Кристин Кашор
Огнена (9)

Осма глава

Кансръл винаги допускаше Файър в съзнанието си — да се упражнява да променя мислите му. Дори я поощряваше, за да се усъвършенства. Тя влизаше в ума му, но всеки път сякаш попадаше в кошмар наяве.

Беше чувала истории за рибари, борили се за живота си с водни чудовища в Зимното море. Съзнанието на Кансръл наподобяваше чудовищна змиорка — студено, хлъзгаво и лакомо. Пресегнеше ли се към него, тя усещаше как лепкави обръчи я пристягат и я дърпат надолу. Съпротивляваше се с всички сили — първо да го овладее, после да го преобрази в нещо меко и топло. Котенце. Бебе.

Усилието да стопли съзнанието на Кансръл изцеждаше цялата й пламтяща енергия. После се залавяше да успокои, да уталожи бездънния му апетит, а накрая — да промени същината му, да породи чувства, каквито Кансръл никога не би изпитал по своя воля. Жалост към животно в клопка. Уважение към жена. Умиротворение. Влагаше и последната си капчица сила. Хлъзгавите, жестоки съзнания се противят на промяната.

Кансръл не го признаваше, но според Файър любимият му опиат бе тя да влиза в съзнанието му и да го изпълва с умиротворение. Той познаваше възбудата, но покоят беше нещо ново — състояние, което Кансръл явно не постигаше никога без помощта й. Топлотата и нежността го досягаха рядко. Никога не й отказваше да влиза в ума му. Доверяваше й се, защото знаеше, че използва силата си само за добро и никога — за да вреди.

Забравяше единствено да вземе под внимание крехката граница между доброто и злото.

* * *

Днес мислите на Арчър се оказаха недостъпни. Той я изолираше. Не че имаше значение, защото тя никога не влизаше в съзнанието му, за да го променя. Просто опипваше почвата, а в момента тя не я интересуваше. Не възнамеряваше да се извинява и да капитулира в неизбежната битка с него. Лесно щеше да намери в какво да го обвини. Високомерие, властност, инат.

Седяха около квадратна маса с Роен и неколцина от шпионите й и обсъждаха стрелеца, нахлул в имението на Файър, мъжете, които бе убил и човека, когото Файър бе усетила в стаите на краля.

— Из горите бродят много шпиони и много стрелци — констатира главният шпионин на Роен, — ала малцина са ловки като твоя загадъчен стрелец. Лорд Джентиан и лорд Майдог са събрали цели полкове стрелци, а някои от най-умелите стрелци в кралството са наемници на контрабандистите.

Да, Файър помнеше. Кътър, контрабандистът на животни, често се перчеше със стрелците си. Благодарение на тях залавяше стоката си — със стрели, намазани с приспиваща отрова.

— Сред пикийците също има прилични стрелци — обади се друг от хората на Роен. — Ние ги смятаме за простовато племе, способно само да строи лодки, да лови риба в морето и от време на време да плячкосва някой пограничен град, но те следят политиката в кралството ни. Не са глупави и не са на страната на краля. През последните трийсет години обедняха заради нашите данъци и търговски закони.

— Наскоро сестрата на Майдог се омъжи за пикиец — вметна Роен. — Корабоплавател, който кръстосва Източните морета. Смятаме, че напоследък Майдог наема пикийци в армията си.

Лошата новина стъписа Файър.

— Голяма ли е войската на Майдог? — попита тя.

— Все още е по-малка от кралската — отвърна твърдо Роен. — Майдог ме уведоми, че има двайсет и пет хиляди войници, но нашите шпиони в замъка му на североизток докладват за около двайсет хиляди. Само пешаците в четирите полка на Бриган са толкова, а помощните войски наброяват пет хиляди.

— А Джентиан?

— Не сме сигурни. Предполагаме, че войниците му са около десет хиляди. Всички живеят в пещери под Крилатата река до имението му.

— Колкото и да са войниците им — намеси се главният шпионин, — всички имат стрелци и шпиони. Твоят стрелец може да работи за кого ли не. Ако ни оставите лъка и стрелата, ще изключим някои възможности или поне ще определим откъде се снабдява със снаряжение. Но не се обнадеждавайте. Не ни давате кой знае какви насоки.

— Мъжът, убит в клетките ти, онзи, когото наричате бракониера… Не долови ли намеренията му, Файър? — попита Роен.

— Умът му беше празен — отговори Файър. — Не усетих нито лоши, нито почтени подбуди. Създаваше усещане, че е глупак, нечие оръдие.

— А мъжът в стаите на краля? И той ли беше такъв? — поинтересува се Роен.

— Не. Нищо чудно да е работел за другиго, но умът му бе целенасочен и изпълнен с угризения. Тревожеше се за себе си.

— Наш намерил вещите си разхвърляни — уточни Роен, — не липсва обаче нищо. Чудим се дали човекът не е търсил няколко писма. За щастие ги съхранявах аз, докато Наш го нямаше. Дали е бил шпионин? И чий? Ще го познаеш ли, ако пак го срещнеш?

— Да — кимна Файър. — Не смятам, че в момента е в замъка. Сигурно се е възползвал от отпътуването на Трети полк, за да си тръгне незабелязано.

— Изгубихме един ден — отбеляза главният шпионин. — Вчера трябваше да го открием с твоя помощ и да го разпитаме.

В този момент Файър си припомни, че макар да не я поглежда, Арчър й е приятел.

— Лейди Файър се нуждаеше от почивка — намеси се рязко той, — а и тя не е инструмент на ваше разположение.

Роен забарабани с пръсти по масата, вглъбена в собствените си мисли.

— Заобиколени сме от врагове — отрони мрачно тя. — Майдог, Джентиан, контрабандистите, пикийците. Хората им слухтят, за да научат плановете на Бриган, примамват съюзниците ни, кроят как да отстранят Наш, Бриган, близнаците, дори мен — поклати глава тя. — Ние също пресмятаме числеността на армиите им и числеността на армиите на съюзниците им. Гадаем кога ще нападнат. Крадем шпионите им и ги вербуваме да работят за нас. Не знаем кому да се доверим. Някой ден ще дойде пратеник да ми съобщи, че синовете ми са мъртви.

Кралицата говореше безстрастно, не за да предизвика съчувствие, а за да изложи фактите.

— Нуждаем се от теб, Файър — добави тя. — Не ме поглеждай уплашено! Не искам да променям мислите на хората, а да се възползвам от изострените ти възприятия.

Думите на Роен несъмнено бяха искрени. Но в разклатеното кралство скромните очаквания рано или късно щяха да прераснат в по-големи. Главата на Файър затуптя така, сякаш ще се пръсне от болка. Очите й се насочиха към Арчър, който отбягна погледа й, намръщи се на масата и бързо смени темата.

— Ще ми дадете ли още войници, кралице?

— Нямам право да ти откажа, след като вчера Файър им спаси живота — отвърна Роен. — Бриган ми остави десет дузини войници от Трети полк. Ти ще вземеш осем от моите стражи, които се биха в Грей Хейвън.

— Бих предпочел осем от Трети полк — възрази Арчър.

— Моите стражи са от кралската армия — обясни Роен. — Обучени са от Бриган и, естествено, вече са предани на твоята дама, Арчър.

Преданост не бе най-точната дума. Войниците, притекли се на помощ на Грей Хейвън, изпитваха към Файър по-скоро благоговение. Именно затова, разбира се, Арчър не ги искаше. Днес неколцина от тях дойдоха при нея, паднаха на колене, целунаха й ръката и се заклеха да я защитават.

— Добре — промърмори мрачно Арчър, усмирен донякъде от факта, че Роен нарече Файър негова дама. Файър прибави инфантилност към нещата, в които щеше да го обвини, когато разправията помежду им избухне.

— Да обсъдим още веднъж случая — предложи главният шпионин. — Всички нападения, до най-дребната подробност. Лейди Файър? Започнете от раняването ви в гората.

* * *

Арчър най-сетне й проговори — цяла седмица по-късно, когато крилатите чудовища и голяма част от болежките й си отидоха. Скоро щяха да отпътуват. Седяха до масата в дневната на Роен и я чакаха за вечеря.

— Додея ми вече от мълчанието ти — възнегодува Арчър.

Файър едва сдържа напушилия я смях. Забеляза двамата прислужници до вратата с уж безизразни лица, но развълнувано предвкусващи клюките, които ще отнесат в кухнята.

— Арчър, ти се преструваш, че не съществувам — напомни му тя.

Арчър сви рамене. Облегна се назад и я изгледа предизвикателно.

— Как да ти вярвам от сега нататък? Винаги ще съм нащрек за поредната проява на героична лудост.

Имаше подготвен отговор, но не биваше да го изрича гласно. Приведе се напред и го погледна право в очите. Не е първото безумие, което върша за това кралство. Знаеш истината и не бива да се изненадваш. Брокър няма да се учуди, когато му разкажем какво съм направила.

След миг очите му се отклониха от нейните. Пръстите му понаместиха вилиците върху масата.

— Иска ми се да не беше толкова смела.

Нямаше отговор за това. Понякога я обземаше отчаяние и известна лудост, но не беше смела.

— Явно си решила да ме оставиш да живея на този свят без сърцето си — укори я Арчър. — Едва не го направи.

Тя погледна приятеля си. Играеше си с ресните на покривката, отбягваше очите й, говореше нехайно и се опитваше да си придаде вид, че споменава нещо маловажно — уговорка, да речем, която е забравила и му е създала неудобство.

Протегна му ръка.

— Хайде да се помирим, Арчър.

В този момент в стаята влезе Роен и седна на стола между тях. Присви очи и изгледа недоволно Арчър.

— Арчър, остана ли момиче в замъка ми, което да не е топлило постелята ти? Споменах, че си тръгваш, и две от тях се хванаха за гушите, а трета се разплака сърцераздирателно. Не мога да повярвам. Как успя за девет дни! — Забеляза протегнатата ръка на Файър. — Прекъснах ли ви?

Арчър се втренчи в масата. Пръстите му се плъзгаха по ръба на чашата, мислите му очевидно се рееха другаде. Въздъхна, впил очи в чинията си.

— Да се помирим, Арчър — повтори Файър.

— Добре — промърмори неохотно той и пое ръката й. — Помиряваме се, защото войната е непоносима.

— В цял Делс няма по-странни отношения от вашите — изсумтя Роен.

— Не приема да се омъжи за мен — подсмихна се Арчър.

— Недоумявам какво я спира. Да не би да ти отказва, защото раздаваш прекалено щедро любовта си?

— Ще се омъжиш ли за мен, Файър, ако обещая да спя само в твоето легло?

Знаеше отговора, но си струваше да опресни паметта му.

— Не, защото леглото ми ще отеснее.

Арчър се засмя и целуна ръката й. После я пусна церемониално и Файър посегна към ножа и вилицата си с усмивка. Клатейки смаяно глава, Роен се обърна да вземе бележката, която един прислужник й подаде.

— О! — намръщи се тя. — Добре е, че си тръгвате. Лорд Майдог и лейди Мургда пътуват насам.

— Насам ли? — удиви се Файър. — Ще дойдат тук?

— Да, ще ме посетят.

— Нима си гостувате?

— О, фарс е, разбира се — махна изморено с ръка Роен. — Показват ми, че не се страхуват от кралското семейство, а ние се преструваме, че сме готови да водим диалог. Идват и аз съм принудена да ги приема, защото откажа ли, ще го изтълкуват като вражески жест и повод да се върнат с армията си. Седим на една маса, пием вино, те ми задават безочливи въпроси за Наш, Бриган и близнаците, на които не отговарям. Споделят ми тайни, които шпионите им уж разкрили за Джентиан. Сведенията им или вече са ми известни, или са изфабрикувани. Набеждават Джентиан за най-върлия враг на краля. Подхвърлят, че Наш трябва да се съюзи с Майдог срещу Джентиан. Аз се преструвам, че идеята ми допада и предлагам на Майдог да предаде армията си на Бриган като знак за преданост. Майдог отказва. Решаваме, че сме в безизходно положение и Майдог и Мургда си тръгват, озъртайки се любопитно.

Арчър сбърчи скептично вежди.

— Не е ли прекалено рисковано? За всички?

— Идват в подходящ момент. Бриган ми остави много войници. Когато са тук, сме заобиколени от въоръжена до зъби охрана. От страх да не загинем до един, никой не би се осмелил да нападне. В безопасност съм, доколкото е възможно. Но… — добави Роен със сериозно изражение — държа да заминете утре призори. Не искам да се срещате с тях, Арчър. С Брокър не бива да се замесвате в абсурдите на Майдог. И не желая да виждат Файър.

* * *

Почти успяха, Файър, Арчър и войниците им се бяха отдалечили от замъка на Роен и тъкмо се канеха да свърнат по друг път, когато групата от север се появи срещу тях. Двайсет страховити войници — избрани, защото приличат на пирати с изпочупени зъби и белези. Някои бяха едри и с бледи лица. Пикийци? И грубовати мъж и жена с излъчване на зимна вихрушка. Очевидно брат и сестра — набити, с тънки устни и ледени очи, които огледаха Арчър и стражите му и накрая се заковаха с искрено и неприкрито удивление върху Файър.

Братът и сестрата се спогледаха и си кимнаха мълчаливо.

— Хайде! — прошепна й Арчър и махна на войниците си да продължат напред.

Разминаха се с лорд Майдог, без дори да се поздравят.

Необяснимо потресена, Файър докосна врата на Смол и го погали по гривата. Лордът и сестра му досега бяха само имена, точка върху делсийската карта и неизвестен брой войници. Сега бяха истински, живи и студени.

Не й хареса как се спогледаха, когато я видяха. Не й допаднаха и пронизващите им очи, втренчени в гърба й, докато Смол я отнасяше напред.