Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (9)

Глава 8

След кратка среща с малдивската полиция, Кърт отведе Лейлани до главната болница на острова — модерна сграда, носеща името на Индира Ганди. Докато чакаха да станат рентгеновите снимки, той изпрати съобщение на Джо, че е добре и че преследването е приключило. След това отново насочи вниманието си към Лейлани.

— Не искам да прозвуча невъзпитано, но какво по дяволите правиш тук?

Ръката й беше превързана, а раната над окото беше зашита и намазана с йод.

— Дойдох да разбера какво се е случило с брат ми.

„Разбирам я“, помисли си Кърт, но той знаеше със сигурност, че Дърк Пит все още не се е свързал с членовете на семействата им.

— Как научи, че се е случило нещо?

— Брат ми изучаваше теченията — каза тя и го погледна с тъга. — Аз пък учех за съществата, които плуват в тях. Всеки ден си пишехме имейли. В последните няколко, които ми изпрати, той споменаваше за това, че с останалите от екипа са започнали да откриват някои много странни отклонения в температурата на водата и нивото на кислорода в нея. Той искаше да разбере какво отражение би имало това върху морските обитатели в района. Брат ми каза, че планктонът и крилът са намалели значително. Рибата също. Сякаш морето е започнало да става студено и безплодно.

Кърт знаеше от доклада на Халверсън, че това е така.

— Когато спря да ми праща имейли, се притесних — добави тя. — Но той не вдигаше и сателитния телефон и затова се свързах с НАМПД. От там никой не можа да ми каже какво става, затова долетях тук и потърсих началника на пристанището. Той ми разказа за катамарана и че хора от НАМПД са дошли да го огледат. Помислих, че сте част от операцията по издирването, но после видях лодката и…

Тя утихна и се загледа към пристанището. Кърт очакваше да заплаче и наистина видя няколко сълзи, но тя успя да се овладее.

— Какво е станало с брат ми? — попита накрая Лейлани.

Кърт не отговори.

— Родителите ни починаха, господин Остин. Той е всичко, което имам… което имах.

Остин я разбра.

— Не знам — каза той. — В момента се опитваме да разберем какво се е случило. Знаеш ли кои са онези мъже?

— Не — отговори тя. — А вие?

— И аз — призна Кърт, въпреки че вече не се съмняваше, че каквото и да се е случило на катамарана, не е било случайно. — Кога ви писа за последно?

Тя отново погледна към земята.

— Преди три дни, рано сутринта.

— Имаше ли нещо необичайно в писмото?

— Не — отвърна тя. — Само това, което вече ви казах. Защо?

Кърт огледа малката ниша в спешното отделение. Лекарите бяха заети, пациентите чакаха, от време на време се чуваше писукане на някой уред или звънец. Тишина, спокойствие и ред. Но въпреки това, Кърт усещаше, че наблизо дебне опасност.

— Защото се опитвам да разбера какво биха спечелили онези мъже, ако те отвлекат. В началото само подозирахме, че е имало нападение. Вече сме почти сигурни. А ако ти не знаеш повече от нас…

— Кимо ми изпрати само основните данни. Убедена съм, че и вие ги имате. Но дори това да не е така, отвличането ми не би ги скрило.

Тя беше права. Това означаваше, че никой няма причина да организира подобно отвличане.

— Ще ги потърсите ли?

— Полицията се е заела с това — каза Кърт, — но съм сигурен, че отдавна са изчезнали. Моята задача е да открия какво се е случило с катамарана и неговия екипаж. Предполагам, че са се натъкнали на нещо, което някой не е искал да откриват. Нещо повече от температурните аномалии. Ако това ни отведе до мъжете, които те нападнаха, тогава ще се занимаем и с тях.

— Искам да ви помогна! — заяви Лейлани.

Кърт очакваше, че тя ще го каже, но поклати глава.

— Това не е научен проект. И в случай, че още не си разбрала, вероятно ще е много опасно.

Тя сви устни, сякаш беше обидена, но вместо да се ядоса, заговори спокойно:

— Брат ми е загинал, господин Остин… И двамата го знаем. Отраснала съм в Хавай, а там човек се научава да уважава силата на океана. Той е прекрасен, но и опасен. Губили сме много приятели сърфисти, моряци и гмуркачи. Ако морето е поело Кимо в обятията си, това е едно. Но ако някой го е пратил на дъното заради това, което е открил, това е много по-лошо. И не съм човек, който ще остави нещата така.

— Преживяла си много — каза той, — и вероятно ще ти се случат още много неприятности, преди да си уредиш живота.

— Точно затова трябва да направя нещо! — настоя тя. — За да се разсея малко.

Кърт нямаше друг избор, освен да бъде рязък.

— Опитът ми показва, че ще бъдеш нестабилна, независимо дали ще предприемеш нещо или не. Това ще се отрази на целия ни екип. Съжалявам, но не мога да взема такъв човек с нас.

— Добре — каза тя, — но бъдете сигурен, че ще ме видите там, защото нямам намерение да стоя и да скърбя.

— Какво искаш да кажеш?

Беше неин ред да бъде рязка.

— Ако не ми позволите да ви помогна, ще продължа разследването сама и не ме интересува дали моето ще попречи на вашето.

Кърт въздъхна. Не беше лесно да се сърдиш на някой, който е загубил свой близък, но тя не му оставяше много варианти. Знаеше, че не се шегува. Проблемът беше, че младата жена няма представа в какво се забърква.

Лекарят се приближи към тях с рентгеновите снимки в ръка.

— Ще се оправите, госпожице Тенър. Ръката ви е само натъртена, а не счупена.

— Виждате ли — каза тя на Кърт, — аз съм корава!

— И късметлийка — допълни той.

— Добре е късметът да е на твоя страна.

Лекарят гледаше ту единият, ту другият, объркан от разговора, на който присъстваше.

— Аз също мисля, че късметът е хубаво нещо.

— Не ми помагате — промърмори Кърт.

Беше в капан. Не можеше просто да я остави след всичко, което й се случи. Нито пък да накара да я затворят и да я върнат насила в Хавай, където щеше да бъде в безопасност.

Оставаше му само едно.

— Добре — каза той.

— Няма да ви създавам неприятности — обеща тя.

Кърт й се усмихна със стиснати устни.

— Вече го направи — не й остана длъжен той.

 

 

Двайсет минути по-късно, за ужас на медицинския персонал, Кърт помогна на Лейлани да се качи на олющената „Веспа“. Много по-внимателно, отколкото при първото си пътуване със скутера, той я върна от другата страна на острова.

Щом пристигнаха, Кърт обеща на слисания пазач, че НАМПД ще ремонтира или ще замени моторчето му и предложи часовника си като залог.

Мъжът го изгледа подозрително. Остин се зачуди дали пазачът осъзнава, че часовникът струва два пъти повече от нов скутер.

Двамата с Лейлани се качиха на катамарана и Кърт я представи на съпрузите Траут.

— А това е Джо Дзавала — добави той, щом другарят му се показа на палубата, — твоят нов най-добър приятел и придружител.

Лейлани и Джо си стиснаха ръце.

— Не че се оплаквам — рече развеселен Дзавала, — но защо аз да съм нейният нов най-добър приятел?

— Ще се погрижиш да не й се случи нищо лошо — отговори Кърт. — И най-важното, да не ни създава проблеми.

— Досега не съм бил придружител — заоплаква се Джо.

— Всяко нещо си има пръв път — отвърна Кърт. — И така, докъде стигнахте?

— Възстановихме захранването — каза Джо. — Акумулаторът е паднал, но слънчевите панели и вятърната турбина поемат натоварването.

— Открихте ли нещо?

Пол отговори пръв.

— След като Джо възстанови захранването, успях да включа проследяващия режим на джипиеса. До към осем часа вечерта на последния ден, в който са докладвали, са поддържали курс на запад. След това скоростта и посоката са станали хаотични.

— Някаква идея защо?

— Смятаме, че тогава е станала злополуката — каза Пол. — Платното е отчасти обгоряло. Промяната във формата му променя скоростта и управлението на лодката. Изглежда, че тя е започнала да се носи свободно по течението.

— Къде са се намирали, когато това се е случило?

— На около шестстотин километра югозападно от тук.

— Какво друго?

— В бордовия дневник и в компютрите им не е отбелязано нищо необичайно — каза Пол. — Но Гамей откри нещо интересно, както винаги.

Кърт се обърна към нея.

Тя вдигна една стъкленица, в която имаше два пръста тъмна вода.

— Това е оставено от огъня. Смесих го с дестилирана вода. Утайката е предимно въглеродна. Но открих и странна смес от метали: калай, желязо, сребро, дори и незначително количество злато. А също и мънички прашинки, които е трудно да определя.

Кърт погледна водата отблизо и забеляза, че тя има странен, почти пъстър отблясък.

— Какво е това?

Гамей поклати глава.

— Оборудването ми не е достатъчно добро, за да стигна до някакво сигурно заключение. Но на борда са имали микроскоп. Джо възстанови захранването и успяхме да направим снимки на пробите. Каквото и да има вътре, то се движи.

— Движи се? — повтори Кърт. — Как така се движи?

— Не е инертно — обясни Гамей. — Въглеродът и остатъкът са неподвижни, но нещо върху или вътре в утайката е активно. Каквото и да е, то е толкова малко, че не можем да го различим под микроскопа.

Изглежда, че новината притесни Лейлани. Кърт помисли да остави разговора за по-късно, но ако тя не можеше да приеме истината, колкото и болезнена да е, по-добре да го разбере сега.

— За бактерия ли говорим или за някакъв друг микроорганизъм? — попита Остин.

— Не съм сигурна — отвърна Гамей. — Докато не го огледаме по-отблизо, можем само да предполагаме.

Кърт се замисли. Беше странно и не им помагаше с нищо. Знаеха само, че това, което откриха в нагара по палубата, е било отложено върху лодката след пожара.

— Възможно ли е това странно откритие, каквото и да е то, да е предизвикало пламъците? — попита той.

— Опитах да го изгоря — каза Гамей. — Не е запалимо. Състои се от оксидиран въглерод и метали.

— Ако това не е причината, тогава какво?

Гамей погледна Пол, който на свой ред погледна Джо. Никой не искаше да съобщи лошите новини.

Дзавала най-накрая наруши мълчанието:

— Пожарът е от бензин — каза мрачно той. — А и не можем да открием двайсетлитровите туби, които са описани в митническата декларация.

Кърт бързо свърза фактите:

— Екипажът е запалил огъня.

Джо кимна.

— Да, така смятаме…

Гамей се обърна към Лейлани, за да се убеди, че е добре.

— Съжалявам! — каза Гамей.

— Няма нищо — отговори Лейлани. — Всичко е наред.

— Защо някой би подпалил собствената си лодка? — попита Кърт.

— Успяхме да се сетим само за две причини — каза Гамей. — Или е било злополука, или нещо върху лодката е изглеждало по-опасно от пожара.

— Нагарът — предположи Кърт — и каквото и да съдържа. Мислите ли, че са се борили с това?

— Не знаем какво да мислим — рече бавно Гамей. — Наистина не виждам как то е могло да представлява някаква заплаха, но след час двамата с Пол имаме среща с един професор от местния университет, за да огледаме по-добре какво има в тази проба. Дано разберем нещо повече.

— Добре — каза Кърт. Той погледна към китката си, за да види колко е часът, но си спомни, че часовникът му е заложен.

— Колко е часът?

— Шестнайсет и трийсет — отвърна Гамей.

— Добре, двамата с Джо ще заведем Лейлани в хотела. После ще се чуем с Дърк и ще ви изчакаме. Отидете при вашия професор, но бъдете внимателни.