Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Кристин Кашор. Огнена

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-256-4

История

  1. —Добавяне

Втора част
Шпиони

Седемнайсета глава

Файър знаеше нещичко за властовите игри в Делс, ала познанията й се оказаха прекадено общи. Разбираше го сега, защото вече имаше подробна и точна карта в главата си. Основните точки бяха: Кралският град, североизточното имение на Майдог край границата с Пикия; земите на Джентиан в Южните планини под реката, недалеч от Наводнената крепост; множеството други крепости и наблюдателни постове на Бриган. И местата между тях: именията на лордовете и дамите с по-малки армии и изменчиви съглашения; Големите сиви планини на югозапад, Малките сиви планини на север, Крилатата река, Пикийската река, високото равно плато на север от Кралския град, наречено Мраморното възвишение. Скалисти бедняшки земи, средоточия на насилие, грабежи, отчаяние; пейзажи и места, които неизбежно щяха да станат крайъгълен камък във войната между Наш, Майдог и Джентиан.

Всеки ден й възлагаха различни задачи. Никога не знаеше кого ще й доведат хората на Гаран и Клара — пикийски бракониери, войници от армиите на Майдог и Джентиан, пратеници на двамата лордове, прислужници, работили някога за тях. Мъже, заподозрени, че са техни шпиони или шпиони на съюзниците им. Лека-полека Файър се убеди, че в кралство, балансиращо несигурно върху променливи съюзи, най-важната стока е информацията. Дворецът шпионираше приятелите и враговете си; шпионираше и собствените си шпиони. И всички други участници в играта правеха същото.

Най-напред й доведоха възрастен мъж, прислужник на съсед на Майдог. Още щом я зърна, той разтвори широко съзнанието си и изрече всяка мисъл, надигнала се в главата му.

— Лорд Майдог и лорд Джентиан с право са впечатлени от принц Бриган — подхвана мъжът, опулен, разтреперан. — И двамата купуват коне за армиите си като принца и наемат хора от планините и разбойници във войската си. Смятат принца за достоен противник, милейди. А знаете ли, че в армията на лорд Майдог има пикийци? Едри мъже с бледа кожа живеят в земите му.

Лесно е, помисли си Файър. Трябва само да седя тук и те изпяват всичко.

Гаран обаче не остана доволен.

— Не научихме нищо ново. Разпита ли го за повече — имена, места, тайни? Откъде знаеш, че е признал всичко?

Не толкова сговорчиви се оказаха следващите двама — осъдени шпиони, силни, решени да не се предават. И двамата бяха изнемощели, с насинени лица. Единият куцаше, превит одве. Потрепери, когато се облегна на стола, сякаш има рани по гърба.

— Как ви раниха? — попита подозрително тя. — И къде?

Те не продумаха. Стояха, свели очи, с каменни лица. Не отговориха нито на този, нито на следващите й въпроси.

Когато разпитът приключи и отведоха затворниците обратно в тъмницата, тя се извини на Гаран:

— Бяха твърде силни, принце. Не успях да измъкна нищо от тях.

Гаран я изгледа мрачно над очилата си.

— Опита ли се?

— Разбира се!

— Нима? Много ли се постара? — Той се изправи, стиснал устни. — Нямам нито време, нито енергия за губене, милейди. Уведоми ме, щом решиш наистина да съдействаш.

Пъхна купчина документи под мишницата си и излезе от стаята за разпити, оставяйки я сама с раздразнението й. Беше прав, естествено. Тя не положи усилие. Пресегна се към съзнанията им, установи, че са затворени, и не направи нищо да проникне в тях. Не се опита дори да ги накара да я погледнат. Но нима очакваха от нея да седи пред мъже, изнемощели от изтезания, и да ги тормози още повече?

Скочи и хукна след Гаран. Намери го зад писалището в кабинета му да пише трескаво кодирани послания.

— Имам условия — предупреди го тя.

Перото му застина. Той повдигна вежди и зачака.

— Когато ми водите безобидни стари прислужници, съгласили се доброволно да тръгнат с хората на краля, няма да влизам в ума им. Ще задавам въпроси и ако присъствието ми развързва езиците им, добре. Но няма да ги принуждавам да казват неща, които иначе не биха изрекли. Нито пък — продължи тя с по-висок глас — ще нахълтвам в съзнанието на хора, гладни, ранени или бити в затворите ви. Няма да манипулирам затворници, с които сте се отнасяли зле.

Гаран се облегна назад и скръсти ръце.

— Не разбирам… Нали твърдеше, че да ги манипулираш също е злоупотреба?

— Да, но тази злоупотреба е за добро. Вашата не е.

— Не обвинявай мен. Не аз давам заповедите там, долу. Нямам представа какво става там.

— Разбери, ако искаш да ги разпитвам.

Гаран наистина се погрижи отношението към затворниците да се промени. Един особено неразговорлив мъж, от когото Файър не научи абсолютно нищо, накрая й благодари изрично.

— Най-добрата тъмница, в която съм бил — отбеляза, дъвчейки клечка за зъби.

— Прекрасно! — промърмори Гаран, когато затворникът си тръгна. — Ще ни се разнесе слава колко сме милостиви към нарушителите на закона.

— Затвор, в чиято стая за разпити работи чудовище, едва ли ще се прочуе с милосърдието си — уточни тихо Наш.

Някои обичаха да ги водят при нея, наслаждаваха се на присъствието й и им беше все едно какво ги кара да разкриват. За повечето обаче важаха думите на Наш. Тя се срещаше с десетки шпиони, бракониери и войници, които влизаха в стаята с мрачни лица, а понякога дори се съпротивляваха и се налагаше стражите да ги довличат вътре. Тя им задаваше въпроси. Кога говори с Майдог? Какво ти каза? Предай ми всяка подробност. Кой от нашите шпиони се опитва да подкупи? Кои от нашите войници са предатели? Поемаше си дъх и се насилваше да тършува из съзнанието им, понякога дори да заплашва. Не, пак ме лъжеш. Още една лъжа и ще изпиташ болка. Знаеш, че мога да ти причиня болка, нали?

Правя го за Делс, казваше си, когато силите и да изтезава се изчерпваха и се вцепеняваше от срам и страх. Правя го, за да защитя Делс от онези, които искат да го унищожат.

— Според мен при война на три фронта — обясни затворник, когото бяха хванали да краде саби и ками за Джентиан, — кралят има числено превъзходство. Не мислите ли така, милейди? Знае ли някой със сигурност колко войници има Майдог?

Този мъж непрекъснато се отскубваше от хватката й, ту учтив, приятен и отнесен, ту с бистър ум, разтреперан от ужас и решен да се освободи от веригите, пристягащи глезените и китките му.

Тя побутна съзнанието му, да го насочи от ненужните догадки към това, което наистина знае.

— Кажи ми за Майдог и Джентиан. Смятат ли да нападнат това лято?

— Не знам, милейди. Чувал съм само слухове.

— Знаеш ли колко войници има Джентиан?

— Не, но купува безброй саби.

— Какво означава „безброй“. Бъди по-точен.

— Не знам точно — отговори честно той, но умът му пак започна да й се изплъзва и да осъзнава истинското си положение в тази стая. — Не искам да говоря повече — заяви ненадейно, втренчен ужасено в нея. — Знам какво си. Няма да ти позволя да ме използваш.

— Не ми харесва да те използвам — отрони изморено Файър, разрешавайки си, поне за миг, да изрече гласно мислите си.

Той се загърчи и заизвива китки. Накрая се отпусна задъхано на стола, изтощен и просълзен. Тя свали шала и косата й се спусна по раменете. Яркият цвят го стъписа, той я зяпна смаяно и в същия момент тя сграбчи отново съзнанието му.

— Какви слухове си чувал за кроежите на бунтовните лордове?

— Чух, милейди — преобрази се пак той, лъчезарно усмихнат, — че лорд Майдог иска да стане крал на Делс и Пикия. После щял да използва пикийските кораби, за да кръстосва морето, да открива нови земи и да ги завладява. Един пикийски бракониер ми го каза, милейди.

Усъвършенствам се, помисли си Файър. Научавам всички евтини трикове.

Мускулите на съзнанието й също обръгваха. Упражненията ги правеха по-бързи, по-силни. По-лесно — дори по-неусетно и по-удобно — налагаше волята си.

След някои разпити тя клякаше с лице към стената, с гръб към стражите, със затворени очи, копнеейки отчаяно да я оставят сама. Струваше й се, че усамотението ще й помогне да приеме по-лесно изострянето на уменията й, да ги уравновеси с дълбокото си безпокойство.

Мечтаеше да открие нещо полезно, нещо наистина важно. Това също щеше да я улесни. Научаваше обаче само мъгляви планове за нападения — някъде, някога в близкото бъдеще; долавяше мъглява злонамереност срещу Наш и Бриган, а от време на време и срещу нея. Мъгляви скоротечни промени в съюзническите лагери, които бързо се видоизменяха отново. Подобно на Гаран, Клара и всички други тя очакваше да открие нещо ясно, голямо и коварно, което да послужи като призив за действие.

Всички очакваха пробив.

 

 

Беше лятно бебе и рожденият й ден отмина през юли — без фанфари, понеже го запази в тайна. Арчър и Брокър й изпратиха цветя, Файър получи подаръка с усмивка, защото те несъмнено щяха да изпратят друго, ако знаеха колко много мъже от двореца и града й изпращат цветя — ежедневно, непрекъснато, откакто бе пристигнала преди два месеца. Стаите й приличаха на оранжерия. Би изхвърлила орхидеите, лилиите и изящните дълги рози, защото вниманието на тези мъже не я интересуваше, но харесваше цветята, харесваше да е заобиколена от прелестта им. Откри, че има Дарба да ги подрежда, цвят до цвят.

Кралят никога не й изпращаше цветя. Чувствата му не се променяха, но спря да й предлага да се омъжи за него. Всъщност, веднага след завръщането на Бриган, той я помоли да го учи как да се предпазва от чудовища. Дни и седмици наред те заставаха от двете страни на вратата й и Файър му обясняваше наново всичко, което той вече знаеше, но му трябваше тласък да си спомни. Воля, съсредоточаване и самоконтрол. Благодарение на упражненията и на неочакваната му мрачна отдаденост на дисциплината, съзнанието му укрепна и те преместиха уроците в кабинета му. Вече не я докосваше, освен ако не е прекалил с виното, както се случваше понякога. Пиянските му сълзи я изнервяха, но в такова състояние поне й беше лесно да го усмирява.

Всички в двореца забелязваха, разбира се, че двамата са заедно, и плъзваха безпочвени слухове как чудовището в крайна сметка ще се омъжи за краля.

Бриган снова из кралството почти през целия юли. Идваше и заминаваше и едва сега Файър разбра защо непрекъснато е на път. Освен значителното време, прекарано с армията, той се срещаше с хора — лордове, дами, търговци от черния пазар, приятели, врагове. Убеждаваше ги да се съюзят с него, изпитваше предаността им. В някои случаи просто шпионираше. Понякога се измъкваше от капани, в които волно или неволно бе попаднал, и се връщаше с превързани ръце, насинени очи и дори веднъж със спукано ребро, Файър се ужасяваше с каква охота командирът поемаше рисковете. Несъмнено някой друг трябваше да преговаря с търговците на оръжие, славещи се като снабдители на армията на Майдог. Друг трябваше да посети имението на Гънър, сина на Джентиан, охранявано като крепост и изолирано сред южните върхари, за да му обясни последствията, ако остане верен на баща си.

Файър си позволи да се усъмни в мъдростта на тези подвизи, но Клара й отговори:

— Много го бива да убеждава хората да изпълняват желанията му. А ако думите ударят на камък, постига своето с меча.

Файър си спомни двамата войници, счепкали се заради нея в деня, когато се присъедини към Първи полк. В паметта й изплува как няколкото думи на Бриган превърнаха озлоблението им в срам и разкаяние.

Очевидно не само чудовищата предизвикваха страхопочитание.

Оказа се още, че той притежава завидни умения да се сражава със сабя. Хана го смяташе за непобедим.

— Наследила съм таланта да се бия от татко — похвали се веднъж тя.

Да, несъмнено го бе получила отнякъде. В схватка с осем по-големи деца друго петгодишно момиченце не би се разминало само с разранен нос.

В последния юлски ден Хана дойде при нея с букет диви цветя, набрани явно от поляните по стръмнината над долното пристанище зад зелената къща.

— В писмото на баба пишеше, че рожденият ти ден е през юли. Пропуснах ли го? Защо никой не знае кога точно си родена? Чичо Гаран каза, че дамите обичат цветя.

При тези думи тя сбърчи несигурно нос и протегна цветята към лицето й, сякаш смята, че са за ядене и очаква Файър да се наведе и да ги сдъвче, както би направил Смол.

От всички букети в стаите й този й беше любимият заедно с букетите на Арчър и Брокър.

 

 

В един тревожен ден в края на август Файър отиде в конюшните при Смол, за да си проясни ума. Стражите й се отдръпнаха и до нея пристъпи Бриган, преметнал през рамо няколко юзди. Облегна се на дъсчената преграда и погали Смол по муцуната.

— Добра среща, милейди.

Сутринта се бе върнал от поредното си пътешествие.

— Къде е дамата ти, принце?

— Учи история. Не се оплака преди урока, та се чудя какво ще последва. Или ще ме изнудва за нещо, или се разболява.

Файър трябваше да зададе на Бриган въпрос — неловък въпрос. Не й оставаше друго, освен да си придаде самоувереност и да си спести предисловията. Тя вирна брадичка.

— Хана няколко пъти ме пита защо всеки месец чудовищата полудяват по мен и четири-пет дни излизам с повече стражи. Бих искала да й обясня. Моля за разрешение.

Самообладанието му я впечатли — лицето му не трепна, изражението му не се промени. Той погали Смол по врата.

— Хана е на пет години — отбеляза.

Файър не отговори. Чакаше.

Той се почеса колебливо по главата и я погледна с присвити очи.

— Ти как мислиш? Не е ли твърде малка? Не искам да се уплаши.

— Те не я плашат, принце. Настоя да ме пази от тях с лъка си.

— Имах предвид промените в тялото й — поясни тихо Бриган. — Притеснявам се да не се стресне.

— А… — възкликна тихо Файър. — Но в такъв случай аз съм най-подходящият човек да й обясни. Не е чак толкова защитена, та да не успея да доловя, ако се разтревожи. Ще пригодя обяснението спрямо реакцията й.

— Да… — кимна Бриган, все още разколебан. — Но тя е едва на пет…

Колко неузнаваем, колко опасно трогателен изглеждаше командирът в чужди води — смутен мъж, очакващ съвет от нея. Файър сподели открито мнението си.

— Не мисля, че Хана е твърде малка да разбере. Според мен трябва да получи честен отговор, за да не се чувства объркана.

— Защо ли не ме е попитала? Обикновено ме залива с въпроси.

— Навярно се досеща за естеството на въпроса.

— Възможно ли е да е толкова чувствителна?

— Децата са гении — отсече категорично Файър.

— Да — съгласи се Бриган. — Добре, позволявам ти. После ще ми кажеш как го е приела.

Файър обаче вече не го чуваше. Обзе я безпокойство. Няколко пъти днес долавяше необичайно, познато и същевременно чуждо присъствие. Човек, който не би следвало да е тук. Тя сграбчи гривата на Смол и поклати глава. Смол вдигна муцуна от гърдите на Бриган и я погледна.

— Милейди? — попита Бриган. — Какво има?

— Струва ми се… Не, пак изчезна. Няма значение…

Бриган се втренчи учудено в нея. Тя се усмихна и му обясни.

— Понякога възприятието трябва да улегне, за да разбера какво е.

— Аха… — той прокара длан по муцуната на Смол. — Свързано ли е с моето съзнание?

— Шегуваш ли се? — удиви се Файър.

— Защо да се шегувам?

— Мислиш ли, че усещам нещо от твоето съзнание?

— Не усещаш ли?

— Бриган — наклони изненадано глава тя, забравила за миг добрите обноски, — твоят ум е стена без никакви пролуки. Нито веднъж не съм долавяла какво става в главата ти.

— О! Хмм… — той намести кожените ремъци върху рамото си с доста доволно изражение.

— Мислех, че го правиш нарочно — добави Файър.

— Нарочно е. Но ми е трудно да преценя как се справям.

— Справяш се безпогрешно.

— А сега?

Файър го зяпна.

— Какво? Питаш ме дали сега долавям чувствата ти? Не, разбира се.

— А сега?

Усети го като нежна вълна от дълбините на съзнанието му и го попи мълчаливо — първото чувство, което Бриган й даваше, я изпълни с щастие.

— Усещам, че този разговор ти е приятен.

— Интересно — усмихна се той. — Удивително! А можеш ли сега да влезеш в мислите ми?

— Не, естествено. Предаде ми само едно чувство, но това не означава, че мога да нахълтам и да те обсебя.

— Опитай се — подкани я той; гласът му звучеше приятелски, лицето му беше открито, ала Файър се уплаши.

— Не искам.

— Само като експеримент.

Думата я задави от страх.

— Не. Не искам. Не настоявай.

Той се приведе над дъсчената преграда и каза тихо:

— Милейди, прости ми. Притесних те. Обещавам повече да не настоявам.

— Не разбираш… Не бих го направила. Никога.

— Знам. Сигурен съм. Моля те, милейди… Де да можех да си взема думите обратно…

Файър усети, че стиска прекалено силно гривата на Смол. Погали клетия си кон и се пребори със сълзите, напиращи да се излеят. Зарови лице във врата на Смол и вдиша топлата миризма на кожата му.

После се засмя — задъхан смях, напомняш хлипане.

— Всъщност веднъж си помислих как бих влязла в ума ти, ако ме помолиш. За да ти помогна да заспиш.

Той отвори уста да каже нещо. Затвори я. Лицето му се затвори, неразгадаемата маска зае мястото си.

— Няма да е честно. Заспя ли, ти ще будуваш, защото няма кой да те приспи — рече й тихо.

Файър вече не знаеше какво да отговори. Обзе я отчаяние, защото разговорът им не я отвличаше от чувствата й към този мъж.

В същия момент Уелкли й се притече на помощ. Икономът влезе в конюшнята и съобщи на Бриган, че кралят го вика.

 

 

Докато вървеше към покоите си, сподиряна от стражите, отново долови странното и познато съзнание. Стрелецът със замъгления ум.

Файър простена тревожно. Стрелецът се намираше в двореца или в града. Поне така й се струваше днес. Той обаче не се задържаше достатъчно в съзнанието й, та да разгадае намеренията му и да реши какво да прави. Не беше нормално. Тези дебнещи мъже с празни глави, все едно омагьосани от чудовища, не бяха нормални. Появата му тук след толкова месеци не бе добре дошла.

Свари стражите в покоите си в особено състояние.

— Дойде един мъж, милейди — обясни й Муса. — Много странен мъж. Кралят го бил изпратил да провери изгледа от прозорците ви. Не ми заприлича на човек на краля и не му повярвах. Не го пуснах вътре.

— Изгледът от прозорците ми? — изуми се Файър. — Това пък какво ще рече?

— Нещо не беше наред, милейди — обади се Нийл. — Мъжът беше особен. Бръщолевеше безсмислици.

— Нищо подобно — тросна, се друг войник. — Кралят няма да остане доволен, задето не изпълнихме нареждането му.

— Край! — сряза го Муса. — Няма да спорим повече! Нийл е прав. Мъжът беше подозрителен.

— Замая ми главата — додаде Мила.

— Беше почтен човек — възрази друг. — А и не сме в положение да отпращаме хората на краля.

Файър стоеше на прага и се подпираше на вратата да не се олюлее. Раздорът между стражите, които никога не спореха пред своята лейди и не възразяваха на капитана си, й подсказваше, че нещо не е наред. Не само заради разногласията им или защото посетителят е изглеждал подозрително. Нийл спомена, че мъжът бил особен. Е, в момента мнозина от стражите й бяха особени — с по-отворени от обикновено съзнания и мисли, обвити в мъгла. Най-зашеметени бяха стражите, опълчили се на Муса.

Някакъв инстинкт — чудовищен или човешки — й нашепваше, че преценяват погрешно този мъж като почтен. Същевременно нямаше как да им обясни колко права е била Муса да го отпрати.

— Как изглеждаше мъжът?

Един-двама войници се почесаха по главата и промърмориха, че не помнят, Файър се изкушаваше да докосне гъстата мъгла в съзнанието им. Умът на Муса обаче беше бистър.

— Висок, милейди, по-висок от краля и кльощав, изнемощял — описа го тя. — Имаше бяла коса, тъмни очи и не беше добре — имаше жълтеникава, сипаничава кожа. Носеше неугледни дрехи и много оръжия — арбалет, къс лък, красив дълъг лък и колчан, пълен със стрели. Имаше нож, но нямаше сабя.

— От какво дърво бяха изработени стрелите в колчана му?

— Не забелязах — сви устни Муса.

— Светло дърво — намеси се Нийл.

Така значи. Стрелецът със замъглено съзнание бе дошъл в стаите й да се наслади на гледката. И бе помътил ума и очите на някои от стражите й.

Файър приближи до най-объркания войник, първия, възразил на Муса.

Казваше се Елдър и обикновено се държеше приветливо. Сложи длан върху челото му.

— Боли ли те главата, Елдър?

— Не точно, милейди — отговори той след известен размисъл. — Но не се чувствам съвсем на себе си.

— Позволяваш ли ми да се опитам да ти помогна?

— Разбира се, милейди, щом желаете.

Файър влезе в съзнанието му лесно, както бе влязла в ума на бракониера. Поигра си с мъглата, докосна я, за да прецени какво представлява. Приличаше на балон, изпълнил ума му с празнота, изтикал собствения му разсъдък в ъглите.

Файър прободе рязко балона и той се пукна, свистейки. Мислите на Елдър се върнаха и заеха местата си. Той разтърка глава с върховете на пръстите си.

— По-добре съм сега, милейди. Спомних си ясно онзи мъж. Не мисля, че е човек на краля.

— Не е бил човек на краля — кимна Файър. — Кралят не би изпратил в стаите ми болен мъж, въоръжен с арбалет, да се наслаждава на гледката.

— Каква умора ме налегна — въздъхна Елдър.

Файър приближи до друг зашеметен страж, мислейки си, че тук е открила нещо по-зловещо, отколкото в стаите за разпити.

По-късно върху леглото си намери писмо от Арчър. След жътвата щял да я посети. Радостна новина, ала не променяше положението.

Досега Файър се смяташе за единствената в Делс, способна да променя съзнания.