моята кола, за да се прибера сама…

Той я прекъсна.

— Чувала ли си някога за така наречените секс наркотици, използвани за изнасилване?

Това я накара да замълчи. Шокирана тя се вгледа в него.

— Искаш да кажеш… че тези мъже…

— Не знам, ти също не знаеш. Точно това имам предвид. Когато излезеш навън, не оставяй никой да ти носи питие, освен сервитьорката. Още по-добре би било да идеш до бара и да си го вземеш сама. Не оставяй питието си на масата докато танцуваш или отиваш до тоалетната, или поради каквато и да било друга причина. Ако го направиш, не пий повече от него. Поръчай си ново.

— К-какъв вкус ще има? Ако някой подправи питието ми, имам предвид.

— Не би могла да го усетиш, не и смесен в напитката ти.

— Боже! — Тя сложи ръце в скута си, разстроена от мисълта, че някой от онези приятни мъже, с които танцува снощи, можеше преднамерено да я дрогира, за да може да я заведе на някое място и да прави секс с нея, докато тя е в безсъзнание. — Тогава… как мога да разбера?

— В действителност не можеш. До момента, в който започнеш да усещаш ефекта няма да мислиш логично. Винаги е най-добре да ходиш в клубовете с приятелка, за да може да се наглеждате взаимно. Ако някоя от вас започне да се държи сънено или замаяно, най-добре е да отидете в спешното. И за бога, не оставяй никой мъж, с когото си се запознала, да те кара където и да било.

Ужасена Дейзи се опита да се сети за приятелка, която би отишла с нея в някой нощен клуб. Нито една не й дойде на ум; не че нямаше приятелки, но всички те бяха омъжени с деца и ходенето по нощни клубове без съпрузите им, за да може тя да се среща с мъже, не бе точно това, което биха искали да правят. Майка й и леля й Джо бяха свободни, но… не, за това и дума не можеше да става.

— Има няколко вида такива наркотици — продължи той. — Сигурно си чувала за Рохипнол, но този, който наистина притеснява полицията е ГХБ.

— Какво е това? — Тя не бе чувала за него.

Той се усмихна строго.

— Течност за премахване на боя, смесена с препарат за почистване на стъкло.

— О, боже мой! — Ужасена тя се вгледа в него. — Това може да убие човек.

— В достатъчно големи количества, да. А понякога не е необходимо да са толкова големи, защото не знаеш колко силно ще те удари.

— Но… няма ли да изгори гърлото при преглъщане?

Той поклати глава.

— Не. При свръхдоза, просто заспиваш и не се събуждаш повече. Ако е смесен с алкохол, ефектът се усилва и е още по-непредсказуем. Ако някой ти сложи ГХБ, общо взето не го е грижа дали ще умреш или не, стига да може да те чу… ъъ, да прави секс с теб, докато си още топла.

С широко отворени очи Дейзи се вгледа в пейзажа навън. Като си помислеше, че подобни неща се случват по света! Той хвърли съвсем друга светлина върху случилото се в клуба и тя никога нямаше да може да го възприема постарому. Но ако не излизаше навън сред хората, как щеше да срещне необвързани мъже? Прехапа долната си устна, докато обмисляше ситуацията, но в крайна сметка ходенето на танци в клубовете бе най-ефективният начин да постигне целите си. Просто трябваше да бъде изключително предпазлива и да спазва напътствията му.

— Ще внимавам — пламенно каза тя. — Благодаря ти, че ме предупреди. — Беше много мило от негова страна да я предупреди за опасностите, с които може да се сблъска, по-мило отколкото бе очаквала от него. Може би бе прекалено строга в критиката си, само защото той бе малко по-безцеремонен и прям в думите си.

Джак намали щом стигнаха до една църква, след това направи завой на паркинга и потегли обратно към Хилсбъро.

— Кога ще излизаш отново? — попита той непринудено.

Благодарността стигаше само до тук.

— Защо? — попита тя, а гласът й бе изпълнен с подозрение.

— За да мога да предупредя всички мъже да носят спортни предпазители, защо иначе? — Той въздъхна. — Това бе просто въпрос, за да поддържам разговора.

— О! Ами, разбира се, няма да излизам в неделя или през седмицата, така че предполагам следващият уикенд. И без това трябва да поработя по къщата си, за да мога да се нанеса.

— Изнасяш се?

— Наех къща на Ласитър Авеню.

Той й хвърли бърз поглед.

— Ласитър? Това не е много добър квартал.

— Знам, но изборът ми бе ограничен. А и ще си взема куче.

— Вземи си голямо куче. Немска овчарка ще е добре. Те са умни, лоялни кучета и ще те защитят и от самата Годзила.

Немските овчарки се използваха в отрядите на К-9, затова тя предположи, че той е запознат с тях от там. Тези кучета трябва да са издръжливи и благонадеждни, в противен случай полицията не би ги използвала.

Опита се да си се представи как стои в някой удобен стол и чете, докато в краката й се е сгушило голямо куче, но картината просто не се появяваше. Тя беше по-скоро човек, който би предпочел някое малко куче; териер, може би това би било по-добре от някоя огромна немска овчарка. Беше чела, че малките кучета също биха изплашили крадец, защото те лаеха при най-малкия шум, а и всичко, което тя искаше, бе алармена система, а не военна контраофанзива. Териерите ставаха за аларма. Или щеше да си вземе някоя от онези малки сладки малтийски болонки, с малка панделка на главата.

Обсъждаше на ум плюсовете на малките кучета, докато пътуваха към дома й и се изненада, когато той спря до бордюра пред къщата. Тя примигна за миг към минивана, паркиран на алеята и след това го разпозна.

— Имате гости — съобщи началник Русо.

— Сестра ми Бет и семейството й — каза Дейзи.

Те идваха на гости поне два пъти месечно, обикновено в неделя, след църква. Тя трябваше да ги очаква, но това напълно се бе изплъзнало от ума й.

Докато се протягаше към дръжката на вратата, леля Джо излезе на верандата.

— Влизайте — извика тя. — Идвате точно навреме за домашния сладолед.

Началник Русо излезе от колата преди Дейзи да успее да каже, че не е необходимо да остава. Когато й отвори вратата на колата, тя остана на място, гледайки го с огромни очи.

— Хайде, идвай — нетърпеливо каза той. — Сладоледът се топи.

— Това не е добра идея — прошепна тя.

— Защо? — прошепна в отговор той, но очите му блестяха.

— Те си мислят, че ти… че ние…

— Че те ухажвам? — услужливо й помогна той, като буквално я измъкна от колата и я забута по пътеката.

— Не се шегувай с това! Знаеш как е с клюките в малкия град. Освен това, не ми харесва да подвеждам семейството си.

— Тогава им кажи истината, че исках да те предупредя за опасността от секс наркотиците.

— И да докарам инфаркт на майка си? — разпалено каза Дейзи. — Да не си посмял!

— Тогава им кажи, че сме просто приятели.

— Все едно ще повярват на това.

— И защо да е толкова невероятно?

— Просто така! — Вече бяха стигнали входната врата и той я отвори за нея, бутайки я вътре.

Там имаше малко фоайе и голяма всекидневна, която се откриваше непосредствено вляво. Шумът от гласовете заглъхна щом влязоха в стаята, купички със сладолед бяха поставени на плота; Дейзи имаше чувството, че стотици хора се взират в нея, въпреки че бяха само майка й, леля й Джо, Бет и Нейтън и двамата й племенника, Уилям и Уайът. Тя толкова рядко бе на фокуса на вниманието им, че дори и това й се струваше много.

— Ъмм… това е началник Русо.

— Джак — каза той, протягайки ръка да се здрависа първо с майка й, след това с леля Джо, докато Дейзи ги представяше.

Нейтън се изправи щом дойде неговият ред, протягайки ръка, но погледът му бе подозрителен, а на лицето му бе изписано онова изражение, което мъжете използват, когато мислят, че има нужда да защитават семействата си. Защо се чувстваше длъжен да защитава нея, Дейзи нямаше никаква идея.

Началник Русо сигурно бе свикнал на подобен показ на тестостерон, защото дори окото му не трепна.

— Нека да ви донеса малко сладолед — каза Евелин. — Само ванилов е, но мога да му сложа малко орехи и фъдж сос, ако желаете.

— Ванилията е любимият ми вид — каза началникът толкова искрено, че Дейзи щеше да му повярва дори да знаеше, че това не е вярно.

Той не изглеждаше като любител на ваниловия сладолед, но тя не можеше да спори. Колкото по-бързо си изядеше сладоледа и си тръгнеше, толкова по-добре за нея.

Бет не обърна никакво внимание на началника, тя зяпаше Дейзи, очите й бяха огромни и леко замъглени.

— Ти си руса — тихо каза тя. — Мама каза, че си изсветлила косата си, но… но ти си руса.

— Хубава си — каза десетгодишният Уайът почти обвинително.

Той бе на възрастта, в която не харесваше момичета и да открие, че любимата му леля се превръщаше в едно от тях, бе разстройващо.

— Съжалявам — извини се тя. — Ще се постарая да се поправя.

— На мен ми харесва — каза единадесетгодишният Уилям, подарявайки й срамежлива усмивка, която след няколко години щеше да покорява женските сърца.

— И носиш дънки! — почти изплака Бет.

Самата тя бе облечена в много изискани къси панталони и подходящ потник, но тази Дейзи, която тя познаваше, рядко носеше панталони и никога не бе притежавала дори един чифт дънки.

— Ходих на пазар — каза Дейзи неудобно, докато всички, включително и началникът я оглеждаха от глава до пети. — И си продупчих ушите. — Тя посочи малките халки, надявайки се да отвлече вниманието им нагоре.

— Мисля, че изглеждаш страхотно — каза Нейтън, усмихвайки се насреща й.

Тя обичаше зет си, но й се искаше да бе малко по-чувствителен към настроението на Бет в момента. Защото Бет бе повече от леко шокирана от промяната на сестра си.

Но сестра й не бе егоистка. Успя да се усмихне, след това стана и прегърна Дейзи.

— Изглеждаш прекрасно — каза тя, докато Евелин се върна в стаята с две купички, пълни до горе със сладолед.

— Да, наистина — каза Евелин, усмихвайки се на двете си дъщери, подавайки купичките на Дейзи и началника.

— И така — каза приповдигнато леля Джо, — от колко време излизате заедно вие двамата?

— Ние не… — започна Дейзи, само за да бъде изпреварена от много по-дълбок глас.

— От около седмица — каза началникът.