Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (6)

Глава 5

Остров Мале е най-населеният от двайсет и шестте атола, познати като Малдиви. През миналите векове той е бил частен остров на кралете, а поданиците живеели на останалите острови, пръснати на триста квадратни километра от океана. Сега Мале е столицата на страната. В нея живеят сто хиляди души, събрани върху по-малко от осем квадратни километра.

За разлика от вулканичните острови като Хавай или Таити, Малдивите нямат върхове, нито скалисти хълмове. Най-високата естествена точна на Мале е само на два метра над морското равнище, въпреки че многоетажни жилищни блокове и други сгради покриват всеки метър земя, до самия морски бряг.

Полетът от Вашингтон до тук отнема цял ден. Четиринайсет часа до Доха, Катар, тричасов престой и още пет часа със самолет, качването на който изисква големи усилия след толкова много часове във въздуха. Накрая, след всичко това, пътниците успяват да кацнат.

Почти.

Остров Мале е толкова малък и застроен, че не е останало място за летище. Затова самолетите кацат на съседния остров Хулхуле, който по форма напомня на самолет и е покрит почти изцяло от главната писта на летището.

Кърт пътуваше на борда на „Еърбъс А380“ и наблюдаваше как другите пътници стискат с побелели кокалчета облегалките на седалките, докато самолетът се спуска все по-близо до водата. Точно когато изглеждаше, че предният колесник ще докосне вълните, се появи твърда земя и големият самолет кацна на бетонната писта.

— Еха! — дочу се глас зад него.

Кърт погледна назад. Джо Дзавала най-накрая се беше събудил. Късата му черна коса беше разчорлена, а тъмнокафявите му очи — широко отворени, сякаш беше ударен от ток.

— Следващият път ме предупреди!

Кърт се усмихна.

— И да проваля изненадата? Малко адреналин е добро начало на деня.

Джо погледна подозрително Кърт.

— Напомни ми да не ти позволявам да ми нагласяш алармата или звъненето на телефона. Вероятно ще избереш корабна сирена или нещо подобно.

Кърт се засмя. Двамата с Джо бяха минали заедно през десетки приключения, попадали бяха в безброй неприятности, много пъти им се бе струвало, че ситуацията е безнадеждна, но винаги успяваха да се измъкнат, обикновено в последната секунда.

Кърт често бе рискувал живота си, за да спаси Джо. И Джо бе правил същото за него. Това сякаш им даваше правото да се закачат един с друг в моменти на бездействие.

— С твоето хъркане — каза Кърт — не знам дали корабна сирена ще свърши работа.

Трийсет минути по-късно, след като преминаха през митницата, Кърт и Джо се озоваха на една открита лодка, позната като водно такси. То прекосяваше тесния проток между Хулхуле и Мале.

Кърт оглеждаше водата, а Джо беше забил нос в една кръстословица, върху която се трудеше през половината полет.

— Африканска котка с пет букви? — попита той.

Кърт се поколеба.

— Не бих избрал тигър — отвърна той.

— Така ли? — каза Джо. — Сигурен ли си?

— Напълно! Защо изглеждаш толкова уморен?

Обикновено Джо понасяше пътуванията доста леко. Кърт понякога се чудеше дали в рода на неговия приятел няма някаква тайна, която се предава от поколение на поколение, и която му позволява да прекосява десетки часови зони, без да почувства никакъв отрицателен ефект. Но сега под очите на Джо имаше тъмни кръгове и той изглеждаше изтощен.

— Ти си бил във Вашингтон, когато ти се обадиха — замрънка Джо, — на десет минути от летището. А аз бях в Западна Вирджиния, с петнайсет деца от младежката програма. Цялата събота и неделя обикаляхме страната и провеждахме курсове.

В свободното си време Джо ръководеше програма за деца, отраснали в града. Кърт често помагаше с излетите, но този път беше пропуснал.

— Опитваш се да не изоставаш от младежите, а?

— Това ме поддържа млад — засмя се Джо.

Кърт кимна. И двамата бяха спортни натури. Налагаше се да бъдат, за да издържат на натоварванията в отдела за специални задачи на НАМПД. Никога не знаеха какво ги очаква, само предполагаха, че ще е нещо изнурително, което ще изцеди всяка капка физическа и умствена енергия, която имаха.

За да оцелеят в подобни изпитания, двамата мъже се поддържаха в отлична физическа форма. Кърт беше по-висок, слаб и пъргав. Той почти всеки ден гребеше по река Потомак. Освен това вдигаше тежести и тренираше таекуондо, не само за издръжливост, баланс и дисциплина, но и за да е подготвен в боя.

Джо беше по-нисък, с по-широки рамене и с телосложение на боксьор. Той играеше футбол в една аматьорска лига и се кълнеше, че е щял да стане професионалист, ако беше малко по-бърз. В момента изглеждаше обсебен от желанието да реши кръстословицата докрай.

Кърт дръпна вестника от ръцете му и го хвърли в кошчето.

— Остави очите си да починат! — каза той. — Ще ти трябват!

Джо погледна нещастно към смачкания вестник, сви рамене и облегна глава на седалката. После затвори очи и се отпусна под топлите слънчеви лъчи. Прекосяването на протока щеше да отнеме около десет минути.

— На почивка ли сте тук? — попита водачът на водното такси, опитвайки се да завърже разговор.

С бялата ленена риза с навити ръкави и тъмни слънчеви очила, Кърт приличаше на турист, пристигащ на отдавна жадувано място. Мъжът нямаше как да предположи друго.

— Тук сме по работа — отвърна Кърт.

— Това е добре — каза мъжът. — На Мале има много. Вие с какво се занимавате?

Кърт се замисли за секунда. Беше почти невъзможно да обясни какво точно прави екипът за специални задачи на НАМПД — занимаваха се с какво ли не. Реши да отговори кратко и ясно.

— Ние решаваме проблеми — каза той.

— Значи сте дошли на неправилното място — каза мъжът. — Малдивите са рай. Тук няма проблеми.

Кърт се усмихна. Искаше му се човекът да е прав.

Пътуването продължи бавно и спокойно. Сградите на Мале постепенно се извисиха пред тях. Таксито премина покрай вълнолома и забави. Плитката прозрачна вода промени цвета си от тюркоазна в светлосиня.

Лодката се удари в кея. Водачът угаси двигателя и метна въжето на някакъв мъж на брега.

Кърт се изправи, плати и скочи от малката лодка. Наблизо се разхождаха туристи, влизаха и излизаха от магазините, разположени по крайбрежната улица. Група мъже в ярки светлоотразителни жилетки работеха по участък от пътната настилка. Те спряха за миг работата си и се опряха на дръжките на лопатите, за да огледат една доста привлекателна полинезийка, която мина наблизо.

Кърт не ги винеше. Буйната й черна коса се стелеше като мастило по белия й потник. Мургавото лице, високите скули и сочните устни блестяха на слънцето. Краката й бяха покрити със строги сиви панталони, но Кърт беше сигурен, че са стегнати и загорели като останалата част от тялото й.

Тя се скри в една бижутерия, а Кърт и работниците се върнаха към своите задачи.

— Готов ли си? — попита Остин.

— Както винаги — отвърна Джо.

Кърт грабна торбата си и двамата тръгнаха по кея. Наблизо ги чакаше мъж, който беше доста висок, почти два метра, със суров и проницателен поглед, и жена с благо, но в същото време дяволито изражение на лицето, синьо-зелени очи и леко чуплива коса с цвят на червено вино. Тя беше висока около метър седемдесет и пет, но до мъжа изглеждаше направо дребничка.

— Очевидно семейство Траут са ни изпреварили — каза Кърт, сочейки към двамата.

Пол и Гамей Траут бяха едни от най-близките им приятели и незаменими членове на Екипа за специални задачи. Със своя неукротим дух и палава натура, Гамей сякаш беше „ин“, който контрастира на сериозния и чувствителен „ян“ на Пол.

— Добре дошли в рая! — поздрави ги Гамей.

Тя беше родена в Уисконсин и все още говореше с лек акцент от Средния запад.

— Ти си вторият човек, който нарече това място така — каза Кърт.

— Пише го в брошурата.

Остин я прегърна и после стисна ръката на Пол. Джо направи същото.

— Как успяхте да пристигнете толкова бързо?

Гамей се усмихна.

— Имахме летящ старт. Бяхме в Тайланд, където опитвахме най-вкусната храна на света.

— Късметлии! — завидя им Кърт.

— Искате ли да се настаните в хотела? — попита Пол.

Остин поклати глава.

— Първо ще огледам катамарана. Докараха ли го?

— Една спасителна лодка на Малдивските национални отбранителни сили го изтегли преди час. Държат го под карантина, както ти помоли.

Това беше добра новина.

— Тогава да видим какво ще открием.

На групата й бяха нужни само седем минути, за да стигне от пристанището до един кей, охраняван от няколко моряци. Два патрулни катера бяха закотвени в близост, а обгорелият катамаран на НАМПД беше вързан странично за кея.

Кърт попълни няколко документа в една малка будка и подаде копия на личната карта и на паспорта си на служителя вътре. Докато чакаха печатите, Кърт погледна към кея и забеляза нещо странно. В началото не каза нищо, но след като взе документите си, се обърна към мъжа в униформа.

— Говорите ли английски?

— Разбира се! — отвърна гордо мъжът.

— Кажете ми, моля — продължи Кърт, — но без да надничате… случайно една красива брюнетка с бяла блуза да ни гледа от улицата?

Пазачът понечи да обърне глава, за да погледне.

— Без да надничате! — напомни му Кърт.

Този път мъжът беше по-внимателен.

— Да, там е. Някакъв проблем ли има?

— Не… ако нямате нищо против да ви следят красиви жени — отговори Кърт. — Наблюдавайте я, ако обичате.

Мъжът се усмихна.

— С удоволствие — каза той и добави: — Без да надничам.

— Точно така!

Кърт се отдалечи. После заедно с Джо и семейство Траут се качиха на катамарана.

— Какъв ужас! — каза Гамей и сложи ръце на хълбоците си. Беше напълно права. Огънят беше обгорил половината лодка. Фибростъклото до кърмата се беше разтопило. Вероятно там пламъците са били най-силни. Навсякъде беше пръснато оборудване и провизии.

— Какво търсим? — попита Пол.

— Нещо, което да ни каже какво се е случило — отговори Кърт. — Злополука ли е било или нападение? Дали са имали проблеми, или нещо се е объркало изведнъж?

— Ще потърся корабния дневник и джипиеса — каза Пол.

— Аз ще проверя каютите — обади се Гамей.

Джо се премести на капитанското място и натисна няколко копчета. Нищо не се случи.

— Няма ток.

Кърт се огледа наоколо. Катамаранът разполагаше с два слънчеви панела на покрива, които изглеждаха непокътнати. В допълнение, малкият ветрогенератор, разположен високо на мачтата, се въртеше свободно. Системата трябваше да работи, дори и без никой да я използва.

— Провери кабелите — каза той.

Джо се качи на покрива на кабината и откри проблема.

— Този е изгорял — каза той. — Мисля, че мога да го оправя.

Докато той работеше, Кърт започна да оглежда около кутиите на спасителните салове. Те не само че не бяха надути, но и ключалките не бяха пипнати.

— Долу има ли вода? — извика той, като си мислеше, че някоя внезапна вълна може да ги е ударила и да ги е изхвърлила зад борда, въпреки че това не обясняваше пожара.

— Не! — извика Гамей. — Сухо е като в пустиня.

Кърт коленичи, за да огледа следите, оставени от огъня. Нагарът беше странен и плътен и приличаше повече на утайка, отколкото на сажди.

Лодката разполагаше с помощен двигател за аварийни случаи или при липса на вятър. Той беше разположен под палубата близо до кърмата. Кърт вдигна капака и го огледа.

— В двигателния отсек няма следи от пожар — каза той.

Полинезийката се беше приближила до тях и сега стоеше на крайбрежната алея зад малко дърво, близо до края на кея. Тя държеше телефона си по странен начин, сякаш правеше снимки на катамарана.

Дали е репортер?

Кърт реши, че случката не е чак толкова интересна за медиите, освен ако жената не знае нещо повече от него.

Гамей се показа на палубата.

— Откри ли нещо? — попита я Остин.

Тя му подаде няколко предмета.

— Дневникът на Талия — каза Гамей. — Няколко от бележките на Халверсън. И един лаптоп.

— Нещо необичайно?

— Нищо съществено, но масата в главната каюта е натрошена, а около нея има счупени чинии и чаши. Шкафовете са заключени, затова предполагам, че тези съдовете са били използвани. Освен това храната в килера е изчезнала, с изключение на консервираната.

Думите на Гамей събудиха искрица надежда в Кърт. Ако ситуацията е принудила екипажа да напусне катамарана, първо щяха да помислят за храна, но в този случай едва ли щяха да оставят консервите. По-вероятно щяха да вземат само тях.

Пол се върна от носа. Той носеше джипиеса и няколко инструмента за взимане на проби.

— Отпред няма нищо необичайно, освен че маркучът за миене на палубата е оставен с отворен кран.

— Може да са го използвали, за да се борят с огъня — предположи Гамей.

Кърт се съмняваше. Два червени пожарогасителя стояха непокътнати, по един от всяка страна на яхтата.

— Защо не са използвали тях?

Никой не можа да отговори и Кърт се обърна към Гамей.

— Дърк ми каза, че си взимала уроци по криминалистика.

Тя кимна.

— Опитът с доктор Смит ме научи, че малките неща могат да ни кажат много. Особено когато нищо друго не се връзва.

— Нищо не разбирам — каза Кърт. — Няколко контейнера с провизии липсват, но това не означава, че са били нападнати от пирати. А и компютрите и истински ценните неща са непокътнати. По счупените чинии и масата може да се предположи, че е имало борба, но това не е достатъчно да ме накара да помисля, че са полудели и са се избили един друг. Затова единствената опасност, която виждам, е огънят, но ако са използвали маркуча, за да го потушат, са забравили, че имат пожарогасители.

— Може пожарът да ги е дезориентирал — предположи Пол. — Дали не се е случил през нощта? Или е освободил отровни изпарения и те не са имали друг избор, освен да скочат зад борда.

Кърт реши, че това е малко вероятно, но не и изключено. И би обяснило странния нагар. Може изпаренията да са от лак или някакъв вид гел. Но как е попаднал тук?

— Да започнем с това — каза той. — Пожарът не е дошъл от двигателния отсек, значи причината да избухне, е друга. Да вземем проби от нагара и от всичко друго, което ни се стори странно.

— Аз ще го направя — заяви с готовност Гамей.

— А аз ще помогна на Джо да възстанови захранването — добави Пол.

— Добре — усмихна се Кърт. — За мен не остана нищо друго, освен да се представя на една привлекателна млада жена.