Кристин Кашор
Огнена (6)

Пета глава

Файър се досещаше, че кралят и войниците едва ли ще минат толкова близо до дома на майка му, без да спрат. През последната част от пътуването прекосяваха скалисти хълмове, гъмжащи от отпочиващи си войници — не бяха разпънали шатри, но подремваха, печаха месо над огньовете, играеха карти. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта. Тя напрягаше уморения си ум да си спомни дали армиите се придвижват по тъмно. Надяваше се тази войска да не пренощува тук.

Арчър и стражите му я обграждаха като стена, когато минаваха край войниците. Арчър яздеше толкова близо, че левият й крак докосваше неговия, Файър бе свела очи, но усещаше погледите на войниците върху тялото си. Беше изтощена, ранената ръка я болеше, държеше обаче съзнанието си нащрек и сновеше през мислите на всеки срещнат, търсейки неприятности. Търсеше и краля и брат му и отчаяно се молеше да не ги намери.

Сред войниците имаше и жени, ала не много. От време на време дочуваше тихо подсвиркване или стон. Чуваше и разправии, мъжете се счепкваха понякога, но никой не я заплаши.

Наближиха насипа пред подвижния мост на Роен. Файър се раздвижи, вдигна очи и ненадейно изпита благодарност, задето войниците са тук. Знаеше, че на юг от Малките сиви планини грабливите птици понякога летят на ята и забележат ли гъсто населено място, започват да кръжат над него, дебнейки, но никога не бе виждала такова нещо. Чудовищата сигурно бяха двеста — яркоцветни петна на фона на оранжево-розовия кръгозор — високо в небето, където само най-късметлийските стрели можеха да ги достигнат. Писъците им я вледеняваха. Ръката й опипа краищата на шала да провери дали някой кичур не се е изплъзнал, защото откриеха ли коя е, птиците щяха да забравят за съществуването на човешката армия. Всичките щяха да се нахвърлят върху нея.

— Не се бой, скъпа — прошепна й Арчър. — Да побързаме. След малко сме вътре.

В закрития двор на крепостта на кралица Роен Арчър я подхвана, докато слизаше — по-скоро падаше — от седлото на Смол. Файър залитна между приятеля си и коня, успя да се задържи на крака и си пое дъх.

— Вече си в безопасност — прегърна я Арчър през рамо. — Ще си отдъхнеш преди вечерята.

Файър кимна немощно.

— Трябва му нежна ръка — успя да каже на мъжа, поел поводите на Смол.

Едва погледна момичето, което я отведе в стаята й. Арчър бе там — нареди на войниците си да бдят пред вратата и предупреди момичето да внимава с ръката й.

Арчър излезе, а момичето помогна на Файър да седне на леглото, да се съблече и да развърже шала. После Файър се строполи върху възглавниците. Не забеляза как момичето се втренчва ококорено в нея и докосва смаяно ярката й коса, защото вече бе заспала.

Когато се събуди, в стаята й горяха свещи. Дребна жена в кафява рокля ги палеше една по една. Файър различи ума на Роен — буден и топъл. Жената се обърна с лице към нея и Файър разпозна тъмните й очи, красивите й устни и белия кичур, който разделяше на две половини дългата й черна коса.

Роен остави свещта и седна в края на леглото й. Взря се в измореното лице на Файър и се усмихна.

— Добра среща, лейди Файър.

— Добра среща, кралице.

— Говорих с Арчър — каза кралицата. — Как е ръката ти? Гладна ли си? Да вечеряме сега, преди синовете ми да пристигнат.

Синовете й…

— Не са ли пристигнали вече?

— Още са отвън с Четвърти полк. Бриган предава командването му на капитаните си и ги изпраща на изток. Потеглят още тази нощ и, както разбирам, приготовленията са безкрайни. Трети полк ще пристигне тук след ден-два. Бриган ще тръгне с тях към Кралския град, за да изпроводи Наш до двореца му, а после ще ги поведе на юг.

Кралския град. Намираше се в зелената долина, където Крилатата река се вливаше в Зимното море. Дворецът на краля от блестящ черен камък се издигаше над водите. Хората разказваха, че градът е красив и е средище на изкуствата, медицината и науката, Файър не бе стъпвала там от малка. Не го помнеше.

Тръсна глава да се опомни от сънищата наяве.

— Ще тръгне с тях? — попита замаяно тя. — С кого?

— Бриган прекарва еднакво време с всеки полк — обясни Роен и потупа Файър по крака. — Хайде, скъпа. Ела да вечеряш с мен. Искам да чуя какъв е животът отвъд Малките сиви планини и сега ни се открива възможност да поговорим. — Кралицата се изправи и взе свещта си от масата. — Ще изпратя някой да ти помогне.

Роен излезе бързо от стаята и затвори вратата. Файър измъкна крака изпод завивките и простена. Помечта за деня, когато ще отвори очи и ще раздвижи ръка без безкрайната болка.

Файър и Арчър вечеряха с Роен на малка маса в дневната й. Роен бе живяла в крепостта, преди да се омъжи за крал Накс, и се бе върнала в нея след смъртта му. Високи стени заобикаляха непретенциозния дворец, имаше просторни конюшни, наблюдателни кули и вътрешни дворове, свързващи работните помещения с жилищните. Крепостта бе достатъчно голяма, та в случай на обсада хората от околните градове да се съберат зад стените й. Роен я управляваше със здрава ръка и помагаше на северните лордове, които се застъпваха за мира. Стражи, храна, оръжия — Роен им предоставяше всичко необходимо.

— Докато почиваше, аз се качих на външната стена и дебнех чудовищните птици да се спуснат ниско, за да ги отстрелям — обясни Арчър на Файър. — Успях да убия само две. Усещаш ли ги? Чувствам глада им дори от тази стая.

— Свирепи зверове! — възкликна Роен. — Ще се реят високо горе, докато войниците си тръгнат. После ще се спуснат надолу и ще дебнат хората, които излизат от крепостта. По-умни са на ята, по-красиви, разбира се, и по-лесно впримчват съзнанията на жертвите. Не въздействат благотворно на настроението на хората ми. Ако не ги държим под око, неколцина от слугите ми охотно ще излязат и ще им се предложат за храна. От два дни е така. Отдъхнах си, когато Четвърти полк пристигна. За пръв път успях да изпратя някого извън стените. Чудовищата не бива да те забелязват, скъпа. Хапни си супа.

Файър кимна признателно на момичето, напълнило купата й. Супата поне не изискваше да я реже. Отпусна лявата си ръка в скута и започна да пресмята наум. Ятата от чудовищни птици не се отличаваха с търпение. Тези щяха да се задържат над крепостта най-много седмица и после да отлетят. Дотогава обаче тя и Арчър не биваше да напускат замъка. Освен ако не заминеха след ден-два, когато пристигне следващата река от войници, за да отведе командира си и краля.

Апетитът й се изпари.

— Не стига че сме принудени да не излизаме навън — възмути се Роен, — ами трябва да спускам и покривите. Небето ни е достатъчно схлупено и без тях, а с тях е направо потискащо.

През повечето време дворовете на Роен и пътят към конюшните бяха открити, но наесен често ливваха поройни дъждове, а набезите на грабливите птици ставаха непредвидими. Затова в крепостта имаше подвижни платнени покриви, опънати върху дървени рамки — разгъваха ги над откритите пространства, за да защитават обитателите на крепостта, но не пропускаха светлината, чийто единствен източник оставаха външните прозорци.

— Татко все повтаря какво разточителство са стъклените покриви в кралския дворец — обади се Арчър, — но аз съм прекарал достатъчно време под покриви като твоите и ги оценявам.

— Веднъж на три години на Накс му хрумваше добра идея — усмихна се Роен и рязко смени темата: — Ще използвам посещението ви като време за равносметка. Утре ще седнем с хората ми и ще обсъдим какво става в земите ви. Когато Трети полк потегли, ще имаме повече време.

Не спомена това, за което и тримата мислеха. Арчър попита без заобикалки:

— Опасни ли са кралят и принцът за Файър?

Роен не се престори, че не разбира.

— Ще говоря с Наш и Бриган и лично ще им я представя.

Арчър не се успокои.

— Застрашават ли я? — повтори той.

Роен го изгледа мълчаливо, после насочи очи към Файър. Файър съзря съчувствие в тях, вероятно дори извинение.

— Познавам синовете си — каза кралицата. — Познавам и Файър. Бриган няма да я хареса, а Наш ще я хареса прекомерно. Ала и двамата няма да я затруднят.

С дълбока въздишка Арчър пусна вилицата си и тя изтрополи върху масата. Облегна се назад, стиснал устни, Файър разбра, че само присъствието на кралицата го възпира да изрази гласно това, което четеше в очите му: „Не биваше да идваш.“

В гърдите й се надигна тиха решимост. Зарече се да се вслуша в Роен.

Нито кралят, нито военачалникът щяха да я затруднят.

 

 

Обстоятелствата, разбира се, невинаги сътрудничат на човешките намерения, а и Роен не бе в състояние да бъде навсякъде едновременно. След вечерята Файър и Арчър вървяха през главния двор към спалните помещения. Тя усети съзнанията на наближаващи хора и в същия миг портите се разтвориха рязко. Осветени в гръб от лагерните огньове отвъд крепостните стени, влязоха двама мъже на коне и изпълниха пространството с шума и присъствието си. Арчър и всички останали в двора коленичиха. Само Файър застина парализирана, стъписана. Първият ездач приличаше на картините на крал Накс, които бе виждала, а вторият беше баща й.

Умът й лумна. Кансръл. В светлината на пламъците косата му грееше в сребристи и синкави отблясъци, очите му бяха сини и красиви. Тя се втренчи в тези очи и видя как я изпепеляват с омраза и гняв, защото Кансръл се бе завърнал от света на мъртвите и нямаше къде да се скрие от него.

— На колене! — просъска й Арчър, но не бе необходимо, защото тя и без това се свлече на земята.

После портите се затвориха. Белият ореол на огньовете изчезна и всичко пожълтя в светлината на факлите в двора. Ездачът продължаваше да я гледа с ненавист. Сенките обаче се усмириха и омразата вече не беше на Кансръл. Имаше тъмна коса и бледи очи — обикновен мъж.

Файър се тресеше вледенена върху земята. Разпозна, разбира се, черната му кобила, красивия му брат и красивия му дорест кон. Не бяха Накс и Кансръл, а Наш и Бриган. Те скочиха от седлата и останаха до конете, спорейки. Разтреперана като листо, тя долавяше с мъка думите им. Бриган каза, че ще хвърли някого на грабливите птици. Наш отвърна, че той е кралят и той трябва да реши и няма да хвърли такава жена в пастта на чудовищата.

Арчър се бе привел над Файър и повтаряше името и, галейки я по лицето. Каза нещо остро на братята. Вдигна Файър на ръце и я отнесе.

Файър го знаеше. Умът й допускаше грешки, но истинският предател бе тялото й.

Арчър я положи върху леглото и седна до нея. Пое студените й длани и ги разтърка. Лека-полека тя спря да трепери.

Чу ехото на гласа му да отеква в главата й. Постепенно сглоби думите, с които Арчър се обърна към краля и принца, преди да я прегърне и отведе: „Ако ще я хвърляте на чудовищата, хвърлете и мен.“

Улови дланите му и ги притисна.

— Какво ти стана? — попита я тихо той.

Какво ли?

Погледна го в очите, изцъклени от безпокойство.

По-късно щеше да му обясни. Сега искаше да му покаже друго. Искаше нещо от своя изпълнен с живот приятел. Придърпа ръцете му. Арчър винаги разбираше бързо. Приведе лице към нейното и я целуна, Файър се пресегна да му разкопчае ризата, но той спря пръстите й. Каза й да не си напряга ръката и да остави всичко на него. Тя прие благодарно щедростта му.

После заговориха шепнешком.

— Когато той влезе в крепостта — обясни му Файър, легнала на една страна с лице към него, — помислих, че татко е оживял.

По лицето му се изписа първо уплаха, после съчувствие. Прокара пръсти през косата й.

— О, Файър! Разбирам те. Но Наш не прилича на Кансръл.

— Не Наш. Бриган.

— Бриган прилича на Кансръл още по-малко.

— Светлината ме подведе. И омразата в очите му.

Той я докосна леко по лицето и по рамото — внимателно, да не я заболи превързаната ръка. Целуна я.

— Кансръл е мъртъв. Не може да те нарани.

Думите я задавиха. Не успя да ги изрече гласно. Каза ги в ума му: Той ми е баща.

Арчър я прегърна и я притисна към себе си. Тя затвори очи и пропъди мислите си, за да усеща само миризмата и досега на Арчър до лицето и гърдите, до корема и тялото си. Арчър отблъсна спомените й.

— Остани тук при мен — помоли я сънено той след малко, все още притискайки я до себе си. — Не си в безопасност сама.

Колко странно, че тялото му я разбираше толкова добре, сърцето му разбираше толкова добре истината за Кансръл, а винаги объркваше най-лесното. Последните му думи бяха най-сигурният начин да я накара да си тръгне.

Всъщност навярно и без това щеше да си тръгне.

Понеже обичаше приятеля си, изчака той да заспи.

 

 

Не искаше неприятности; искаше само звездите да я уморят, за да заспи без сънища. Имаше начин — бе достатъчно да застане до външен прозорец, за да ги види. Реши да отиде в конюшните, защото там бе най-невероятно да се натъкне на крале или принцове по това време на нощта. А и да не намереше прозорци с изглед към небето, там щеше да бъде със Смол.

Покри косата си и облече тъмни дрехи. Подминаваше стражи и прислужници и, разбира се, някои от тях я поглеждаха втренчено, ала, както винаги в замъка на кралицата, никой не я безпокоеше. Роен се стараеше хората под нейния покрив да се научат да пазят съзнанията си възможно най-добре. Знаеше колко е важно.

Покритата пуста алея към конюшните миришеше приятно на чисто сено и коне. Само един фенер близо до входа осветляваше тъмните конюшни. Повечето коне спяха, включително нейният Смол. Дремеше прав, неугледен и кротък, килнат като сграда, която аха да рухне. Изглеждаше притеснително, но Файър не се изненада — той често спеше така — наклонен на едната или на другата страна.

В далечния край на конюшнята имаше прозорец. Тя погледна през него, но не видя звезди. Нощта бе облачна. Върна се до дългата редица коне и спря отново пред спящия Смол. Усмихна се при вида на чудатата му поза и се шмугна при него. Реши да приседне и да му попее тихо, докато сънят я обори. Дори Арчър не би възразил. Никой нямаше да я открие тук, свита до Смол. Дори някой да влезеше в конюшнята, нямаше да я забележи. Ако Смол се събудеше, нямаше да се стресне от господарката си, сгушена до него. Беше свикнал с нощните й навици.

Файър се излегна и затананика песен за килнат кон.

 

 

Смол я побутна с муцуна и тя веднага разбра, че не е сама. Чу мъжки глас, баритон, много тих, много близо.

— Бия се с тези разбойници, защото нарушават законите на краля. Но какво право имаме ние да властваме?

— Плашиш ме, когато говориш така.

Роен. Файър се притисна до дървената преграда.

— Какво направи кралят за трийсет години, та да заслужи преданост?

— Бриган…

— Разбирам подбудите на някои от враговете си по-добре от своите.

— Бриган, у теб говори умората… Брат ти е справедлив и ти му помагаш да прави добро.

— Наследил е някои от склонностите на татко.

— Е, и какво? Да оставим разбойниците и бракониерите да правят каквото си искат? Да оставим кралството на лорд Майдог и на подлата му сестра? Или на лорд Джентиан? Родът на Наш трябва да запази трона за доброто на Делс. Ако се изправиш срещу брат си, гражданската война ще лумне на четири фронта. Ти, Наш, Майдог, Джентиан. Не смея да си помисля кой ще излезе победител. Във всеки случай няма да сте вие, защото кралската армия ще се раздели между теб и брат ти.

Файър не биваше да чува този разговор — при никакви обстоятелства, за нищо на света. Разбираше го, но беше безпомощна. Разкриеше ли се, последствията щяха да са плачевни. Тя не помръдваше, не смееше да диша дори. И слушаше противно на волята си, защото в сърцето на кралския командир очевидно се таеше нещо смайващо.

— Майко, отиваш твърде далеч — отбеляза по-меко и по-отстъпчиво той. — Не бих се опълчил срещу брат си, знаеш го. Не искам трона!

— Това не ме успокоява. Убият ли Наш, ти трябва да станеш крал.

— Близнаците са по-големи от мен.

— Тази нощ явно си оглупял. Гаран е болен, Клара е жена. И двамата са незаконни деца. Делс няма да приеме крал без авторитет.

— Аз не ставам за крал.

— На двайсет и две години, командир на кралската армия като Брокър? Войниците ти са готови да умрат за теб. Има ли човек, по-достоен за крал?

— Добре, добре… Но се моля никога да не ме наричат „крал“.

— Някога се надяваше никога да не станеш войник.

— Не ми напомняй — гласът му прозвуча изморено. — Животът ми е извинение за живота на баща ми.

Настана дълго мълчание, Файър затаи дъх. Живот, който е изкупление за бащиния — разбираше го отвъд думите и мислите. Разбираше го, както разбира музиката.

Смол протегна шия над дървената преграда да огледа тихите посетители.

— Обещай ми да изпълниш дълга си, Бригандел — настоя Роен, подчертавайки нарочно кралското му име.

Гласът му се промени. Смееше се беззвучно.

— Явно съм обвеян с воинска слава! Сметнала си, че обикалям планините и съсичам враговете, защото ми харесва.

— Тревожиш ме, като говориш така.

— Ще изпълня дълга си, мамо. Правя го всеки ден.

— С Наш ще превърнете Делс в кралство, което си струва да браним. Ще възвърнете порядъка и справедливостта, унищожени с лека ръка от Накс и Кансръл.

— Не ми харесва това чудовище — изрече ненадейно и мрачно синът й.

Гласът на Роен омекна.

— Нашдел не е Наксдел и Файър не е Кансръл.

— Не, по-лошо е. Тя е жена. Наш няма да й устои.

— Бриган! — прекъсна го строго Роен. — Файър не се интересува от Наш. Тя не съблазнява мъжете и не ги заслепява.

— Надявам се да си права, мамо, защото ми е все едно колко я цениш. Ако е като Кансръл, ще й извия врата.

Файър се сви в ъгъла. Бе свикнала с омразата. Но и досега тя я вледеняваше и омаломощаваше. Нямаше сили да обмисля какви защитни прегради да издигне между себе си и този мъж.

Над нея се случи нещо неочаквано. Бриган протегна ръка да погали муцуната на коня й.

— Горкичкият, събудихме те. Заспивай спокойно — приласка го той.

— Това е нейният кон — отбеляза Роен. — Конят на чудовището, което заплашваш да убиеш.

Бриган утеши съчувствено Смол:

— О, няма нищо! Ти си красавец. Не си виновен, че имаш такава собственичка.

Смол изпръхтя доволно в дланта на новия си приятел. А когато Роен и Бриган си тръгнаха, Файър сграбчи полите на роклята си в юмруци, борейки се с вбесяваща симпатия, която не искаше да приеме.

Ако решеше да я убие, поне нямаше да нарани коня й.