Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (24)

Глава 23

Кърт наблюдаваше онемял касапницата в тестовата зала.

— Май трябваше да напуснем, когато предложи — обърна се той към Джо.

От съблекалнята двамата видяха и най-малката подробност от драмата. След като водата поаленя, те разбраха, че са останали по-дълго, отколкото е трябвало.

Двамата свалиха защитните костюми, приближиха се до задната врата и излязоха от съблекалнята.

— Надявам се, че си се сетил да пускаш трошички зад нас, та да можем да се върнем — пошегува се мрачно Джо.

— Просто ще вървим нагоре и далеч от тук — отвърна Кърт.

Двамата мъже стигнаха до главната зала над басейна, но нито един от тях не погледна назад. Докато тичаха по коридора, чуха изстрели. Първите бяха отривисти и някак организирани, отвърна им нестройна и объркана канонада, придружена от викове. Сякаш някой отвръщаше на стрелбата.

— Столовата — отбеляза Кърт. — Онези, които видяхме, сигурно са работели за мъжете, с които нахраниха микророботите.

Стрелбата се усили.

— Май битката стана сериозна — ослуша се Джо. — Може би не са успели да ги изненадат.

— Жалко за нас — отвърна Кърт. — По-добре да се скрием, ако не искаме да се присъединим към синия отбор.

Кърт зърна една врата, открехна я и погледна вътре. В помещението имаше компютри, принтери и чертожни дъски. Кърт не забеляза хора.

— Ела! — прошепна той.

Двамата влязоха и Кърт затвори вратата. Притисна се до стената и откри, че вижда част от коридора през тънък процеп между пантата и ръба на вратата.

— Провери дали има заден изход — обърна се той към приятеля си, — или пък килер, в който да се скрием, ако се наложи.

Джо отиде да огледа, а Кърт се взря през тънкия процеп. Какъвто и да беше планът на хората на Джин да се справят с охраната на гостите, изглежда, че не работеше добре. Няколко от служителите на Джин тичаха ранени по коридора. След малко се появиха подкрепления и битката явно се разгоря отново. Чуха се и взривове от шокови гранати.

— Няма къде да се скрием — докладва Джо. — Не открих и задна врата.

Кърт продължи да гледа през процепа.

— Извадихме лош късмет! Натресохме се точно в разгара на семейната караница.

— Една минута по-рано и щяхме да попаднем между куршумите — отвърна Джо.

— Но две минути по-рано и щяхме да сме минали през бойното поле, а те щяха да се бият зад гърбовете ни.

— Имаш право — съгласи се Джо.

Кърт натисна с крак вратата и разшири цепнатината, за да може да вижда по-голяма част от коридора. Чуха се стъпки, но Кърт не можа да разбере кой или какво се приближава.

— Имаме компания! — прошепна той.

Джо замръзна.

Групата отмина. Двама охранители водеха млада жена. По лицето й се четеше страх, но и нещо друго. Кърт прие, че е примирение или отчаяние.

Групичката отмина, но Кърт бе обзет от странно чувство. Жената беше ниска, с тъмна права коса, кафява кожа и тъжни очи. Приличаше на затворник, но и на нещо друго. Приличаше на…

Кърт опря гръб на стената.

— Имаме проблем — каза той.

— Имаш предвид и друг, освен този, че сме затворени в мазе в средата на пустинята и сме заобиколени от безмилостни убийци?

— Да — отвърна Кърт, — освен този. Виждал си Кимо, нали?

— Няколко пъти — каза Джо.

— Защо?

— Опиши ми го.

— Прекрасен човек — започна Дзавала. — С фигура на футболен нападател. Набит и широкоплещест. Беше висок само метър и седемдесет, но беше силен като вол и тежеше около 80 килограма.

— Сега ми опиши сестра му.

— Тъжна и малко нестабилна, но пък си има причина за това.

— Не е моментът да се правиш на психолог — прекъсна го Кърт. — Как изглежда външно?

— Красива — отвърна Джо. — Високи скули, правилни черти, дълги крака…

— Точно така — съгласи се Кърт.

— Висока и слаба с дълги крайници и изящна копринена коса.

— Накъде биеш?

— Току-що в коридора видях жена, която много повече прилича на Кимо, отколкото тази, която оставихме на „Аква-Тера“.

— Сигурно се шегуваш. Затворник ли беше?

— Май да.

— Нали не мислиш…

— Мисля!

Джо мигновено осъзна сериозността на ситуацията.

— Но ако Лейлани е тук, тогава коя е жената на острова на Марчети?

— Не знам — отвърна Кърт, — но като вземем предвид колко бързо извади пистолет срещу Марчети и после намери начин да се сдобрят, предполагам, че е професионалист.

— Ти я нарече част от ударен отряд — напомни му Джо.

— Тогава се шегувах, но тя дори не мигна.

— Да, прав си — съгласи се Джо и пое дълбоко дъх. — Пол, Гамей и Марчети са в опасност.

Кърт кимна.

— Трябва да ги предупредим. Която и да е тя, най-вероятно работи за Джин.

Преди Джо да успее да каже нещо, някой ритна вратата и тя зейна. Мъже, въоръжени с узита, нахлуха в стаята и наобиколиха двамата приятели. Мигновено ги събориха на земята и ги обезвредиха без бой.

Двама мъже ги претърсиха, докато другите ги държаха.

— Джаберуока — простена Джо.

— Благодаря — промърмори Кърт саркастично, под тежестта на трима мъже, които го притискаха към земята. — Не бях забелязал.

Взеха им всички оръжия и инструменти и ги изправиха на крака. В този момент още един мъж влезе в стаята — Джин ал-Халиф. В ръцете му проблясваше пушка.

Джин се приближи до Кърт и процеди:

— Очаквахме ви!

— Без съмнение вашият шпионин ви е казал, че идваме.

Джин се усмихна като чакал.

— Всъщност, да. Тя ни информира.

След това заби приклада на пушката в корема на Кърт. Остин остана без въздух и се свлече на земята.

— Името й е Зарина. Изпраща ви много поздрави.