Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (8)

8

Две момчета излязоха в зори от стаята на Младия Даг. Оставиха вратата зад себе си отворена и се затичаха боси с дългите си нощници към стълбището. Едното се повдигна на пръсти, за да стигне високия парапет на стълбището, а другото се хвана за ръката му, като по този начин успяха да слязат долу и да стигнат до залата.

Стояха там няколко мига и се ослушаха, защото им се стори необичайно тихо навсякъде. После отидоха до вратата на залата, натиснаха бравата и отвориха с голямо усилие вратата. Тук отново се ослушаха, защото сега се дочу равен звук, бучене, каквото не бяха чували никога. Но те се хванаха отново за ръце, минаха през залата и стигнаха до вратата на спалнята. Бученето идваше от спалнята на дядо им. Спряха, запримигваха весело и се засмяха. Значи той пак беше измислил нещо, за да ги изплаши.

Стояха така известно време там, заслушани до вратата, накрая едното се протегна нагоре и успя да стигне крайчеца на бравата. Успя и да я дръпне надолу, но тя изведнъж се изплъзна от ръката му, и в същия миг вратата се отвори, като бравата отново се надигна нагоре. Бученето вътре изведнъж престана, момчетата се спогледаха изплашено, прещракването на ключалката и внезапната тишина вътре ги изплашиха. Сега вече не се усмихваха и като чуха вътре някакво скърцане и шум на дрехи, в очите им се изписа известно стъписване. А като доловиха и звука на боси крака, които се приближаваха към тях, вече бяха готови да побегнат.

Преди да решат какво да правят, вратата се отвори и пред тях застана дядо им. В дългата си риза той им се виждаше още по-едър отпреди. Краката му бяха големи и синьо-червени, дебели жили се издуваха по тях, а прасците му бяха обрасли с косми дори до глезените. Не бяха виждали досега такова нещо, косата му висеше над челото и се спускаше върху ушите и главата му. Очите му първоначално бяха много големи и сърдити, но после изведнъж станаха дружелюбни. Той прокара ръка по косата си и тя застана на главата му, както обикновено си стоеше. Наведе се към тях — усмихна се със своята тъжна усмивка и ги вдигна. Тогава те забравиха всичко, което ги бе изплашило, и се почувстваха добре под закрилата на яките му ръце. Нещо ново и интересно беше за тях, когато той ги сложи на голямото си легло и сам легна помежду им. Забелязаха наистина, че тук миришеше по-различно и по-силно, отколкото в леглото на майка им или на баща им в голямата стая, но скоро забравиха това и с любопитство се забавляваха, когато дядо им сложи спокойно главата си на възглавниците и започна да си говори с тях, като се обръщаше ту към едното, ту към другото.

 

 

Баща им често не си бе вкъщи и на въпросите къде е, им отговаряха, че е в гората. Когато дядо им го нямаше и те питаха къде е, отговаряха им понякога, че е в града, или в селището, но най-често и в този случай отговорът беше — в гората. В гората, в която те не биваше да ходят. Всеки път, когато поемаха тайно натам, някой идваше и ги връщаше обратно. Можело да се заблудят или пък да затънат в блатото, или да паднат от някоя скала, освен това имало и мечки там.

Бяха плакали и много пъти бяха молили баща си да ги вземе със себе си в гората.

— Когато пораснете — им отговаряше винаги той.

Тормозеха и дядо си със същата молба.

— Някога по-нататък — бе постоянният му отговор.

Предишният ден обаче, най-вероятно мислейки за друго, той им бе казал:

— Утре ще ви заведа, ако още сега отидете да спите, за да станете рано.

За момчетата това не беше трудна задача — обикновено ставаха рано сутрин и Аделхайд ги изпращаше в стаята на Даг. Там имаха дървени кончета, дървени мечове и пушки, както и всевъзможни играчки, направени от баща им, от дядо им или от някой друг в имението. Те се забавляваха там, а майка им оставаше още няколко часа в полудрямка, като в същото време следеше играта им.

Тази сутрин те се бяха събудили дори по-рано, заради нетърпеливото очакване се бяха измъкнали по нощници от стаята на баща си и бяха слезли по стълбището, за да следят да не би дядо им да излезе без тях.

Стария Даг първоначално изобщо не разбираше какво искаха да кажат със своите приказки за гората и за разходка там, докато най-сетне си спомни за необмисленото си обещание, с което бе искал само да ги накара да си легнат. Бе очаквал, естествено, че ще забравят през нощта обещанието му, но му допадаше обстоятелството, че така здраво се бяха вкопчили в желанието да отидат заедно с него в гората.

С надеждата още малко да поспи, той се опита да приспи и тях. Но те се въртяха неспокойно и постоянно се надигаха, като седнаха в леглото. Той започна да обмисля как най-добре би могъл да извърти вчерашните си думи, но скоро изостави тази мисъл. Не биваше да запазят за дядо си спомен като за човек, който не държи на думата си. Бяха наистина едва на три години и половина, но ходеха добре. Можеше да ги вземе със себе си и да отидат до някъде. Това щеше да разтревожи, разбира се, Аделхайд, но той щеше да преодолее нейната съпротива.

 

 

Аделхайд не успя да разбере за какво й говореха момчетата едно през друго, когато двете нахълтаха при нея и казаха, че трябва да отидат с дядо си в гората и че той ще ги остави, ако не се облекат бързо. Тя се опита да ги усмири, скара им се и ги заплаши с плесници, ако не изчезнат веднага и не отидат в стаята на баща си, за да продължат да си играят там. Но момчетата така силно настояваха, че тя започна да проумява, че думите им са истина.

Понеже не искаше да го пита лично, тя облече децата. Ако не говореха истината, щяха поне да бъдат облечени за през деня.

Според нея Стария Даг от ден на ден ставаше все по-загадъчен. Ето че сега искаше той да бъде първият, който да заведе момчетата в гората. Самата тя често ги бе вземала със себе си на ливадите, но да ги заведе в гората още не смееше. Не можеше да разбере, как се бе осмелила на два пъти да навлезе сама толкова навътре. Но имаше толкова много неща, които Аделхайд вече не разбираше. Миналата есен постоянно бе очаквала и следила с нетърпение дали Стария Даг ще се върне през тъмните есенни вечери към своята вглъбеност и към книгите, и от там — към техните общи разговори. Защото разговорите с него извисяваха душата като посещение в църква. Всичко, което той разказваше за дългия си, изпълнен със събития живот, за борбите и усилията си, всичките му размисли за живота и смъртта сякаш всяка вечер създаваха своеобразен църковен купол над залата.

Тази надежда я крепеше миналата есен, като и досега очакваше, че последните дни, когато дърветата пожълтяха, че Стария Даг отново ще се върне към най-великото нещо, което смяташе, че е преживяла и което бе превърнала сега във водеща цел в живота си.

Цяла нощ над горите и къщите бе ехтяла буря. Тя бе лежала дълго време будна и бе слушала силния екот. Той бе в съзвучие с душата й, пренасяше я далеч отвъд живота и времето, във вечността.

Изпитваше силна болка от чувството си за непотребност, а животът и времето отлитаха неусетно. Децата, разбира се, щяха още известно време да се нуждаят от нея, но — докога?

Мислите й се блъскаха хаотично в главата, докато обличаше малчуганите, а накрая, когато слагаше обувките на краката им, тя заплака, като от очите й потекоха нескончаеми сълзи.

Неразгадаеми за нея бяха действията на Стария Даг. Със сигурност бе чул бурята през нощта, защото Аделхайд знаеше какъв остър слух имаше той за нещо такова. И въпреки всичко искаше да се изправи срещу вятъра и есенния хлад, водейки със себе си най-младите представители на рода си.

 

 

Стария Даг чакаше близнаците в залата. Обикновено се хранеха в кухнята, но днес донесоха яденето им тук.

За краткото време, откакто малките бяха влезли при него, до този миг, когато те отново се появиха облечени, през главата на Стария Даг минаха много неща. Тургайр се бе примъкнал на възглавницата съвсем близо до него и бе притиснал топлата си бузка до тази на дядо си. В живота на Стария Даг нямаше много нежност и затова малката топла бузка сякаш събуди в него нещо от миналото.

Стария Даг проумя, че иска да ги вижда всяка сутрин, и реши момчетата занапред да се хранят в залата с него. Досега ги изпращаха да се хранят в кухнята, за да не го притесняват. Сега осъзна, че иска да бъде притесняван, иска да чува край себе си техния шум, техния живот. Ако това трябваше да се случи някой ден, нека тогава да стане веднага, още днес.

Седнал в голямото си кресло в горния край на масата, Стария Даг изчака момчетата, които седнаха на колене върху столовете от двете му страни. Беше най-хубавият ден в живота им. Досега никога не бяха получавали в делничен ден яйца, но сега дядо им раздели едно яйце на две половини и намаза с всяка тях по една дебела филия хляб на двама им. Добре трябваше да си хапнат, защото да се ходи в гората, не беше никак лесна работа. За самия него не остана яйце, но това децата не забелязаха.

В залата, когато бяха напълно готови, Стария Даг се поколеба за малко, после взе пушката си от закачалката и я преметна през рамо. В същия миг момчетата се втурнаха нагоре по стълбището. Дядо им ги попита къде отиват.

— За пушките! — отвърнаха в един глас.

Само след миг вече слизаха с дървените си пушки, но се почувстваха нещастни, че не могат да ги носят през рамо както дядо им. Тогава Стария Даг се видя принуден да отиде с тях до обора, където им даде по един ремък за пушките. Когато групичката се появи отново в двора и потегли на север, Аделхайд стоеше до прозореца на залата. Те вървяха начело със Стария Даг, който стъпваше, висок и изправен, както в най-доброто си време, с пушка и раница. Веднага след него вървеше Тургайр, като дървената пушка стърчеше над главата му, а на няколко крачки зад тях беше Малкия Даг.

Аделхайд се досети, че момчетата трябва да се бяха нахранили с дядо си в залата. Животът тук следваше своя ход, жив и непринуден, при големи и малки. Само нея заобикаляше, беше никому ненужна.

 

 

На запад от Утхайм имаше поляна високо на склона — откъм южната страна бе повече каменлива и скалиста, но имаше и трева за овце. Точно там седна Стария Даг с момчетата, а малките ловци бяха в луд възторг от разните лакомства, които имаше в раницата на дядо им. При последния преход бяха хленчили заради жажда и глад, но той бе продължил да върви, за да ги приучи на издръжливост, която бе толкова необходима в гората. Искаше да издържат без почивка до поляната, а те наистина трополяха ожесточено след него.

Дебелите дрехи, които беше облякъл, защото смяташе, че ще върви бавно с момчетата и често ще трябва да спира за почивка, се оказаха в повече. Затова сега се бе излегнал разгорещен и изпотен на един затоплен от слънцето камък и слушаше вятъра, който полъхваше надолу на поляната, през всички долове, който ехтеше в гъстите гори, замлъкваше и отново пак започваше да свисти. Облаците се носеха по небето, разкъсваха се на въздушни ивици, като изчезваха, но веднага се появяваха други. Стария Даг се порадва на децата, които играеха край него нахранени и отдъхнали. Това нямаше да бъде последната им разходка в гората, зарече се той. Изведнъж той се надигна, скочи леко, извади нож и отряза едно клонче от смърча, който беше над камъка им. Пъргаво, както в младостта си, той направи четири–пет крачки напред, сложи клончето в тревата и го натисна надолу. После спря, погледна от момчетата към клонката и прокара ръка през косата си.

— Какво правите? — попита той.

Момчетата го погледнаха. Той ги извика при себе си, за да видели нещо забавно. Веднага дотърчаха. През целия път до тук дядо им беше говорил за камъните и растенията, за дърветата и птиците, показвал им бе следи от лисици и зайци, от рисове и други животни и още много неща, които бяха съвсем нови за тях. Изпитваха безгранично доверие в способностите му.

Посочи им клончето на възвишението и ги попита дали могат я накарат да тича. Понечиха да тръгнат към нея, но той ги спря.

— Не! Трябва да стоим тук и да не я докосваме с ръка, обратното всеки може.

Любопитството на момчетата се наостри, не можеха да разберат как ще стане това и останаха съвсем близо до дядо си. Той бързо потропа няколко пъти с крак и издаде едни особен звук. Клонката се помръдна съвсем леко и после изведнъж се понесе напред по земята. Спря под сянката на една хвойна. Такова необикновено нещо момчетата не бяха виждали никога. Попитаха дядо си дали може да накара клонката още веднъж да тича. Да, може би само още един път. Тримата тръгнаха към клонката, като момчетата се държаха здраво за ръката му. Това нещо им се виждаше малко страшно. Стария Даг отново потропа бързо с крак и издаде същия звук; клонката се раздвижи и прибяга до следващото място със сянка.

— Вече не може да тича — рече той. — А и ние трябва да си ходим у дома.

Накара момчетата да му донесат раницата и пушката, а щом се обърнаха, изтича до клонката и я вдигна от гърба на един таралеж, когото беше обезпокоил. След това се насочи към тях и пушката си, тъй като беше заредена.

С приповдигнато настроение слизаше Стария Даг по горската пътека, с широки крачки и с момчетата, всяко от тях хванало се за крачол на панталона му. Държеше сега пушката в ръка и вървеше така, сякаш имаше намерение да им поднася нова изненада. Момчетата наблюдаваха внимателно, разменяха си погледи, като от време на време насочваха очи нагоре към дядо си, като се опитваха да държат дървените си пушки точно като него. Стария Даг ги караше да не говорят, да избягват да стъпват върху клони, да вървят съвсем тихо. За тях това беше почти непоносимо. Групичката вървеше по друг път, през гъсталака, а не по пътя, по който се бяха изкачили. Светлина и мрак, екот и тишина се сменяха, всичко беше някак мистериозно.

Близо до една поляна на завоя на пътя те дочуха странен звук, нещо като стържене, като скърцане от ремък на някоя каруца, и преди да се опомнят, над тях прозвуча гръм, повторен многократно по възвишенията. Заковаха се от страх на местата си зад Стария Даг, здраво вкопчили се в краката му.

— Тичайте зад онзи храст ей там — рече им той, — там ще намерите паднала на земята едра птица.

В началото не помръднаха, но после хукнаха — все по-бързо и по-бързо. Трябваше дълго време да търсят, защото птицата не беше точно зад храста. Накрая обаче я откриха, като в същото време гледката на полянката с храста, потънал в есенни цветове, и на нея двете деца, влачещи заедно един глухар за крилата, накара Стария Даг да премигне няколко пъти с навлажнени очи и да въздъхне дълбоко.

Докато вървяха, стигнаха до един хребет със следи от отдавнашен пожар. Само тук-там се забелязваше малко мъх върху почернелите камъни, тук–там стърчеше някой пън, няколко кухи дървета, някога шумели над хребета. Стария Даг седна, отвори раницата и децата мигновено се намериха до него, като две гладни кутрета. По лицето на Стария Даг трептеше неизказана мълчалива радост, когато момчетата седнаха до него, като всяко от тях взе в малката си ръчица нещо за ядене и задъвка нетърпеливо. Едрите му гърди се надигнаха и когато той въздъхна, дълбоко от сърцето му се дочу нещо като: „Господи!“

Два чифта очи се приковаха на мига в него и го попитаха какво е казал, но той само поклати глава и продължи да се храни.

След като момчетата си похапнаха, се плъзнаха по мъха надолу по склона, докато дядо им завързваше раницата. Чувстваха се прекрасно и нямаха време да гледат дядо си.

Наложи се да ги вика, след като преметна пушката и раницата на раменете си. Тръгна бавно по хребета, сякаш се боеше, че може да се подхлъзне на хлъзгавия мъх.

Децата се вслушаха. Хванаха уплашено дядо си за ръка, защото зад тях като че имаше нещо. Огледаха наоколо си и тогава изразиха притеснението си с думи. Стария Даг се обърна със съмнение назад, защото и той бе изненадан от боровия пън, който стърчеше насред хребета и пращеше, сякаш сам си говореше. От върха му се носеше дим, като се разлитаха нагоре ярки искри. Във вътрешността му нещо бълбукаше, съскаше и пращеше. После пламъците избиха и се надигнаха от овъгленото дърво, като шумът се превърна в бясна врява, в кашляне и пресеклив екот. Да, най-сетне изригна луд рев и бучене, сякаш беше неукротим гняв.

Децата стояха занемели от странното видение, но не се довериха изцяло на дядо си. Приближиха се близо до него и насочиха поглед нагоре към лицето му, тъй като той издаваше шумове и звуци, сходни на горящия пън. Очите му искряха навлажнени и игриви, сякаш с мъка се сдържаше да не изригне в гръмък смях.

Мина доста време, докато пънът, който беше жилав и упорит, падне, и когато съвсем изгоря, Стария Даг отиде да събере жарта загрижено.

— Не бива никога да оставяме сам огън, докато не е съвсем изгаснал! — рече назидателно на децата.

Разходката в гората с дядо им беше първият им траен спомен. Не го забравиха никога. Стария Даг беше изключителен за млади и стари отвъд горите и долу в селището на открито, сега стана изключителен и за момчетата, макар и в друг смисъл.