Кристин Кашор
Огнена (28)

Двайсет и осма глава

Събуди се и видя лицето на Муса. После усети, че налагат ръцете й с чукове.

— Милейди — каза мрачно Муса. — Никога не съм изпитвала такова облекчение! Как се чувстваш?

— Ръцете ме болят — гласът й прозвуча като грачене.

— Измръзнала си, милейди. Не се безпокой. Хората тук са ги увили в слама и са ги превързали. Грижили са се добре за теб.

Спомените се върнаха при Файър, изпълвайки пространството около нея. Тя извърна лице от Муса.

— Търсихме те от мига, щом те похитиха — продължи Муса. — Отначало се подведохме по фалшиви следи, защото принцеса Хана не знаеше кой я е заловил, а мъжете, които убихме, не се отличаваха с нищо особено. Баба ти и стражите в зелената къща били упоени, преди да разберат какво става. Нямахме представа къде си. Кралят, принцът и принцесата подозираха, че лейди Мургда е замесена, но шпионите на командира не потвърдиха съмненията им. Накрая един от дворцовите стражи си спомни смътно как е видял някакво червенооко момче и се досетихме какво се е случило. Вчера пристигнахме в имението на Кътър. Да знаеш колко се уплашихме, милейди, като го намерихме изгоряло до основи и не успяхме да разпознаем овъглените тела.

— Запалих огън за Арчър — отрони Файър. — Мъртъв е.

Муса се сепна, Файър веднага усети, че се тревожи за Мила, но не тъгува за нехайния лорд. За Муса това бе просто смърт, застигнала мъж с недостойно поведение.

Файър отблъсна мислите й.

— Ще съобщим на командира за лорд Арчър, милейди — рече най-сетне Муса. — На всички ще им олекне, че си невредима. Да ти разкажа ли как се развива войната?

— Не — поклати глава Файър.

Една жена застана до нея с купа супа и каза благо:

— Дамата трябва да се нахрани.

Муса стана и жената седна на стола й. Беше старица с кехлибарени очи и белезникаво, сбръчкано лице, по което танцуваха сенки от светлината на огнището в средата на каменния под. Файър погледна как пушекът се издига към тавана и се процежда през пукнатините в него; спомни си, че тази старица е една от жените, спасили живота й с топлината на телата си.

Жената напълни лъжицата и започна да я храни, като шепнеше тихо и обираше капките, стичащи се по брадичката й. Файър прие добрината й и храната, защото тези дарове идваха от човек, който не иска да говори за война и разбира инстинктивно и лесно скръбта й, понеже не познава Арчър.

Кървенето й дойде и отмина, забавяйки отпътуването им. Тя спеше, стараеше се да не мисли и говореше много малко. Наблюдаваше живота на хората, които живееха в мрака на подземните пещери — бедно и оскъдно през зимата, но стоплени от огньовете и „земната пещ“, както те я наричаха, сгорещяваща подовете и стените им. Споделяха мъдростта си с войниците и даваха на Файър да пие лековити отвари.

— Щом събереш сили, ще те заведем при лечителите в Наводнената крепост, милейди — обясни й Муса. — Войната на юг се развива добре. При последната ни среща командирът бе обнадежден и изпълнен с решимост. Принцеса Клара и принц Гаран са при него. На северния фронт също бушува война. Няколко дни след бала крал Наш застана начело на Трети и Четвърти полк. Кралица Роен и лорд Брокър са с него. Лейди Мургда избяга от двореца. Избухна пожар, по коридорите се разразиха разгорещени схватки и тя се измъкна в суматохата. Смятат, че се е опитала да стигне до сигналните огньове на Мраморното възвишение, но кралските войски вече контролираха пътищата.

Файър затвори очи, за да понесе по-леко напрежението от тези безсмислени, ужасни новини. Не искаше да отива в Наводнената крепост. Същевременно разбираше, че не бива да злоупотребява с гостоприемството на спасителите си. А и лечители в крепостта щяха да прегледат ръцете й, които самата тя още не бе виждала, но очевидно бяха подути, безполезни и я боляха под превръзките, сякаш вместо ръце от раменете й виси болка.

Стараеше се да мисли какво ще стане, ако лечителите й кажат, че ще изгуби ръцете си.

Имаше и още нещо, за което се опитваше, обикновено безуспешно, да не мисли — отдавнашен спомен от времето преди бала и преди Арчър да намери виното на Майдог в избите на капитан Харт. Тогава Файър разпитваше затворници по цели дни, всеки ден, понякога в присъствието на Арчър. Веднъж, сипейки ругатни, един мъж им разказа за висок стрелец с непогрешим прицел, затворен преди двайсет години в тъмниците на Накс за изнасилване. Джод. Файър остана доволна, защото най-сетне бе научила името и историята на стрелеца със замъгленото съзнание.

В онзи ден тя не си спомни как преди двайсет години Накс изпратил най-свирепия си затворник на север да изнасили съпругата на Брокър и как единственото положително следствие от това било раждането на Арчър — висок стрелец, заслужил в пълна степен прозвището си.

Арчър сложи край на разпита, налагайки с юмруци информатора. В онзи ден Файър си помисли, че причината е скверният език на мъжа.

И навярно бе така. Никога нямаше да разбере кога Арчър е заподозрял каква роля е изиграл Джод. Арчър бе запазил в тайна съмненията и страховете си, защото Файър съкруши сърцето му.

Когато денят настъпи, стражите й — вече деветнайсет, защото Мила я нямаше — я увиха в одеяла и привързаха старателно ръцете й към тялото, та да бъдат близо до топлината му.

Качиха я на седлото на Нийл и я завързаха хлабаво и за него. Яздеха бавно, Нийл бе силен и грижлив, но въпреки това отначало тя се страхуваше да се довери изцяло на чувството за равновесие на другиго.

След време движението започна да я успокоява. Облегна се на Нийл, предаде му отговорността и заспа.

 

 

Далеч от Файър и изправен пред пещерните хора, стражите на Файър и деветнайсет бойни коня, жребецът на сиви петна се оказа съвсем див. Докато Файър боледуваше, той налагаше с копита скалите над пещерата, риташе всеки, осмелил се да го доближи, отказваше да го оседлаят и да го вкарат в конюшните под земята. Не пожела обаче да го оставят, когато Файър тръгна. Последва ги на изток — предпазливо, от безопасно разстояние.

 

 

Сраженията на южния фронт се водеха на открито и в пещерите между имението на Джентиан, Наводнената крепост и Крилатата река. Независимо от победите и загубите на командира, укреплението оставаше непревземаемо. Издигнато върху висока скала, заобиколено от стени, високи почти колкото кулите му, то служеше като щабквартира и лазарет на кралските войски.

Клара се втурна към тях още щом влязоха през портите. Застана до коня на Нийл и изчака стражите да развържат Файър и да я свалят на земята. После се разплака, прегърна я и я целуна, стараейки се да не докосва ръцете й. Файър се притисна вцепенено към нея. Прииска й се да прегърне тази жена, която плачеше за Арчър, и чийто корем бе окръглен от бебето на Арчър. Прииска й се да се слее с нея.

— О, Файър — рече Клара най-сетне, — място не си намерихме от тревога! Тази нощ Бриган заминава за северния фронт. Ще си отдъхне да те види жива!

— Не — отдръпна се рязко Файър от нея, стъписана от собствените си чувства. — Не искам да го виждам, Клара. Предай му благопожелания, но не искам да го виждам.

— О! — изненада се Клара. — Добре… Сигурна ли си? Защото не знам как ще го спрем, щом се върне от тунелите и разбере, че си пристигнала.

Тунелите… Файър усети как я обзема страх.

— Ръцете ми — промълви, съсредоточавайки се върху по-осезаема болка. — Ще ги прегледа ли някой лечител?

Пръстите на дясната й ръка бяха морави, подути и покрити със ситни мехурчета като кожа на сурово пиле. Файър се втренчи в тях, изморена и уплашена. Лечителката обаче явно се обнадежди.

— Още е рано да се каже, но шансовете са добри.

Втри балсам в кожата й — много, много внимателно — сложи й хлабава превръзка и, тананикайки, разпови другата ръка.

Кутрето и безименният пръст бяха почернели от върховете до второто кокалче.

Лечителката спря да тананика и попита Файър вярно ли е, че е цигуларка.

— Е, ще ги наблюдаваме и ще чакаме — кимна накрая.

Даде й хапче и някаква течност, намаза я с балсам и превърза ръката.

— Стой тук.

Изскочи от малката тъмна стаичка с огнище и спуснати кепенци на прозорците, за да задържат топлината.

Файър си спомни смътно как навремето съумяваше по-добре да отпъжда безполезните размисли. Владееше се и не седеше мрачна и посърнала пред очите на стражите си, наблюдаващи я съчувствено с просълзени очи.

После усети как Бриган идва като стихия от чувства — загриженост, облекчение, насърчение — срещу които тя нямаше сили да се изправи. Задъха се, давеше се. Скочи от стола и се сви в ъгъла, когато той влезе.

Не!, възпря го мислено. Не те искам тук. Не!

— Файър… Кажи ми какво има!

Върви си, Бриган, моля те.

— Оставете ни — нареди тихо Бриган на стражите.

Не! Искам да останат!

— Останете — заповяда им със същия тон Бриган и стражите й вече навикнали да не се учудват за щяло и нещяло, се върнаха в стаята.

„Файър, защо си ми ядосана?“, попита я мислено той.

Не съм ядосана… Да, да, ядосана съм!, поправи се диво. Ти не харесваше Арчър. Не тъгуваш, че е мъртъв!

„Не е вярно“, отрече мислено той с абсолютна категоричност. „Уважавах Арчър, но моите чувства нямат значение, защото ти го обичаш, а аз обичам теб и твоята скръб наскърбява и мен. Смъртта на Арчър ме изпълва единствено с мъка.“

Затова си върви, настоя тя. Тук няма друго, освен мъка.

Пред вратата се чу шум и плътен глас:

— Командире, готови сме.

— Идвам. Чакайте ме вън — отвърна Бриган през рамо.

Мъжът си отиде.

Върви, повтори безмълвно Файър. Не ги карай да те чакат.

„Няма да те оставя така“, поклати глава той.

Няма да те погледна! Тя се притисна непохватно към стената с превързаните си ръце. Не искам да виждам новите ти рани.

Той пристъпи към нея със същото упорито, неотменимо, болезнено познато чувство. Докосна я по дясното рамо и приведе лице към ухото й. Наболата му брадичка я одраска, усети студената кожа на лицето му. Залитна към него, ръцете й се плъзнаха несръчно по кожената му броня. Непотребните й длани не я слушаха, сълзите чертаеха бразди по скулите й. Не го поглеждаше.

— Ти имаш нови белези — прошепна той, за да го чуе само тя.

— Не тръгвай. Моля те, не тръгвай.

— Не искам. Но знаеш, че трябва.

— Не искам да те обичам, ако ще умреш — проплака тя и зарови лице в гърдите му. — Не те обичам.

— Файър, ще направиш ли нещо за мен? Ще ми изпращаш ли вести на северния фронт, за да знам как си?

— Не те обичам.

— И няма да ми изпращаш вести?

— Няма — каза объркано тя. — Не! Ще ти пиша… Но…

— Файър… — прошепна й нежно той и се отдръпна леко назад. — Твоите чувства са си твои чувства. Аз…

Друг глас, нетърпелив и рязък, го прекъсна:

— Командире! Конете чакат!

Бриган се обърна към мъжа и изруга раздразнено и гневно. Мъжът се отдалечи уплашено.

— Обичам те — каза й Бриган. — Надявам се тази мисъл да те утешава през идните дни. Моля те само да се храниш, Файър, и да спиш, независимо какво чувстваш. Яж и спи. И ми пиши как си. Кажи ми, ако поискаш да ти изпратя нещо или някого.

Пази се, пази се… помоли го безмълвно тя, когато конвоят му излезе през портите на укреплението.

Глупави, безполезни думи…