Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (19)

Глава 18

— Като се возя в това нещо, имам чувството, че отивам на фестивала „Удсток“ в пустинята — каза Джо, като се опитваше да надвика шума от двигателя на фолксвагена и се взираше в мрака.

— Да се надяваме, че няма да е толкова пренаселено — отвърна Кърт.

Двамата с Джо караха през по-голямата част от нощта. Щом стигнаха набелязаното място, отбиха от черния път и паркираха микробуса зад извития склон на една пясъчна дюна.

Докато Джо заличаваше следите от гуми, Кърт извади едно покривало. После отдели тънък слой от едната му страна, под който имаше намазано лепило. Постави покривалото с лепкавата страна към земята и го задърпа. По този начин по плата се полепи тънък слой пясък.

Доволен от резултата, Кърт покри микробуса с покривалото, захвана го за земята и изсипа няколко кофи с пясък отгоре му.

Остин тъкмо привършваше, когато Джо се върна. Дзавала примижа сякаш очите му го лъжеха.

— Какво стана с фолксвагена?

— Направих го невидим — засмя се Кърт и нарами малка раница. — Никой няма да го забележи.

— Да — отвърна Джо, — ние също. Аз често губя колата си на паркинга, а тази може никога да не я открия.

Кърт не беше помислил за това. Той се огледа за някакви ориентири, но пустинята предлагаше единствено и само дюни във всички посока. Остин извади един джипиес приемник и постави виртуална карфичка на мястото на скрития микробус.

Надяваше се това да помогне.

Докато Джо вадеше своята раница, Кърт надяна чифт снегоходки. Те бяха изработени от въглеродни нишки и не приличаха на старите тенис ракети, но вършеха същата работа — разпределяха тежестта на тялото на по-голяма площ. Това щеше да му позволи да върви по пясъка, без да потъва и да прави всяка крачка с усилие.

Джо също си сложи снегоходки и двамата мъже започнаха прехода.

Деветдесет минути по-късно се изкачиха на върха на последната от поредица дюни. Щом достигнаха хребета, дочуха звук от хеликоптер, приближаващ от юг.

Кърт се огледа откъде идва шума и забеляза мигаща червена светлина в небето. Изглежда машината беше на не повече от три-четири километра, летеше на сто и петдесет метра височина и се носеше право към тях.

— Залегни! — извика Кърт и падна по очи на земята. Той се опита да се зарови в пясъка като змия.

Джо направи същото и след секунда вече се виждаха само главите им. Въпреки тази маскировка, хеликоптерът продължаваше да лети към тях, без да се отклонява от курса си.

— Лошо! — прошепна Джо.

Кърт попипа кобура на бедрото си с 50-калибров револвер „Боуен“. Оръжието беше истинско оръдие, но Кърт едва ли щеше да направи нещо на хеликоптера, освен ако не успее да произведе няколко много точни изстрела.

Извади пистолета и го насочи към червената светлина. От другата страна на машината се появи по-слаба зелена лампа. Ако се стигне до там, Кърт можеше да се прицели между двете и да изпразни барабана, надявайки се да улучи нещо важно.

Той чу как и Джо вади пистолета си, като вероятно имаше намерение да направи същото. В този момент се сети нещо — ако ги бяха забелязали и са изпратили хеликоптера да ги залови, защо не са изгасили светлините му?

— Много мило от тяхна страна, че са си оставили включени навигационните лампи, за да можем да се прицелим в тях — каза Кърт.

— Мислиш, че са допуснали грешка?

Хеликоптерът продължи към тях, като сега беше само на около четиристотин метра. Машината продължи да се спуска, но промени курса си.

— Скоро ще разберем.

Хеликоптерът премина с грохот на около шейсет метра над тях и двеста на запад.

Кърт изгледа как ги подминава и проследи курса му. След като се увери, че след вертолета не идва друга машина, изскочи от пясъка и се затича след него. Той се спусна до подножието на дюната и изкачи следващата. Щом достигна върха, легна по корем на пясъка.

Джо го последва. Недалеч пред тях хеликоптерът забави и увисна във въздуха. След това се спусна към тъмен обект, който сякаш се издигаше от пясъка като кораб в морето.

Появиха се слаби светлини, които очертаха окръжност върху скалата. Вертолетът зае позиция, завъртя се лекичко и после кацна.

— Изглежда открихме комплекса — каза Кърт.

— Не сме единствените — отвърна Джо.

От югозапад се появиха светлини. Приличаше на малък конвой, вероятно от осем или девет автомобила. Беше трудно да се преброят фаровете, заради пушилката, която вдигаха автомобилите.

— Нали Дърк каза, че тук няма голямо движение?

— Очевидно сме улучили час пик — отвърна Кърт. — Да се надяваме, че не са тук заради нас.

Автомобилите спряха пред скалата и тихата пустиня се изпълни с глъчка. Фаровете пронизваха мрака, по вятъра се носеше прах и се дочуха гласове. Те не спореха, но обсъждаха разгорещено нещо на арабски. От входа на една пещера се появиха въоръжени мъже и се насочиха към новодошлите.

Перките на хеликоптера върху скалата вече спираха да се въртят. Двама мъже изскочиха отвътре и се насочиха към ръба на склона. След малко изчезнаха в нещо, което приличаше на дупка, издълбана в скалата. Кърт предположи, че е тунел или скрит вход.

— Хайде — каза той, — докато прислужникът е зает да паркира всички онези коли.

Кърт залази заднешком по пясъка, след няколко метра се изправи и затича. Джо го последва като се опитваше да не изостава.

— Какво предлагаш да направим? — попита той. — Да влезем вътре и да се престорим, че сме с групата?

— Не — отвърна Кърт. — Ще минем от задната страна на онази хеликоптерна площадка. Видях пътниците от вертолета да изчезват, без да се спускат. Някъде отгоре със сигурност има вход. Трябва само да го намерим.