Лий Чайлд
Не се връщай (36)

36

— Намеренията им по отношение на корвета май наистина са сериозни — промърмори Ричър. — По всичко личи, че са развъртели роднинските телефони, за да съберат военния съвет. С боен призив към всички Клайтъновци от окръг Грант, от окръг Хампшър и Бог знае откъде другаде. Най-вероятно от десетина окръга, покриващи по-голямата част от тъй наречения Планински щат. А ако Спящата красавица на рецепцията снощи е син или племенник на собственика, значи е братовчед на Били Боб. Сега ще се издигне в очите на роднините с това, че ни е издал.

— Тоя корвет май ще се окаже по-голяма беля, отколкото струва — промърмори Търнър. — Беше лош избор.

— Но и голям кеф.

— Да имаш някакви умни идеи?

— Налага се да преговаряме с тях.

— Сериозно ли го казваш?

— „Предложи мир и разбирателство, използвай сила само в краен случай.“

— Кой го е казал?

— Май беше Троцки.

— Онзи, когото са убили в Мексико с шиш за трошене на лед?

— Това не обезсилва възгледите му.

— А какви са били те?

— Твърди. Казал е и други умни неща, например: „Ако не успееш да налееш разум в главата на опонента си, строши я в бордюра“. Той е бил човек на инстинктите. Най-вече в личния си живот. Те са го подвели само веднъж — в Мексико, когато са го наръгали с онзи шиш.

— Какво ще правим сега?

— Като за начало трябва да се облечем. За съжаление, по-голямата част от дрехите ми останаха в другата стая.

— Вината е моя — промърмори Търнър. — Извинявай.

— Излишно е да се притесняваш толкова. Ще оцелеем. Облечи се, а после ще отидем заедно в другата стая, за да се облека и аз. Така ще е по-безопасно. Ще бъдем навън не повече от две секунди. Но първо си вземи душ. Не бързаме за никъде, а те ще почакат малко. Няма да се появят тук, за да не потрошат вратата на братовчеда гадняр. Убеден съм, че това е част от фамилния кодекс.

 

 

Търнър се вмести в неговото обичайно време за къпане — точно за единайсет минути от посягането към крана до излизането от банята. Което в случая включваше и пауза за обмисляне как да стигнат до другата стая, без да бъдат засечени от пикапите. Предвид факта, че четирите автомобила обикаляха мотела с около 45 километра в час, заключението беше, че това е невъзможно. По тази причина тръгнаха на риск. Шансът беше на тяхна страна през половината от осемте метра, които разделяха двете стаи. После един от пикапите изскочи иззад ъгъла. Изненадан от появата им, водачът скочи на газта. Беше готов да изцеди докрай мотора. Еволюционен инстинкт като толкова други. В следващия миг Ричър отключи вратата и двамата се претърколиха в стаята.

— Сега вече знаят със сигурност, че сме тук — каза задъхано той. — Не че не са знаели и преди, но сега са сигурни. Хлапето на рецепцията се е погрижило да им предостави пълна информация.

Неговата стая изглеждаше недокосната. Ботушите му бяха под прозореца редом с чорапите. Бельото и втората тениска лежаха на стола, а якето му беше на закачалката.

— Аз също ще взема душ — рече той. — Ако продължават да обикалят около мотела, като излезем, вече ще им се вие свят.

 

 

След единайсет минути и Ричър беше готов. Седна на леглото да завърже връзките на ботушите си, после стана, облече якето си и дръпна ципа.

— Ще бъда щастлив, ако ме оставиш да се справя сам — каза той.

— Ами полицейският участък отсреща? — попита тя. — Не можем да си позволим да привлечем вниманието на ченгетата.

— Бас държа, че те ще оставят клана да прави каквото си пожелае. Сигурно половината от тях принадлежат към него. Но при всички случаи нещата ще приключат бързо, далече от погледа им. Обикновено става така.

— Ще дойда с теб.

— Вършила ли си и друг път такива неща?

— Да — отвърна тя. — Но не много.

— Няма как всички да се бият едновременно, най-малкото защото ще си пречат. А ние ще им охладим ентусиазма, като тръшнем първите няколко, ама наистина яко. Номерът е да не губим много време с никого от тях. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Което ще рече с един удар, за да преминем на следващия. Лактите вършат по-добра работа от юмруците, а ритниците са по-добри и от двете.

— Ясно.

— Но първо ще поговоря с тях. Несъмнено и те си имат слаби места.

 

 

Отвориха вратата и излязоха на ярката слънчева светлина. Четирите пикапа се бяха скупчили пред бетонните стълби с муцуните напред точно според очакванията на Ричър. Осемте мъже се бяха облегнали на страничните врати, калниците или каросериите. Чакаха търпеливо, сякаш разполагаха с всичкото време на света, а и защото знаеха, че тези стълби са единственият изход от стаите на горния етаж. Ричър разпозна тримата, които срещнаха на планинския път. Дребният, средният и големият. Последните двама не бяха променени за разлика от дребния, който изглеждаше почти напълно възстановен от това, което го беше довело до катастрофата. Останалите петима бяха същата стока — груби небръснати типове, най-дребният от които беше жилав и слаб като клечка, а най-едрият — издут като буре от бира и хамбургери. Никой не носеше оръжие. Ричър успя да види всичките шестнайсет ръце, които не държаха нищо. Нито пистолети, нито ножове, нито гаечни ключове, нито вериги.

Аматьори.

Ричър хвана с две ръце железния парапет и спокойно огледа сцената. Имаше вид на диктатор от старите филми, който се готви да произнесе реч пред тълпата.

— Момчета, трябва да намерим начин да се приберете у дома, преди да сте пострадали — каза той. — Искате ли да работим заедно по това?

Веднъж случайно чу тази фраза, която някакъв костюмар използва, говорейки по джиесема си. Искате ли да работим заедно по това? Вероятно беше специална техника, преподавана по време на скъпи семинари в позападналите бални зали на стари хотели. Вероятно защото естествено извикваше положителен отговор. Цивилизованите хора се чувстваха длъжни да работят един с друг, особено когато им се предложеше. Никой не казваше не, не искам.

Но собственикът на пикапа с двойната кабина го каза.

— Не сме дошли да работим с тебе, момче. Ние сме тука, за да ти сритаме задника, а след това да си приберем колата и парите.

— Добре — отвърна Ричър. — Можем да поемем и по този път, след като искате. Но не виждам защо всички трябва да влезете в болница. Чували ли сте за „Галъп“?

— Кой?

— Това е институт за изследване на общественото мнение. Особено преди избори. Те казват „тоя кандидат ще получи петдесет и един процента, а другият — четирийсет и девет“.

— Чувал съм за тях.

— А знаеш ли как го правят? Не се обаждат на всички американски граждани, защото това би отнело много време. Вместо това звънят на малка група хора, която се нарича представителна извадка, и после обобщават резултата.

— Е, и?

— Това ще направим и ние. Ще действаме с представителна извадка. Един представител от нас срещу един представител от вас. А резултатът ще отговаря на това, което би се случило, ако участваме всички. Така го прави „Галъп“.

Тишина.

— Ако спечели вашият представител, ще получите корвета срещу най-скапания ви пикап плюс половината пари на Били Боб.

Тишина. Никакъв отговор.

— Но ако спечели нашият отбор, ще ви дадем корвета срещу най-хубавия пикап и ще задържим всички пари.

Мълчание.

— Това е най-доброто, което мога да ви предложа, момчета — разпери ръце Ричър. — Все пак живеем в Америка. На всички ни трябват колела и пари. Сигурен съм, че ме разбирате какво ви казвам.

Никакъв отговор.

— Моята приятелка тук също е готова да участва. Имате право на избор. С жена ли предпочитате да се биете?

— Това са глупости — изръмжа собственикът на пикапа с двойната кабина.

— В такъв случай оставам аз — сви рамене Ричър. — Ето ви и по-изгодни условия: увеличете си своя дял. Двама от вас срещу мен. Какво ще кажете?

Мълчание.

— Добре, в такъв случай предлагам да се бия с ръце на гърба.

— Какво?!

— Чу ме.

— С ръце на гърба?

— Точно така. Предлагам ви страхотни условия, момчета. И в двата случая си получавате корвета. Това е справедливо, нали?

— Ще застанеш срещу двама от нас с ръце на гърба?

— Дори и с чувал на главата, стига да разполагах с такъв.

— Добре, приемаме — отсече собственикът на двойната кабина.

— Браво. Това е страхотно. Кой от вас има здравна застраховка? Наличието на такава е важно за избора ви.

Търнър се размърда до него.

— Току-що си спомних онова, което ми се изплъзваше — внезапно прошепна тя. — Особеното в онзи рапорт, за който говорихме снощи.

— За племенния старейшина ли? — тихо подхвърли Ричър. Неизвестен американец. Племенен старейшина. Песъчинката в прецизната машина. Американецът е обявен за неизвестен, но не и старейшината. — Съобщили са името му?

— Не точно. Техните имена са прекалено сложни, за да бъдат запомнени. Ние ги заменяхме с номера по реда на постъпващата информация за тях. А номера на въпросния човек го имаше в рапорта. Това означава, че вече е присъствал в системата. Тоест някой го познава.

— Кой беше номерът?

— Не си спомням. АМ и някакви цифри.

— Какво е АМ?

— Афганистанец от мъжки пол.

— Предполагам, че това е някакво начало.

Размяната на реплики беше прекъсната от собственика на двойната кабина.

— Окей, ние сме готови — извика той.

Ричър сведе очи към групичката в подножието на стълбите. Беше се разделила на две. Шестима срещу двама. Единият от двамата беше самият собственик на двойната кабина, а другият — шишкото, издут от менюто на „Макдоналдс“ и многото бира.

— Наистина ли можеш да го направиш? — разтревожено прошепна Търнър.

— Има само един начин да разберем — каза Ричър и заслиза по стълбите.