Кристин Кашор
Огнена (19)

Осемнайсета глава

През годината, когато Файър започна да внушава на баща си невъзможни преживявания, връзката й с Арчър се обогати, за щастие, с нова радост.

Кансръл не възразяваше да изпитва несъществуващи неща, защото по това време съществуващите го потискаха. Накс, проводникът на всичките му удоволствия, си бе отишъл. Бриган ставаше все по-влиятелен и бе успял да избегне невредим поредното нападение. На Кансръл му доставяше удоволствие през дългите дъждовни дни да усеща слънцето върху кожата си, да вкусва месо от чудовище, което никой не му сервира. Намираше утеха в досега на съзнанието й, след като тя се отказа да превръща пламъците в цветя.

Тялото на Файър обаче страдаше; изгуби апетит, линееше, виеше й се свят, задъхваше се, вратът и раменете й се схващаха, музиката й причиняваше главоболие. Отбягваше да мисли за това, което възнамерява да направи. Беше сигурна, че ако го погледне в очите, ще изгуби самообладание.

Всъщност през тази година не само Арчър й доставяше радост. В един пролетен ден камериерката — млада жена на име Лиди, миловидна, с лешникови очи — влезе в стаята й и я свари на леглото, разтреперана от страх. Лиди харесваше благата си господарка и я съжаляваше. Седна до Файър и я погали по косата, по челото, по врата, по гърба. Добронамереното й докосване бе най-дълбоката и нежна утеха на света. Файър отпусна глава в скута на Лиди, а тя продължи да я гали — подарък, предложен безкористно, и Файър го прие.

След този ден между тях се породи нещо мълчаливо. Съюз. Помагаха си да се обличат и събличат, понякога вчесваха косите си.

Усамотяваха се и си шушукаха като момиченца, открили сродна душа.

Тайните обаче рядко успяваха да останат скрити край Кансръл — чудовищата са досетливи. Кансръл започна да се оплаква от Лиди. Не я харесваше, не му харесваше и че са се сближили. Накрая изгуби търпение и сватоса Лиди в далечно имение отвъд града.

Файър се смая, посърна. Радваше се, разбира се, че Кансръл отпрати Лиди, а не я уби или подмами в леглото си, за да даде урок на дъщеря си. Постъпката му обаче несъмнено бе жестока и егоистична и не я изпълни с милосърдие.

Навярно самотата й след сбогуването с Лидия я подготви за Арчър, макар Лиди и Арчър да бяха съвсем различни.

През пролетта и през лятото, когато тя навърши петнайсет, Арчър разбра какъв безумен план замисля. Разбра защо не се храни и защо страда тялото й. Измъчваше се, полудял от страх за нея. Бореше се с нея; бореше се с Брокър. Умоляваше я да се откаже. Тя клатеше глава отново и отново.

През една августовска нощ, докато двамата спореха шепнешком под дървото пред къщата й, той я целуна, Файър Застина, стъписа се. Ала когато ръцете му се пресегнаха към нея и устните му отново потърсиха нейните, тя разбра, че го иска, че се нуждае от Арчър. Тялото й копнееше да намери успокоение в необуздания му плам. Прегърна го и го поведе към къщата и нагоре по стълбите. Приятелите от детството станаха любовници. Откриха убежище от разногласията, от тревогите и тъгата, които заплашваха да ги погълнат. След като правеше любов с приятеля си, Файър често огладняваше. Арчър я целуваше през смях и я хранеше в леглото й с храна, която донасяше през прозореца.

Кансръл разбра, естествено, но макар нежната й привързаност към Лиди да му се зловидеше, нуждата й от Арчър не предизвика нищо по-силно от шеговито приемане на неизбежното. Беше му безразлично, стига да пие редовно билките.

— Двамата сме достатъчни, Файър — повтаряше й хладно той.

Тя долавяше заплахата в думите му към бебето, което дъщеря му няма да роди. И пиеше билките.

В онези дни Арчър не се държеше ревниво и властно. Това се случи по-късно.

Файър разбираше, че нещата не остават винаги същите. Естественото начало води до естествен или неестествен край. Искаше да види Арчър, дори жадуваше да го види, но знаеше с какви надежди ще дойде той в Кралския град. И не изпитваше желание да му обяснява този край.

 

 

Файър започна да описва стрелеца със замъгленото съзнание на всички, които разпитваше — накратко, в края на разпита. Засега безрезултатно.

— Милейди, научи ли нещо за стрелеца? — попита я днес Бриган в спалнята на Гаран.

— Не, принце. Изглежда никой не го познава.

— Е, продължавай да питаш.

Състоянието на Гаран се бе влошило, но той отказваше да стъпи в дворцовата болница и да спре да работи. Затова в последно време спалнята му бе средоточие на трескава деятелност. Дишаше трудно и нямаше сила да седи. Въпреки това отстояваше упорито мнението си.

— Забрави стрелеца — отсече той. — Притискат ни по-важни въпроси. Разорителната издръжка на армията ти например. — Изпепели с поглед Бриган; подпрял се на гардероба точно срещу Файър, той подхвърляше от едната си ръка в другата малка топка — играчка, за която Блочи и Хана понякога се боричкаха. — Плащаш им твърде много, а когато ги ранят или убият и не са ни от полза, продължаваш да им плащаш.

— И? — сви рамене Бриган.

— Да не мислиш, че се къпем в пари?

— Няма да им намаля надницата.

— Бриган, не можем да си го позволим — обясни изморено Гаран.

— Трябва! В навечерието на война никой не намалява надницата на войниците си. Как според теб успях да набера толкова много? Не са чак толкова предани на рода на Накс, та да не дезертират при Майдог, ако им предложи повече!

— Доколкото разбирам, мнозина са готови да платят за привилегията да умрат за теб — възрази Гаран.

Наш се обади от стола до прозореца — тъмен силует на фона на синьото небе. Файър усещаше, че я наблюдава.

— Готови са, защото се застъпва за тях, Гаран, когато безсърдечни хора като теб се опитват да им вземат парите. Трябва да си почиваш повече. Изглеждаш, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Не ме поучавай — възкликна Гаран и се закашля; звукът напомняше трион, раздиращ дърво.

Файър се приведе напред и докосна влажното лице на Гаран. Двамата бяха сключили споразумение. Той настояваше да работи и тя се съгласи да му докладва лично за разпитите, но само ако я допусне в съзнанието си да облекчава болките, които му причиняват изгарящите бели дробове и бумтящата глава.

— Благодаря — прошепна той, улови дланта й и я притисна към гърдите си. — Този разговор е безполезен. Милейди, носиш ли добри новини от стаите за разпит?

— За жалост няма добри новини, принце.

— Сведенията пак ли са противоречиви?

— Определено. Вчера един пратеник ми каза, че Майдог планира да нападне и краля, и лорд Джентиан през ноември. Днес обаче друг ми съобщи, че Майдог смята да придвижи цялата си армия на север в Пикия и да чака да избухне война между краля и лорд Джентиан. Преди това нямало дори да си извади сабята. Разговарях и с шпионин на Джентиан. Той пък твърди, че през август Джентиан убил лейди Мургда от засада.

Бриган въртеше разсеяно топката на върха на пръста си.

— На петнайсети септември се срещнах с лейди Мургда. Не изглеждаше особено дружелюбна, но определено не беше мъртва.

През последните седмици в стаите за разпит се наблюдаваше странна тенденция — от различни източници получаваха противоречива и фалшива информация и се затрудняваха да преценят кому да вярват, Файър разпитваше пратеници и шпиони с ясни съзнания и те не лъжеха. Сведенията им обаче бяха погрешни.

Всички в кралския дворец знаеха какво означава това. Майдог и Джентиан бяха разбрали, че Файър се е включила в редиците на врага. За да намалят предимството, което тя осигуряваше на делсийския трон, бунтовните лордове бяха започнали да заблуждават част от своите хора и да им възлагат такива задачи, че да ги заловят.

— И двамата имат приближени — отбеляза Гаран. — Хора наясно с истинските им планове. Необходим ни е някой близък съюзник на Майдог или на Джентиан. Човек, когото никога не бихме заподозрели.

— Да, съмишленик на Майдог или на Джентиан, само привидно предан поддръжник на краля — съгласи се Бриган. — Едва ли е толкова трудно да заловим такъв човек. Ако пусна стрела през прозореца, вероятно ще уцеля някой.

— Според мен — обади се предпазливо Файър — подходът ми трябва да е по-заобиколен: да разпитвам заловените за непроучвани досега неща — на какви празненства са присъствали, какви разговори са дочули, дори да не са разбрали значението им, какви ездачи са виждали да се отправят на юг вместо на север…

— Да — кимна Бриган — възможно е да научим нещо.

— И къде са жените? — попита Файър. — Стига мъже! Дайте ми жени, с които Майдог и Джентиан са спали, и виночерпки, доливали им чашите. Мъжете оглупяват край жените, езиците им се развързват, започват да се перчат. Сигурно стотици жени имат полезна информация.

— Съветът ми изглежда добър — каза сериозно Наш.

— Не знам — поклати глава Гаран. — Не съм на себе си.

Той млъкна, задушен от пристъп на кашлица. Наш пристъпи към леглото на брат си, седна до него и го улови за раменете. Гаран му протегна трепереща ръка. Наш я стисна.

Файър винаги се стъписваше от физическата близост на братята и сестрата, които често се хващаха за гърлата за това или онова. Харесваше й как четиримата се преоформят — сблъскват се, вкопчват се един в друг, заострят ръбовете си, после пак ги изглаждат и някак си винаги намират начин да се напаснат.

— И, милейди, не се отказвай от стрелеца — с тих глас Бриган отново се върна на предишната тема.

— Няма, защото много ме притеснява — призна Файър и в същия миг долови присъствието на съвсем различен стрелец; втренчи се в скута си, за да прикрие обзелата я радост. — Лорд Арчър е пристигнал в двореца — обяви тя. — Уелкли го води тук.

— О! Ето кого ще наемем да стреля през прозореца! — възкликна Бриган.

— Да — промърмори Гаран. — Чух, че стрелата му винаги намира нови цели.

— Щях да те ударя, ако не лежеше по гръб — разгневи се неочаквано Бриган. — Дръж се прилично, Гаран.

Наш им просъска предупредително и преди Файър да успее да се включи в спора, който й се стори доста забавен, Уелкли и Арчър влязоха в стаята и всички, с изключение на Гаран се изправиха.

— Кралю — коленичи Арчър пред краля. — Принцове! — стана да се ръкува с Бриган и се приведе да поздрави Гаран.

Обърна се към Файър и най-благоприлично улови ръцете й. Щом погледите им се срещнаха обаче, той се засмя. В очите му проблеснаха палави искри, а лицето му грейна от щастие. „Арчър от плът и кръв“, каза си тя и също избухна в смях.

Той я повдигна, за да я прегърне както се полага. Миришеше на родния дом, на северните есенни дъждове.

 

 

С Арчър тръгнаха да се разходят из двореца. Дърветата грееха в есенни цветове. Дървото до зелената къща очарова и смая Файър, защото през последните дни то се бе превърнало в най-близкото природно подобие на косата й.

Арчър й припомни колко сив е Северът през есента. Разказа й за Брокър, за добрата реколта, как пътувал на юг с десет войници под дъжда.

— Доведох любимия ти музикант. А той си донесе флейтата.

— Крел! — усмихна се Файър. — Благодаря ти, Арчър.

— Виждам, че стражите те следват по петите. Кога ще останем насаме? — поинтересува се Арчър.

— Никога не оставам сама. Дори в спалнята ми има стражи.

— Но сега съм тук и те не са ти нужни. Кажи им да си вървят.

— Бриган им заповядва, не аз — обясни ведро Файър. — А той е доста упорит. Така и не успях да го придумам да си промени мнението.

— Хмм… Аз ще му променя мнението — успокои я самодоволно Арчър. — Убеден съм, че разбира нуждата ни да останем насаме. А и щом съм тук, не е необходимо да те покровителства.

Естествено, помисли си Файър. Сега Арчър щеше да я покровителства. Ядоса се, но се насили да преглътне гнева.

— Искам да ти кажа нещо, Арчър, което няма да ти хареса.

Изражението му се промени веднага — устните се свиха, очите пламнаха — и Файър се удиви колко бързо се върнаха в познатото русло. Тя спря и го погледна разгневено. Заговори бързо, за да го изпревари.

— Арчър, не надскачай правата си! Не смей да ме обвиняваш, че съм поканила някой мъж в леглото си.

— Жена може би? — процеди през зъби той. — Няма да е за пръв път, нали?

Пръстите й се сключиха в юмрук и ноктите й се забиха в дланта. Вече не се стремеше да овладее гнева си.

— Толкова се зарадвах, че дойде! Бях толкова щастлива да те видя! Но сега ми се прииска да си тръгнеш. Разбираш ли ме, Арчър? Когато се държиш така, искам да си отидеш. Вземаш любовта, която ти давам, и я използваш срещу мен!

Отдалечи се от него, но след няколко крачки се върна и застана разярена пред Арчър, осъзнала, че за пръв път му говори така. Осъзна колко търпелива е била.

Вече не сме любовници, уведоми го мислено. Това исках да ти кажа. Колкото по-близо те допускам, толкава по-силно сключваш хватката си. Боли ме. Обичаш ме толкова много, че си забравил как да ми бъдеш приятел. Липсва ми приятелят! Обичам него! Вече не сме любовници. Разбра ли?

Арчър стоеше като вкаменен, задъхан, с безизразни очи. Личеше си, че разбира.

В същия миг Файър видя Хана — усети я как се спуска по склона под стрелбището и се втурва към тях с малките си крачета.

Положи усилие да се овладее.

— Идва дете — предупреди тя с дрезгав глас. — Ако си излееш лошото настроение върху нея, повече няма да ти проговоря.

— Коя е тя? — попита Арчър.

— Дъщерята на Бриган.

Арчър се втренчи изпитателно във Файър.

После дотичаха Хана и Блочи. Файър клекна да погали кученцето. Хана спря пред тях, усмихната, задъхана, но Файър тутакси долови колко я обърка мълчанието им.

— Какво има, милейди Файър? — попита малката.

— Нищо, принцесо. Радвам се да те видя.

Хана се засмя.

— Блочи ти окаля роклята.

Да, Блочи унищожаваше роклята й, подскачайки и въртейки се в скута й, понеже умът му беше на малко кученце, макар тялото му да бе пораснало.

— Блочи е по-важен от роклята ми — отбеляза Файър и прегърна пружиниращото кученце, за да попие радостта му.

Хана приближи до нея и й прошепна в ухото:

— Лорд Арчър ли е този ядосан мъж?

— Да, и не е ядосан на теб.

— Ще поиска ли да ми покаже как стреля?

— Да ти покаже как стреля ли?

— Татко казва, че е най-добрият стрелец в кралството. Искам да видя.

Файър не би могла да обясни защо се натъжи толкова от думите на Хана, че Арчър е най-добрият стрелец в кралството. Зарови лице в козината на Блочи и попита:

— Лорд Арчър, принцеса Хана иска да те види как стреляш, защото е чувала, че си най-добрият стрелец в Делс.

Арчър криеше мислите си от нея, но Файър умееше да чете по лицето му. Знаеше как изглеждат очите му, когато преглъща сълзите си. Познаваше приглушения глас, който издаваше, че тъгата е надделяла над гнева му. Той прочисти гърло и проговори с този глас:

— Какъв лък предпочиташ ти, принцесо?

— Дълъг като твоя. Но моят е много по-малък.

Арчър не погледна към Файър. Обърна се и последва Хана по възвишението. Блочи подскачаше отзад, Файър се изправи, впила очи в тях.

Неочаквано Муса я улови за ръката, Файър не се отдръпна, благодарна, задето я докосват, зарадвана, че няма да намалят надницата на стражите й.

Трудно е да сломиш сърцето и надеждите на приятел.

 

 

През нощта сънят й убягваше и тя се качи на покривите. Бриган също се скиташе и накрая дойде при нея. От време на време, след разговора в конюшните, той й отваряше съзнанието си и й изпращаше чувство. Днес тя разбра, че е изненадан да я види.

Знаеше защо е изненадан. След кавгата с Арчър Муса й съобщи с безучастен тон, че ако желае, може да остане насаме с Арчър. Бриган направил изключение за Арчър, стига да охраняват площадите пред прозорците и пред всяка врата да дежурят стражи. Муса се извини, понеже не я осведомила по-рано. Не очаквала лорд Арчър да пристигне толкова бързо. А щом Файър и Арчър започнали да спорят, не искала да се намесва.

Лицето на Файър пламна. Разбра защо Бриган защити Арчър в спалнята на Гаран. Бе сметнал шегата на Гаран за обида към Файър, защото е смятал, че тя е влюбена в Арчър.

— Изключението не е необходимо — отговори Файър на Муса.

— Да, и аз останах с такова впечатление — кимна Муса.

После с типичното си свенливо, съчувствено изражение Мила донесе на Файър чаша вино. Виното я поуспокои. Главата на Файър бе започнала да тупти — предвестник на поредното кървене.

Сега, на покрива, Файър мълчеше. Не продума дори когато Бриган я поздрави. Той явно прие мълчанието й и само от време на време нарушаваше тишината с ненатрапчив шепот. Разказа й колко запленена е Хана от Арчър. Изстреляли толкова стрели заедно, че пръстите й се покрили с мехури.

Файър мислеше за страха на Арчър. Любовта му бе трудно поносима именно поради страха му. Той бе властен, ревнив и подозрителен и винаги я държеше под око, защото се страхуваше приятелката му да не умре.

Тази нощ тя изрече първите си думи толкова тихо, че Бриган пристъпи по-близо, за да ги чуе.

— Колко смяташ, че ще живееш?

Той се засмя изненадано.

— Не знам. Много сутрини се събуждам с предчувствие, че този ден ще ми бъде последният… Защо питаш? Какво те мъчи, милейди?

— Още утре някое чудовище може да ме сграбчи или някоя стрела да си проправи път между стражите ми. Ала това не ме изпълва с ужас. Просто го знам.

Той я слушаше, облегнат на парапета, подпрял брадичка върху свитата си в юмрук длан.

— Надявам се само приятелите ми да не тъгуват много — продължи Файър. — Надявам се да разберат, че е било неизбежно.

Тя потрепери. Лятото си бе отишло отдавна и всеки с поне капка разум би си взел палто. За разлика от нея Бриган не бе забравил своето — красиво дълго палто, което Файър харесваше, защото го носеше той. Всъщност гъвкавият и силен Бриган явно се чувстваше удобно във всяка дреха. Сега ръцете му се пресегнаха към копчетата и той свали палтото, защото колкото и да се стараеше, Файър не успяваше да скрие, че трепери.

— Не — възрази тя. — Аз съм си виновна, че забравих кой сезон е.

Той сякаш не я чу. Помогна й да облече възширокото палто. Тялото й се наслади на топлината, както и на миризмата му — на вълна, на лагерни огньове и на коне. Благодаря, прошепна му мислено тя.

След миг той отбеляза:

— Тази нощ май са ни налегнали сериозни мисли.

— Ти за какво мислиш?

Той се засмя безрадостно.

— За нищо приятно. Опитвам се да намеря начин да заобиколя войната.

— О! — възкликна Файър, изтръгната за миг от собствената си вглъбеност.

— Безплодни размишления! Няма начин да се избегне войната. Не и с двама врагове, решени да се бият.

— Не си виновен ти.

Погледна я остро.

— Мислите ми ли четеш, милейди?

Тя се усмихна.

— Правилна догадка, предполагам.

Той също се усмихна и вдигна лице към небето.

— Разбрах, че цениш кучетата повече от роклите, милейди.

Смехът бе балсам за душата й.

— Обясних й за чудовищата, между другото. Тя вече знаеше малко. Икономката ти се грижи добре за нея.

— Тес — кимна Бриган. — Грижи се за Хана, откакто се роди. — Поколеба се той и добави с преднамерено равнодушен глас: — Запознахте ли се?

— Не — отвърна Файър.

Икономката му продължаваше да я гледа студено, ако изобщо благоволеше да я погледне. Както Бриган навярно знаеше, съдейки по тона му.

— Добре е за Хана да има възрастен човек в живота й — сподели Бриган, — който да й говори за различни времена, а не само за последните трийсет години. Хана обича Тес и историите й. — Прозя се и прокара пръсти през косата си. — Кога започваш новите разпити?

— Утре.

— Утре… — въздъхна той. — Утре заминавам.