Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (9)

9

След изнурителния ден Аделхайд пое по стълбището към стаята си. Горе запали свещника и се огледа в огледалото. В очите й се забелязваше нова живинка, а умората й в момента не бе от отпадналост или от безнадеждност, а единствено нормална умора след един напрегнат ден. Животът неочаквано я беше повлякъл, впрягайки всичките й сили.

Госпожица Крюсе, изключително здрава и неуморна жена, се беше разболяла в разгара на лятото, но и сега, в късна есен, отново трябваше да лежи и затова Аделхайд за пръв път бе ангажирана да се включи във всекидневната работа. Бе добре дошло за нея, за да се разтовари от вътрешното си напрежение и да се поуспокои. Можеше и да покаже, че не е безполезна и не се страхува да поеме такъв товар.

В кухнята настъпи голяма възбуда, когато Аделхайд се залови със задълженията в домакинството и започна с приглушения си съвършен глас да дава заповеди какво трябва да се направи. Всичко се получаваше доста бързо под нейния поглед, много спокойно и без излишни думи. Усещаше респекта, който толкова явно й демонстрираха, като някакъв нов източник на живот.

Аделхайд бе застанала пред огледалото в стаята си и се опитваше да надникне в себе си, както бе правила много пъти, но бързо се обърна и започна да се разхожда из стаята. Нито огледалото отразяваше, нито пък очите виждаха душата на човек. А в нея навярно нямаше вече никаква душа — отдавна бе изгаснала. Задоволството от работата в кухнята бе просто удовлетворение от една нова игра, която само на следващия ден бе забравена. Новата възбуда не успя да проникне по-дълбоко в душата й.

Ручеят, който преди се спускаше зад плевниците и отиваше към долината, бе отбит през есента, така че да минава през зеленчуковата градина до къщата. Сега я прекосяваше, имаше и малки прагове, преди да се спусне надолу по хълмчето след двора и да се влее отново в старото корито.

Идеята, разбира се, беше на Стария Даг, който имаше намерение да достави малко радост на Аделхайд. Тя случайно бе споменала веднъж, че е виждала някъде градина с ручей. Думите й бяха останали в паметта на Стария Даг и той се бе наел да го осъществи. Вероятно идеята за отклоняването на ручея се бе зародила в него горе в колибата Вестли.

Беше й известно, че Стария Даг държи повече на делата, отколкото на думите, но онова, от което тя имаше нужда сега, бяха думи, дори само една дума на съпричастност. Ала никой не искаше да й бъде съпричастен.

Когато госпожица Крюсе се разболя, Аделхайд нареди да пренасят леглата на децата в стаята на Младия Даг. Качвайки се горе по-късно вечерта, тя не искаше да минава покрай децата, за да ги събуди. Сега отвори леко вратата към стаята на Младия Даг и влезе, за да провери дали не са се отвили. Тургайр спеше кротко под завивката си, но Малкия Даг се беше проснал на възглавницата с голо гръбче и се обърна настрани, когато тя влезе.

— Татко — рече той.

— Не, мама съм — отговори тя. — Искам само да те завия.

— Татко! — извика силно той.

— Татко го няма — промълви тя и го зави.

Малкия Даг отвори очи и рече много сериозно:

— Но татко беше тук!

Сякаш нож бе забит в сърцето на Аделхайд, като чу как детето говори за баща си. Направи опит да го успокои: че само е сънувал; но той държеше на своето:

— Татко беше тук!

— Тихо — рече Аделхайд, — легни си и заспивай. Татко ти не е идвал.

Тогава момчето се изправи в леглото и рече упорито:

— Татко беше тук!

— Да не би да си говорил с него?

— Не съм, защото спях.

— Именно затова не можеш да знаеш дали е бил тук.

Момчето се противопостави.

— Не — рече то решително. — Татко допря лице до челото ми и тогава се събудих, но когато го потърсих с очи, той вече беше до вратата и я затвори след себе си. Извиках му, но той не ми отговори.

Аделхайд старателно го успокои и отиде в стаята си. И преди тя бе имала усещането, че Даг си е идвал, без тя да знае, и е нощувал в кухнята. А сега и Малкия Даг твърдеше това. Значи Даг действително е идвал в стаята, видял със заспалите деца и пак се е върнал долу в кухнята. Имаше слабост към децата и ги целуваше по челото, когато мислеше, че спят.

Аделхайд излезе на терасата и се заслуша в есенната нощ отвън. Явно бяха отбили днес ручея в новото му корито; успя да долови шуртенето му като нов, различен звук в нощта. Аделхайд си спомни многото щастливи часове, които беше преживяла тук, сред всички неприятности и страдания, и си помисли колко пречистващо щеше да й въздейства ромонът на ручея, ако не беше толкова самотна. И всичките й размисли и въпроси защо всички я изолираха встрани от себе си, бяха без отговор.

Върна се обратно в стаята, затвори вратата и започна да се съблича; но неочаквано си помисли, че друг, също толкова самотен, човек лежи болен само на няколко крачки от нея.

Госпожица Крюсе също принадлежеше към самотните същества, въпреки че дните й бяха пълни от зори до мрак с изнурителна работа. Родителите й долу в равнината бяха вече починали, я многобройните й братя и сестри се бяха пръснали надалеч. Едни си бяха създали семейства, други бяха заминали на гурбет, а други пък изобщо не знаеше къде са.

Аделхайд често бе забелязвала промяната в погледа на госпожица Крюсе, когато понякога прислужницата имаше някаква работа с децата или вещите им. Напрегнатото й, почти сурово изражение, което тя имаше в ежедневната си работа, се заменяше от някакво вътрешно просветление, което се появяваше, когато тя се заиграваше с малките. В такива моменти Аделхайд бе виждала в очите й и болка, и странен копнеж. Вярно, многостранните дарби на госпожица Крюсе й даваха богати възможности да се прояви, но природата също искаше своето.

Аделхайд реши, преди да си легне, да я споходи още веднъж и да й каже някоя топла дума. Окайваше се, че близките й не се интересуват от нея, а самата тя дори и не бе се сещала, че има друго човешко същество, което живее ден и нощ до нея и може да копнее също за малко топлина.

Аделхайд притвори вратата на стаята си и понечи да тръгне по коридора.

Тогава чу звук, потиснат, мъчителен стон, който проникна в сърцето й, макар че то носеше егоистичната си мъка. Обзета от страх, който я вледени, тя се вслуша окаменяла.

Звукът се повтори и от окаменяла тя се превърна в трепереща. Краката й все още сякаш бяха пуснали корени в земята, но сърцето й биеше лудо и на пресекулки, като в смъртен ужас, а налудничави мисли се спуснаха като грабливи птици върху нея.

Само един път болестта на госпожица Крюсе бе я накарала да си помисли за миг възможността девойката да е изпитала страст към някой мъж; но веднага бе прогонила далеч от себе си тази мисъл. Госпожица Крюсе не се отпускаше с хората в имението, а откакто преди две години бе починала майка, повече не бе напускала Бьорндал. Но тази мисъл проникна изведнъж в съзнанието на Аделхайд: не носеше ли тя напоследък отдавна излезлите от мода, наследени от госпожица Дортея, дрехи с големи, бухнали дипли?

И — отново ужасът скова тялото й. А промяната в Стария Даг? И явното му желание да я отбягва? Отново бродеше като преди из районите на юг, тичаше като през дните на младостта си, с пушка на рамо в гората, а в очите му бе видяла дири от старата му жизненост. А мъжът й…? През редките срещи, които бе имала с него — и то само на трапезата — не се ли бе запечатало в позата на наведената му глава, в суровото му лице, нещо застрашително, нещо, което можеше да се излее и избухне без никакви задръжки?

Аделхайд беше забелязвала как погледът на госпожица Крюсе помътняваше, когато срещнеше понякога погледа на Стария Даг или на мъжа й. Изглеждаше сякаш тя губи цялото си хладнокръвие. Така мислите се навързваха една с друга в отлична последователност и си срутваха върху нея грамада. С кого можеше да е била тя?

Заключението, че вероятно е бил един от двамата, я проряза като бръснач…

В нея избухва страшна омраза към госпожица Крюсе, но скоро бе заменена с убийствена безпомощност заради грубостта на мъжете, които можеха да загърбят всичко, всякакво уважение към нея и горката госпожица Крюсе, която беше работила тук толкова лоялно, ден и нощ, в продължение на десетилетия, и която сега стенеше не само от физическа болка, но най-вече заради това, че нейният, изпълнен с такова трудолюбие, живот сега затъваше в срам.

Цялата неприязън на Аделхайд към госпожица Крюсе се бе разнесла като дим и останало само искрено, топло състрадание, когато тя стигна до стаята й. Вратата беше затворена, а чукането по нея и молбите не помогнаха. Отвътре не се дочу никакъв звук.

Ала Аделхайд бе не само потомка на гордите, уважавани жени от рода на майка й, в себе си тя имаше и нещо от суровия войн от бащиния си род. Стисна дръжката на вратата и я натисна силно надолу, като в същия миг рамото й се заби с всичка сила във вратата…

 

 

Досега никоя есенна нощ не се бе струвала на Аделхайд така мъртвешки тиха, както сегашната, когато излезе от стаята на госпожица Крюсе с кървав вързоп в ръце и пое, ослушвайки се, надолу по стълбището към преддверието и… спря разтреперана там.

Не й дойде на помощ никакъв шум отвън — никакво изсвирване на вятъра, дори и ручеят сякаш бе занемял. Но вътре в къщата, където човек би искал всичко да бъде тихо, тук подовете и стените скърцаха…

Тя се добра до кабинета и се опита да отвори старинната ключалка — но желязото изскърца доста гръмко.

През входа — в новата къща, през стаята — в голямата зала, в която огромните прозорци пропускаха призрачни сенки, към вратата на преддверието и навън в градината, по този път тичаше Аделхайд. Надяваше се, че ще открие някъде при новия ручей някоя лопата на работниците.

Веднага след това далеч в градината се дочу в мрака звън на желязна лопата, която се удря в камъчета в пръстта.

 

 

Вратата към кабинета се затвори с дрезгаво скърцане и Аделхайд застина в преддверието. Пое си дълбоко въздух и напрегнато се вслуша. Никакъв звук — нито от нощта отвън, нито тук сред стените. Единственото нещо, което тупкаше, беше смразяващото напрежение около нея и неспокойното й сърце.

Бе обещала на госпожица Крюсе и й се бе заклела в името на всичко най-свято, че никой никога нямаше да разбере за това. Когато видя, че детето се бе родило мъртво, веднага проумя какво трябва да направи. Никой, освен нея и госпожица Крюсе не трябваше да научи — и тя, която преди, като Аделхайд Баре, беше изключително чувствителна и затворена, сега бе говорила утешителни думи, бе влязла дълбоко в сърцето на друг човек и бе умолявала и обещавала, че ще бъде за госпожица Крюсе щит пред всяко отчаяние, ако тя се опита да оздравее и да поеме отново своята работа. Всичко щеше да продължи, сякаш нищо не се бе случило.

Щом Аделхайд отново застана в залата, имаше чувството, че сякаш не тя, а някой друг, различен човек, беше сторил всичко това. И изненадващо в нея просветна мисълта, че ме бе открила начин да измъкне от госпожица Крюсе кой е бащата на мъртвороденото дете. Или бе забравила заради всичко останало да я пита за това, или пък не бе й позволило сърцето да изтезава един и без друго изтормозен човек с въпроси, които биха го унизили двойно пред нея — защото от малкото думи, които госпожица Крюсе бе проронила между стоновете си, бе разбрала, че тя страшно много се срамува заради това, че точно Аделхайд е толкова добра към нея.

Аделхайд се изправи с товара на собствената си мъка, осъзнала ударите на лопатата в нощната, притъмняла градина, както и с ясното съзнание за всички мисли, които я бяха атакували и които щяха да я нападат не само тази нощ, но винаги в бъдеще. Дали не трябваше да използва момента именно сега, когато госпожица Крюсе бе така изнемощяла, за да поиска от нея нужния отговор? Не, въпреки всичкото възмущение, което чувстваше да се надига в нея, тя не успя да прекрачи всичко и да бъде безчувствена към нещастното създание.

Щеше да се грижи сама за нея, докато се вдигне отново на крака. Не трябваше да се разчита на словоохотливи прислужници отнякъде.

Смазана от мъка, Аделхайд стоеше на светлината на самотната свещ. Очите й гледаха в празното пространство. Лицето й беше вкаменено, с неволно стиснати, неподвижни устни и със следи от сълзи по бузите. Стария Даг или Младия Даг — беше все едно. Всичко, което някога беше правило живота й щастлив, сега й се струваше отблъскващо и оцапано с кръв завинаги.

Аделхайд намрази дълбоко в сърцето си своя съпруг, баща му и — въпреки цялото си съчувствие — госпожица Крюсе.

 

 

Щом вратата зад нея се затвори, една сянка се промъкна безшумно с меки чехли от мрака на залата навън в преддверието. Крехкият пламък на огъня в камината освети в тъмното лицето на Стария Даг. Той хвърли поглед нагоре към стълбището и наведе глава, сякаш се заслуша в нещо. Прегърбен ниско, той се изви бавно към огъня. Лицето му се виждаше по-ясно. Бе вкаменено от отчаяние — дали това беше болка, или гняв, или пък срам? Очите му гледаха втренчено и без да виждат огъня в камината, сякаш в него заедно с гаснещата жар угасваше целият смисъл на живота.