Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (6)

5.

Двамата пасажери на „Б3“ бяха запечатани като в стоманена клетка, която щеше да затрудни дори и Хари Худини, но образите им свободно обикаляха планетата. Две миниатюрни камери на вътрешната стена предаваха изображения от кабината на батисферата към мачтовата антена на кораба „Бийб“, откъдето сигналът политаше към сателитите и незабавно се предаваше към лаборатории и класни стаи по света.

На хиляди километри от Бермуда, една червено-бяла комуникационна шамандура, плаваща в отдалечена част от Тихия океан, препредаваше снимките до слабо осветена стая на деветдесет метра под повърхността. Цял ред телевизионни екрани на стената на полукръгла камера показваха зеленикави кадри на ята риби, преминаващи пред камерите като раздухани от вятъра конфети.

Дузина мъже и жени се бяха събрали около единствения екран, който не показваше морското дъно. Погледите им бяха вперени в синьо-черно изображение на земното кълбо и надпис „НАМПД“. Докато наблюдаваха, буквите бяха заменени от кадри от вътрешността на „Б3“ и двамата му пасажери.

— Еха! — извика Луис Мичъл и размаха ръце. — Той носи късметлийската си шапка!

Чу се смях. В този момент Макс Кейн заговори и настъпи тишина. Думите и движението на устните му леко се разминаваха. Той се наведе към камерата, а очите и бузите му странно се уголемиха заради оптическото изкривяване на лещата.

— Здравейте на всички! Казвам се доктор Макс Кейн. Директор съм на Морския център на Боунфиш Кий. В момента се намирам в копие на батисферата на Бийб и Бартън.

— Докторът обича да се раздава за лабораторията — каза един мъж с посивяла коса, отдясно на Луис.

Кейн продължи:

— Намираме се в Бермудски води, където скоро ще повторим историческото деветстотинметрово спускане на батисферата на Бийб и Бартън, извършено през 1934 г. Това е третият апарат от този вид, затова накратко го наричаме „Б3“. Пилотът на батисферата е Джо Дзавала, морски инженер от Националната агенция за морско и подводно дело. Джо е конструирал копието на батисферата.

Лицето на Дзавала се появи на екрана и той започна да описва техническите нововъведения в „Б3“. Луис слушаше с половин ухо. Повече я интересуваше красотата на инженера от НАМПД, отколкото неговите професионални умения.

— Завиждам на доктора — каза тя, без да сваля поглед от лицето на Дзавала.

— Аз също — отвърна мъжът с посивялата коса, морски биолог на име Франк Логан. — Каква изключителна научна възможност!

Луис се усмихна леко, сякаш бе чула някаква шега. Желанието й да прекара повече време в тясното пространство на батисферата с красивия Дзавала, нямаше нищо общо с науката. Е, може би с биологията.

Камерата превключи отново на Кейн.

— Браво, Джо! — каза Кейн. — Сега бих искал да поздравя всички, които помогнаха да осъществим този проект и да изкажа личната си благодарност към „Нешънъл Джиографик“, „Нюйоркското зоологическо дружество“, правителството на Бермуда… и на НАМПД, разбира се. — Той приближи лицето си до камерата, движение, което го направи да изглежда като ухилена огромна риба. — Искам да поздравя и всички обитатели на „Селенията на Дейви Джоунс“!

Стаята се огласи от шумни възгласи и ръкопляскания.

Логан беше спокоен човек от Средния Запад и обикновено поведението му беше доста сдържано, но от вълнение се плесна по бедрата.

— Еха! — възкликна той. — Чудесно е, че Док спомена всички нас, които работим в „Селенията на Дейви Джоунс“. Жалко, че не можем да върнем услугата.

— Всъщност е възможно, но не е препоръчително — намеси се Луис. — Светът дори не подозира за съществуването на тази подводна лаборатория! Вероятно сме просто едно перо в бюджета на Конгреса, хитро замаскирано като поръчка за петстотиндоларови капаци за тоалетни чинии за флота.

По лицето на Логан се изписа усмивка.

— Да, знам, но въпреки това е жалко, че не можем да поздравим Док. Не се сещам за друг, който да го заслужава повече, след всичко, което направи. — Лицето на Луис се изпъна и той разбра, че е направил гаф, затова побърза да допълни: — Ти също постигна много, Луис. Помогна проектът „Медуза“ да стигне до финалната си фаза и така Макс успя да се освободи и да замине за гмуркането с батисферата.

— Благодаря, Франк. Всички ние се отказахме от нормалния си живот, за да бъдем тук.

В стаята се чу слаб звук и на един от екраните, показващ нещо, подобно на диамантена диадема на фона на тъмно кадифе, започна да мига зелена светлина.

— Като говорехме за административни задължения — каза Логан с шеговита ирония, — твоята компания скоро ще пристигне.

Луис сбърчи нос.

— Проклятие! Исках да проследя гмуркането на Док.

— Доведи госта си тук да гледа шоуто — предложи Логан.

— О, не! Ще се отърва от него възможно най-бързо — каза Луис и се надигна от стола си.

Луис Мичъл бе висока близо метър и осемдесет, наближаваше петдесетте и бе качила няколко килограма повече, отколкото й се искаше. Пищната й фигура под увисналия анцуг не отговаряше на съвременните представи за красота, но на художниците от миналото щяха да им потекат лигите по нейните извивки, по светлата й кожа и гъстата й гарвановочерна коса, падаща върху рамената.

Тя излезе от стаята и се спусна по една извита стълба към силно осветен коридор. Подобното на тръба помещение свършваше в малка камера, в която имаше двама мъже. Те стояха пред табло, обърнато към тежка метална врата.

Единия от тях каза:

— Здравей, Луис! След четирийсет и пет секунди ще пристигне — и посочи към един екран, монтиран в таблото.

Мигащите светлини се превърнаха в подводен апарат, спускащ се бавно в мрака. Той приличаше на голям товарен хеликоптер със свален главен винт и беше задвижван от въртящи се турбини, монтирани върху корпуса. В овалната кабина се виждаха две фигури.

Отекна бръмчене на двигатели. Върху екрана на контролното табло започна да мига диаграма, сигнализираща, че вратите на въздушната камера са отворени. След няколко секунди, екранът спря да мига. Вратите бяха затворени. Подът започна да вибрира от мощните помпи. Когато водата се оттече от камерата, помпите замлъкнаха и над вратите замига зелена светлина. С едно докосване върху контролното табло вратите се отвориха и се разнесе мирис на морска вода. Подводният апарат стоеше в камера с куполовиден таван. По корпуса му се стичаше вода и бързо изчезваше с бълбукане в каналите.

Отстрани на апарата се отвори люк и от него излезе пилотът. Мъжете при контролното табло отидоха да помогнат със свалянето на провизиите от багажното отделение зад кабината.

Луис се приближи и поздрави другия мъж, който тежко се измъкна от пасажерското кресло. Той беше с няколко сантиметра по-висок от нея и носеше сини дънки и кецове. Върху анорака и бейзболната му шапка се виждаше логото на компанията, грижеща се за сигурността на лабораторията.

Луис протегна ръка.

— Добре дошли в „Селенията на Дейви Джоунс“. Аз съм доктор Луис Мичъл, заместник-ръководител на лабораторията.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо — отвърна мъжът с провлачен южняшки акцент. — Името ми е Пелпс.

Луис очакваше да види полувоенен тип като мъжете от охраната на кораба — майка, където персоналът, работещ на дъното, си почиваше, но Пелпс изглеждаше сякаш сглобен от непотребни резервни части. Ръцете му бяха прекалено дълги за тялото, дланите му бяха несъразмерно големи, а главата твърде обемиста. Със своите тъжни, тъмни очи и голяма уста, подчертана от увисналите му мустаци, той по нещо напомняше на хрътка. Имаше дълга черна коса и големи, старомодни бакенбарди.

— Добре ли пътувахте, господин Пелпс?

— По-добре не можеше да бъде, госпожо. Най-много ме развълнуваха светлините на морското дъно. Мислех си, че сигурно е Атлантида.

Луис потрепна неволно от това пресилено сравнение с „Изчезналия град“.

— Радвам се да го чуя — каза тя. — Влезте в кабинета ми, за да обсъдим с какво можем да сме ви полезни.

Луис поведе госта си през цилиндричен коридор, който свършваше до една вита стълба, водеща към слабо осветена овална стая. Една риба беше допряла носа си в прозрачния куполовиден таван на помещението, който създаваше илюзията, че морето всеки момент ще нахлуе вътре.

Пелпс поклати глава с изумление.

— Невероятна гледка! Това е изумително, госпожо!

— Първоначално имаш чувството, че те хипнотизира, но с времето се свиква. Всъщност, това е кабинетът на доктор Кейн. Използвам го, докато го няма.

Седнете и, моля, спрете да ме наричате „госпожо“. Това ме кара да се чувствам, сякаш съм на сто години. Предпочитам доктор Мичъл.

— За стогодишна изглеждате много добре, госпожо… Извинете, доктор Мичъл.

Луис отново трепна и усили лампите в стаята, за да може морските същества да се виждат по-малко и да не ги разсейват. Тя отвори един малък хладилник, извади две студени бутилки вода и подаде едната на Пелпс. След това седна зад бюро от пластмаса и хром, с поразително прост дизайн.

Пелпс си дръпна един стол.

— Искам да ви благодаря, че ми отделихте от ценното си време, доктор Мичъл. Сигурно имате много по-важна работа от това да говорите с един отегчителен стар охранител.

„Само ако знаеше“, помисли си Луис, но се усмихна вежливо на госта си.

— Как мога да ви помогна, господин Пелпс?

— Моята компания ме изпрати тук да проверя за пропуски в сигурността на подводната лаборатория.

Луис се зачуди що за идиот е изпратил Пелпс да й губи времето. Тя се отпусна назад и посочи към прозрачния таван.

— Между нас и повърхността има деветдесет метра вода. Това е по-добра защита от всеки ров на замък. Горе патрулира кораб на вашата компания с тежковъоръжени охранители, подкрепяни, ако се наложи, от дежурни екипи на Американския флот. Каква по-голяма сигурност от това?

Пелпс сбръчка вежди.

— С цялото ми уважение, доктор Мичъл, първото нещо, което научаваш в този бизнес е, че на света не съществува охранителна система, в която да няма пропуски.

Луис не обърна внимание на снизходителния му тон.

— Добре тогава, да започнем с обиколка на лабораторията — каза тя, завъртя се на стола си и натисна едно копче на клавиатурата. Върху екрана на монитора се появи триизмерна диаграма, на която се виждаха няколко сфери, свързани помежду си с тръби.

— Лабораторията се състои от четири големи сфери, подредени във формата на диамант и свързани с овални коридори започна Луис. — В момента се намираме на върха на административния отсек. Под нас са помещенията на служителите и столовата. — Тя придвижи курсора на мишката, за да покаже друга сфера. — В този отсек се намира контролната зала, както и някои лаборатории, и складове. В следващия се помещава малък ядрен реактор. Въздухът ни се осигурява чрез система за отделяне на кислород от водата. Имаме и резервни кислородни бутилки за аварийни случаи. Намираме се на няколкостотин метра от ръба на един подводен каньон.

Пелпс посочи към сферичната сграда в средата на квадрата.

— От тук ли влязохме?

— Точно така — отвърна Луис. — Миниподводниците, закрепени под преходния модул, се използват за събиране на материали от каньона, но могат да служат и при евакуация на лабораторията. Като крайна мярка разполагаме и със спасителни капсули. Въздушната капсула е свързана чрез подсилени коридори, които осигуряват достъп на служителите от всеки друг модул и спомагат за структурната здравина на комплекса.

— Ами четвъртият модул? — попита Пелпс.

— Тайна е.

— Колко души работят в комплекса?

— Съжалявам, и това е тайна. Не аз определям правилата.

— Няма проблем — отвърна Пелпс кимайки. — Това е едно изключително строително постижение.

— Имахме късмет, че Военноморският флот ни осигури това съоръжение. Първоначално лабораторията беше планирана като подводна обсерватория. Отделните компоненти бяха построени на сушата, оборудвани с всичко необходимо и докарани до тук от специални шлепове. Платформите им бяха захванати една за друга, целият комплекс беше сглобен и след това спуснат на дъното. За щастие, не сме на голяма дълбочина и морското дъно е сравнително равно. На това му се казва изпълнение до ключ. Комплексът не е предвиден да остане тук завинаги, затова въздушната му система е пригодена да му осигури отрицателна плаваемост. Може да бъде изваден и преместен на друго място.

Пелпс каза:

— Ако не ви затруднявам прекалено, бих искал да видя зоните, които не са с ограничен достъп.

Луис Мичъл се намръщи, като ясно показа, че не е особено доволна от тази молба. Тя вдигна слушалката на телефона и се свърза с контролната зала.

— Здравей, Франк! Ще отнеме повече време, отколкото очаквах. Нещо ново от Док? Не? Добре, ще поддържаме връзка.

Затвори слушалката с повече сила, отколкото беше нужно и се изправи.

— Да вървим, господин Пелпс! Ще трябва да го направим доста бързо.

 

 

На осемдесет километра от „Селенията на Дейви Джоунс“ неравната повърхност на тъмното море изригна с експлозия от пяна и пръски. Шестметров алуминиев цилиндър изскочи от центъра на бълбукащия гейзер, отправи се към небето под остър ъгъл и бързо се спусна обратно към вълните.

След няколко секунди крилатата ракета се изравни с повърхността на водата и полетя на седем метра над гребените на вълните. Летеше толкова ниско, че оставяше разпенена следа по водата след себе си. Задвижвана от реактивен двигател, ракетата бързо ускори и още преди да се включат спомагателните двигатели, вече беше достигнала скорост осемстотин километра в час.

Няколко сложни системи за насочване поддържаха ракетата по курса й толкова прецизно, сякаш е управлявана от опитен пилот.

Нищо неподозиращата мишена на ракетата беше голям кораб със сив корпус, закотвен близо до червено-бялата шамандура, отбелязваща местоположението на подводната лаборатория. Името на кораба беше „Прауд Мери“, и беше регистриран на Маршаловите острови като плавателен съд за проучвания. „Прауд Мери“ беше закотвен близо до шамандурата и очакваше завръщането на подводницата-совалка с Пелпс на борда.

Собственик на кораба беше някаква сенчеста корпорация, осигуряваща плавателни съдове за международни охранителни компании, нуждаещи се от морски услуги. Тя предоставяше всичко — от малки, бързи и тежковъоръжени моторници, до кораби, достатъчно големи да пренесат цяла армия от наемници до всяка точка на света.

„Прауд Мери“ беше натоварен да защитава подводната лаборатория. На борда му имаше двайсет и четирима висококвалифицирани охранители, обучени да използват всякакъв вид леко оръжие и цяла гама от специално електронно оборудване, способно да засече всеки кораб или летателен апарат, който се доближи до лабораторията.

Крилатата ракета обаче премигна на екрана на корабния радар само за няколко секунди. Бездействието беше притъпило реакциите на дежурния и той беше погълнат от едно списание за мотори, когато ракетата се появи за кратко и после изчезна от радара. Корабът разполагаше и с инфрачервени датчици, но дори и ракетата да беше летяла на голяма височина, те нямаше да успеят да уловят слабата топлина от двигателите й.

Необезпокоявана, ракетата приближаваше към „Прауд Мери“ с половин тон експлозиви в бойната си глава.

 

 

Луис Мичъл и Гордън Пелпс вървяха през коридора, водещ към контролната зала, когато чуха силен тътен, който дойде някъде отгоре. Тя спря, завъртя се бавно и се заслуша. Беше притеснена да не се е появил проблем в някоя от системите.

— Никога не съм чувала нещо подобно — каза тя. — Звучеше сякаш камион се е забил в стена. Искам да проверя дали всички системи работят нормално.

Пелпс погледна часовника си.

— Изглежда, че малко изпреварваме графика.

— По-добре да проверя ситуацията в контролната зала.

— Добра идея — отвърна любезно Пелпс.

Двамата продължиха към вратата в края на коридора. На няколко крачки от контролната зала, вратата се отвори със съсък и Франк Логан излетя отвътре. Бледото му лице изглеждаше развълнувано и той се хилеше.

— Луис! Идвах да те извикам. Чу ли този странен шум…

Логан замлъкна, а усмивката му се стопи. Луис се обърна, за да види какво гледа.

Пелпс държеше пистолет.

— Какво става? — попита тя. — Ние не допускаме оръжия в лабораторията!

Пелпс я погледна мрачно.

— Както вече казах, нито една охранителна система не е лишена от пропуски. Лабораторията вече има ново ръководство, доктор Мичъл.

Той говореше спокойно, но гласът му бе изгубил сервилния тон, който толкова подразни Луис. Сега Пелпс звучеше остро и категорично.

Той нареди на Логан да застане до Луис, за да го държи под око. Логан се подчини, но в това време вратата на лабораторията се отвори отново и един от техниците се показа. Пелпс мигновено насочи пистолета си към него. Техникът замръзна на място, но Логан реши да използва секундата разсеяност и да сграбчи оръжието.

Двамата се вкопчиха един в друг, но Пелпс беше по-млад и силен, и беше ясно, че ще надделее. В този момент пистолетът гръмна. Изстрелът прозвуча глухо, заради заглушителя на дулото, а върху бялата престилка на Логан се появи червено петно. Краката му омекнаха и той се свлече на пода.

Техникът се стрелна обратно в лабораторията. Луис се затича и коленичи до безжизненото тяло на Логан. Тя отвори уста, за да изкрещи, но не се чу нищо.

— Ти го уби! — каза най-после тя.

— Съжалявам! — отвърна Пелпс. — Не съм искал.

— А какво искахте? — попита остро Луис.

— Сега нямаме време да говорим за това, госпожо!

Луис се изправи и погледна Пелпс.

— И мен ли ще застреляте?

— Само ако се наложи, доктор Мичъл. Не правете глупости като вашия приятел. Не бихме искали да ви загубим.

Луис Мичъл няколко секунди се взираше предизвикателно в Пелпс, преди да сведе очи пред непоколебимия му поглед.

— Какво искате? — попита тя.

Пелпс не обърна внимание на въпроса й и каза:

— Сега ще се поразходим малко.