Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (35)

Глава 34

Плаващият остров „Аква-Тера“ имаше ново ръководство. Зарина издаваше заповеди от мостика и дори Отеро и Метсън усещаха напрежението.

Няколко палуби по-долу Пол Траут се разхождаше в петзвездния затвор на Марчети и оглеждаше интериора. Имаше френски прозорци, меко, скрито осветление и удобни матраци. Килията беше оборудвана дори с масажиращ стол и машина за сок.

— Машина за сок! — изрече с недоумение Пол на глас.

— Прекрасна идея! — възкликна Марчети от масажиращия стол. — Пусни ми един с гуава и ананас, ако обичаш.

Пол погледна към техния домакин. Той огъваше гърба си като котка, която се търка в диван. Ролковият механизъм на стола се движеше нагоре-надолу по гръбначния му стълб.

— Това е невероятно! — мъркаше той. — Да, точно там!

От една страна на Пол всичко това му се струваше като върха на глупостта, но от друга нямаше търпение Марчети да приключи, за да опита стола. От борбата с пожара гърбът му беше станал целият на възли.

Той напълни три чаши сок от гуава и ананас и ги отнесе до другата част на стаята. После ги постави между Марчети, който все още издаваше леко плашещи звуци на наслада и Гамей, която гледаше навъсено като помощник-директор, готов да накаже всички.

Пол й предложи една от чашите. Тя поклати глава с отвращение.

— Кога ще престанете да се наслаждавате на своите спа процедури? Трябва да измислим начин да се измъкнем от тук.

— Огледах прозорците — каза Пол.

— Никога няма да минеш през тях — обясни Марчети. — Проектирани са да издържат на буря от десета степен.

— Ами вратите?

— Заключват се отвън с електронен механизъм — каза той и се намести на стола. — Няма как да достигнете до контролната кутия от тук. Ако си забелязал, от тази страна няма дори и дръжка.

— Забелязах…

Марчети се отпусна още по-назад в стола и механизмът завибрира. Той започна да се тресе, а гласът му доби едно странно стакато, сякаш някой го удряше по гърдите докато говори.

— Мисля… че… трябва… да… стоим… кротко… — каза той — и… да… пестим… енергията… си…

Пол видя как в очите на Гамей се разпалват яростни огънчета. Той се дръпна навреме, преди тя да се хвърли към Марчети. Младата жена грабна щепсела на масажиращия стол и го отскубна от стената. Масажът прекъсна на мига.

Марчети я изгледа втрещен. Пол предположи, че скоро няма да може да изпробва стола.

— Препоръчвам ти да престанеш с лиготиите! — изръмжа тя. — Тези хора не си играят. Онази подла Зарина е убила човек от екипажа ти и кой знае още колко други. Ако не успеем да се измъкнем от тук, ще очистят и нас, преди да приключат с мисията си.

Марчети погледна към Пол за помощ, но след като не я получи, се обърна отново към Гамей.

— Съжалявам! — каза той. — Отрицанието е любимият ми механизъм за справяне с проблемите. Когато имаш един милиард долара, проблемите сякаш изчезват от само себе си, стига да ги игнорираш достатъчно дълго.

— Този няма да изчезне! — рече твърдо Гамей.

Марчети кимна.

— Имаш ли някакви протоколи за сигурност? — попита Пол. — Кодове за спешни случаи или уговорени проверки, които ще накарат някой да забележи липсата ти?

Марчети се почеса по главата.

— Не точно — отвърна той. Звучеше сякаш не му е приятно, че трябва да ги разочарова. — Ако съм твърде лесно откриваем, ще разруша образа на обичащ самотата милиардер, който се опитвам да изградя.

— Как ръководиш компаниите си? — попита Пол.

— Всъщност, те се ръководят сами.

— Ами ако се наложи да издадеш някоя заповед? — заинтересува се Гамей. — Или ако една от тях трябва да приключи крупна покупка, да сключи сделка или да извърши сливане, което само ти можеш да одобриш?

— Ще го оставя на Метсън.

Това беше проблем.

— Значи — каза Пол, — да обобщим. — Докато Метсън продължава да общува с външния свят, никой няма да разбере, че липсваш.

Марчети кимна.

— Страхувам се, че е така.

Гамей изглеждаше толкова умърлушено, колкото се чувстваше Пол.

— Поне докато не скалъпят някоя достоверна история как си изчезнал по време на експедиция или нещо друго.

— Да — каза Марчети. — Започвам да осъзнавам, че има и недостатъци на това да живееш уединено.

— О! И то какви ли не! — възкликна Гамей. — Носеха се слухове, че Хауърд Хюз е починал години преди официално обявената дата. Вероятно не са достоверни, но той живеел толкова изолирано, че никой не е знаел със сигурност. Ти си в същата лодка. И ако го наречеш остров, ще те ударя!

— Лодка — съгласи се той. — Обещавам, че ако оживеем, ще бъда много по-достъпен.

„Чудесно, помисли си Пол, но това няма да ни помогне сега.“

— Какво мислиш, че са направили с останалите членове на екипажа?

— Двама от тях са на страната на Зарина — каза Гамей.

— Предполагам, че другите са заключени някъде като нас — добави Марчети. — Тук долу има пет килии.

— Държат ни разделени — каза Пол. — Не искат да заговорничим срещу тях.

— Ами вашите хора? — попита Марчети. — Онези във Вашингтон. Очакват ви да се обадите и да докладвате. Със сигурност ще усетят липсата ви.

Пол и Гамей се спогледаха разбиращо. След толкова години заедно умовете им работеха по един и същи начин.

— Няма да е достатъчно бързо.

— Какво имаш предвид?

Пол обясни:

— Ние им изпращаме данни на всеки двайсет и четири часа. Но на Отеро и Зарина няма да им е трудно да ги фалшифицират. Тя знае какво сме изпращали досега и какво търсим. Предполагам, че ще мине доста време, преди някой да заподозре нещо.

— Може Дърк да ни се обади — каза Гамей с надежда. — Те не могат да фалшифицират видеовръзка.

— Така е — отвърна Пол, — но могат да заплашат с какво ли не, ако се опитаме да излъчим истината. Което ние ще опитаме, разбира се, въпреки техните заплахи.

Гамей го погледна.

— Как ще кажем на Дърк или на когото и да било друг, който се обади, че сме в беда, без нашите похитители да разберат това?

— Ние сме заложници — каза Пол. — Дърк няколко пъти е бил в тази ситуация. Може да кажем името на едно от местата или на един от похитителите, които са го държали в плен. Това със сигурност ще го накара да се досети.

— Гениално, господин Траут! — възкликна Марчети. — Таен код!

— „Лейди Флембороу“ — каза Гамей.

— Моля?

— „Лейди Флембороу“ — повтори тя. — Това е името на един туристически кораб. Бащата на Дърк, сенаторът, беше държан като заложник на него в Антарктика. Дърк го спаси. Ако на някой от нас се отдаде възможност да говори с него, ще си изиграем ролята за пред Зарина и нейните разбойници. Ще кажем каквото ни наредят. Дърк със сигурност ще попита някой общ въпрос като например как сме, какво е времето при нас или нещо такова. Трябва само да се усмихнем безгрижно и да кажем, че всичко е превъзходно и като че ли сме на круиз с „Лейди Флембороу“.

— Това е доста общо — каза Марчети. — Ами ако не се досети?

— Ти не познаваш Дърк Пит — отговори Пол. — Ще се досети.

— Добре, чудесно — каза развълнувано Марчети. — Значи вече имаме план, който ще проработи в случай, че поискат да говорите с него. Ами ако не го направят?

Марчети погледна към Пол, който му отговори само с празен поглед. Той повдигна вежда към Гамей, но и от нея не получи отговор. Май нито един от двамата нямаше план „Б“.

Лицата им помръкнаха, а Гамей се пресегна и включи отново стола за масажи.

Марчети изглеждаше изненадан.

Тя вдигна ръце.

— Може да ти помогне да измислиш нещо.