Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (47)

Глава 46

Петте камиона от конвоя на Джин продължиха на север и накрая отбиха от главното шосе по един черен път. Подминаха бента и продължиха покрай назъбения бряг на язовира Насър.

На около осемстотин метра от стената стигнаха до портал, който зееше отворен и преминаха през него. Сабах пътуваше в първия камиони. Той нареди на шофьорите да изгасят фаровете и да използват очила за нощно виждане.

Почти невидим, конвоят достигна рампа за лодки на брега на езерото.

— Обърнете камионите! — заповяда Сабах.

Той слезе от първата машина, за да направлява маневрите. Огромните камиони се подредиха един до друг, а голямата рампа беше достатъчно широка, за да побере и петте наведнъж. Така наредени те приличаха на крокодили, препичащи се на брега.

Тъй като нивото на водата се беше покачило от дъжда, по-голямата част от рампата беше потопена. Сабах изчисли, че под повърхността има около трийсет метра бетон, преди рампата да достигне естествения бряг.

Той даде сигнал и камионите започнаха да се спускат по нея. Шофьорите не бързаха и постоянно гледаха в огледалата и през отворените прозорци.

Докато ремаркетата се потапяха във водата, Сабах извади радио контролер от джоба си. Той издърпа антената, натисна копчето за включване и след това първия от четири червени бутона.

В задната част на петте ремаркета се отвориха магнитните уплътнения около жълтите бидони.

Затворените под налягане капаци изпукаха и се плъзнаха настрани.

Зелената лампичка върху контролера на Сабах показа, че командата е изпълнена успешно.

Без никой да забележи, сребърният пясък от микророботи оживя и се размърда, сякаш под повърхността му бяха скрити змии. Не след дълго миниатюрните машини вече прехвърляха ръба на бидоните.

Шофьорите продължаваха да спускат ремаркетата по рампата, без да подозират какво се случва в тях. Никой от тях не го беше правил преди и повечето чувстваха, че затъват.

Сабах следеше какво се случва. Предпазливостта им го зарадва. Това означаваше, че са твърде заети, за да го гледат какво прави.

— Чудесно! — прошепна той и натисна второто от четирите червени копчета.

Вратите на кабините се заключиха, прозорците се вдигнаха на деветдесет процента и спряха. Шумът и движението стресна шофьорите.

Секунда по-късно от малки контейнери започна да излиза газ хлороформ и изпълни кабините.

Мъжете издържаха секунда-две, но никой от тях не успя да отвори вратата си. Само един свали прозореца наполовина, преди да припадне и да се отпусне на седалката.

Без да чака повече, Сабах натисна третото копче.

Двигателите на камионите зареваха, ускориха назад и се забиха във водата като стадо уплашени хипопотами.

Моторите бяха снабдени с втори въздушен смукател, замаскиран като ауспух за отработени газове. Той се издигаше високо над покрива на камионите. Когато Сабах пусна хлороформа, главният приток на въздух се затвори, а допълнителният смукател се отвори. Той играеше ролята на шнорхел, позволяващ на двигателя да диша и да продължи да работи дори и след потапянето на целия камион.

Ето защо моторите не угаснаха и гумите продължиха да се въртят, избутвайки камионите надолу по рампата и камъните и чакъла след нея.

Машините се разпръснаха като разперени пръсти на човешка ръка и изчезнаха от погледа под повърхността на водата.

Инерцията и наклона на каменното корито им позволиха да продължат надолу дори и след като двигателите най-после блокираха. Когато камионите спряха, вече се намираха на девет метра под повърхността и на четирийсет и пет метра от брега.

Припадналите шофьори бързо се удавиха. Ако някога ги откриеха, щяха да бъдат разпознати като египетски радикалисти. Никой нямаше да може да свърже Сабах и Джин със случката, с изключение на генерал Азис, но той едва ли би проговорил. Освен това нямаше да има друг избор, освен да седне на масата за преговори.

Водата се успокои и Сабах натисна последното копче на контролера. На осемстотин метра от него, върху стената на язовира, две отделни устройства започнаха да излъчват сигнал за насочване.

Имаха големината на малък куфар, но с формата на механични раци. Бяха поставени там преди четирийсет и осем часа от водолаз. Едното устройство се намираше малко под ватерлинията, а другото стоеше закрепено върху извитата стена на язовира на около двайсет метра по-надолу.

Ако водолазите са си свършили работата както трябва, във външната стена и ядрото вече трябваше да бъдат пробити триметрови дупки, разширявани от микророботи от всеки един от раците.

Основната сила, напускаща камионите, щеше да се насочи към сигналите и да ускори процеса. Само след шест часа от другата страна на бента, близо до ръба, щеше да се появи струйка вода. Не след дълго тя щеше да издълбае канал, а последвалата ерозия бързо щеше да превърне теча в стремителен поток.

Това беше първата фаза от катастрофата. Водите на езерото Насър щяха да прелеят, да разширят потока до неудържимо течение и да причинят хаос в долината на Нил. Но това беше само прелюдията.

Вторият тунел, много по-дълбоко в бента, трябваше да разруши ядрото и да образува дупка в сърцето на съоръжението. Не след дълго то щеше да поддаде и в него щеше да се оформи огромен V-образен отвор. Щеше да последва цунами.

В известен смисъл генерал Азис им беше направил услуга. С предупреждението, което щяха да отправят в Асуан и действията на Джин в Индийския океан, Сабах не се съмняваше, че всички световни нации щяха да изпълнят исканията им и никоя нямаше да се осмели да ги заплаши.

Дали американците ще искат да видят бента „Хувър“ разрушен, Лас Вегас заличен от картата, а югозападните щати — лишени от електричество и вода? Дали Китай ще позволи язовира „Три клисури“ да бъде сполетян от същата участ? Едва ли!

Сабах хвърли дистанционното в езерото и се отдалечи. На около осемстотин метра го чакаше камила. Той щеше да се качи на нея, да увие лицето си с куфията и да изчезне в пустинята, както са правели бедуините повече от хиляда години.