Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (7)

7

Лято и слънце обляха селищата и махалите, както и всички гори.

Един дългокрак старец излезе бавно на окъпаната от слънце поляна с горичка от хвойна на Стайнрюд, намираща се високо на западните склонове над Бьорндал.

Стайнрюд добре се грижеха за мястото, като даже горичката от хвойна беше поддържана като градина. Веднага си личеше, че старият Еспен Стайнрюд постоянно се трудеше тук с лопата и кофа, за да маха всичката тор от овцете и кравите, а и всичко останало. Каквото и да става, там винаги беше толкова чисто и зелено, както би трябвало да е навсякъде. От младите клонки на хвойната майка Стайнрюд вареше отвара срещу всякакви болести, а плодовете използваше при дестилиране на алкохол. Затова тука беше оставяна да расте само хвойна, като дърветата ставаха много високи. Заради откъсването на върховете им те бяха като подстригани и наредени едно до друго, стройни като девойки.

Тук-там имаше купчини камъни и те свидетелстваха колко работа бе имало, докато се отвоюват зелените площи за пасбища. Не беше безопасно да сяда човек на тези камъни, когато печеше слънце; защото в тях се бяха настанили много пепелянки. Но старецът седна спокойно и безгрижно върху камънака и се огледа наоколо. Беше много приятно да се любуваш на тучната ливада, а пък между стволовете на дърветата се разкриваше гледка към източния склон надолу към селището.

Ако живеещите в Стайнрюд можеха да научат кой беше седнал тук на поляната, млади и стари биха зарязали цялата си работа и биха се спуснали да го видят. Наистина, техните родители го бяха виждали случайно, когато по-рано бяха имали някаква работа долу в имението. Но никога, който и да било от тях не се бе осмелил да го разгледа добре, а пък младите изобщо не бяха го виждали. Ала всеки би бил готов да даде нещо, за да види поне веднъж с очите си този старец.

Това беше Стария Даг. От младостта си досега той бе идвал тук само веднъж и то тогава, когато с Младия Даг се бе случило произшествието и с Аделхайд го караха към вкъщи. Но и тогава той само бе минал, без да спира.

По тези места живееха много хора и беше почти невъзможно да избегнеш срещата си с някого.

Даг се огледа от мястото си наоколо с внимателен поглед. Знаеше всичко за Стайнрюд. Беше му известно какво представляваха хората, живеещи тук, макар че през последните няколко десетилетия малко бе видял сам. Помнеше кой имаше постоянно нужда от помощ и кой никога не се набиваше на очи. Освен това често разпиташе Сивер Бакпе и други, запознати с делата тук, и научаваше нещичко.

Стайнрюд беше едно от най-големите стопанства — в обора беше един от горските коне и го използваха за работа, когато не се превозваха дърва; имаше и други големи стопанства, които също имаха по един кон и все пак винаги бяха в притеснено положение, но за Стайнрюд той не можеше да си спомни подобно нещо.

Криейки се зад гъсталака от смърчове, той се бе промъкнал край Стайнрюд, като бе разгледал подробно постройките. Обширния обор и плевника бе наредил да ремонтират преди няколко години, през трудното време на войната. Изглеждаха като нови.

Някои постройки бяха много по-стари, но погледът му разбра, че въпреки това бяха в добро състояние и грижливо намазани с катран, а там, където е било необходимо, обитателите не си бяха пестили труда да заменят изгнилите греди с нови. Каквото и да занимаваше мислите му по време на обиколката, такива неща Стария Даг никога не пропускаше да забележи. Всичко около Стайнрюд блестеше като за празник.

Когато бе минал през нивите, той бе установил, а сега бе забелязал същото и на пасището, че благополучието на хората тук не се дължеше на почвата. Напротив — навсякъде сред нивите стърчаха скали; почвата беше неплодородна и камениста. Щом успяваха тук да поддържат всичко толкова добре, тези хора следователно бяха съвестни и трудолюбиви.

Нямаше време за губене, затова той стана и бавно продължи пътя си. Държеше ръцете зад гърба си, а ловният му нож се поклащаше между тях. На главата си не носеше шапка, но косата му бе достатъчно гъста, за да го предпазва от слънчевите лъчи. Вървеше повече с наведена глава, но понякога вдигаше поглед нагоре към дърветата, като се вслушваше в звуковете на гората. Имаше вид на човек, който се разхожда спокойно и си почива от продължителния труд през живота си, като че ли иска още веднъж да огледа земята си.

Ограда обикаляше цялото пасбище. Но той не тръгна покрай нея, за да потърси пролука. Не, сложи крак на оградата, хвана един прът, който стърчеше над нея, и се преметна отгоре, като сложи крака си на върха на оградата и с един скок се прехвърли сред бурените, които растяха от другата страна. Скокът му не беше вече скок на младеж, но въпреки това в движенията му не се усещаше старческа вдървеност.

Гората тук беше по-гъста, като клоните бяха провиснали надолу като бради. Земята беше влажна, а след малко Даг усети мириса на блато. Тук някъде трябваше да бъде Стиернебек, чиито обитатели винаги трудно бяха свързвали двата края. Когато бе идвал, не помнеше да е имало блатиста почва, а и по-късно не беше чувал за такова нещо.

Стария Даг се озова малко по-нависоко, отколкото беше нужно, и сега видя под себе си къщите на Стиернебек, които се намираха долу до блатото, покрай което току-що беше минал. Потокът, от който мястото бе взело името си, течеше от другата страна на блатото и не беше вече истински поток. Насред блатото можеше още да се види, че тук някога бе имало вода. Сега бе покрито с растителност, а водата течеше през пролетта и есента през нивите и от нея те загниваха. Късно узряване, ранно измръзване — това можа да се досети Даг, че е причина за това, че хората тук не можеха да отгледат нищо. И като го разбра, той знаеше вече как може да се помогне, за да се направи мястото отново така плодовито, както е било по време на първите заселници тук. Водата трябваше отново да се вкара в потока. Веднага след блатото, в коритото на потока имаше каменен праг. Когато блатото е било обрасло в трева, водата вече не е можела да мине през този праг. Затова трябваше да се докарат тук дърва, много дърва, да се запалят, за да се поддържа ден и нощ огънят, с цел да се нажежи камъкът, докато се спука и после да бъде махнат. А след това през блатото трябваше да се направят канали, за да може водата отново да се прибере в предишното си корито.

 

 

Симен Стиернебек тъкмо цепеше дърва пред стряхата, когато Стария Даг се спусна до потока. Симен сложи ръка над очите си и продължително гледаше и мигаше, чудейки се кой е този чужденец, който идваше откъм склона. Свали ръката си, вгледа се пак, после я вдигна отново над челото си и метна още един проверяващ поглед натам. Тогава я свали бързо надолу, а ръката му, която държеше брадвата, я изпусна и тя се намери на земята. Симен се изправи, бършейки ръце в панталоните си, след това обаче през ума му вероятно прелетя мисълта, че е по-хубаво да не посреща сам такова значимо събитие, и се втурна далеч от пъна, на който цепеше дърва, и влезе като светкавица в къщата.

Когато Стария Даг стигна там, Симен и жена му излязоха и застанаха край ъгъла къщата, близо един до друг, за да посрещнат знатния гост. Знаеха, че Стария Даг се беше сблъсквал с различни хора през живота си, но винаги бе взимал надмощие, ставайки всеки път по-богат и по-силен. Той беше най-могъщият, а Симен бе най-нищожният с жена си. Затова отстъпиха назад, когато Стария Даг пристигна до вратата на къщата им.

Даг бавно влезе в къщата. Седна на едно трикрако столче, което беше така разхлабено от старост, че всеки миг можеше да се разпадне. Същата мисъл скова Симен и той не можеше да каже нито дума, а старицата му се криеше наполовина зад него.

Дали Даг забеляза притеснението им, или не, никой от двамата не разбра. Той просто каза:

— Огледах всичко наоколо отгоре. Ще дойдем да се справим с потока, за да може земята ти отново да има простор. А пък ако ти имаш нужда от нещо, се разходи до нас.

Симен и старицата му стояха на вратата и дълго време гледаха след Стария Даг с изумени големи очи, дори и след като той бе потънал в гъсталака. Онова, което ги бе вкаменило на място, не беше просто обещанието му, колкото това, че той бе влязъл в техния дом и бе седял на разнебитеното им столче.

 

 

Стария Даг си тръгна за вкъщи направо през високите хълмове. Ръцете му продължаваха да си играят с ножа, но той вече не вървеше с наведена глава. Отново имаше очи за растенията и дърветата и се бе насочил към селището и Бьорндал, които се мярваха от време на време далеч между дърветата.

На слизане от първата гора той изведнъж се вслуша, защото чу детски гласове. Навярно там играеха децата от Стиернебек.

Като всеки горски човек, който е свикнал да ходи на лов за животни, неволно старецът се запромъква тихо, когато чу този звук.

Стария Даг успя да се приближи незабелязано до групичката деца, която вдигаше шум и крещеше. Бяха четири момчета и едно момиче и си бяха направили цяло стадо крави от борови шишарки, снабдени с крачка от клечки. Даг ги наблюдаваше от своето скривалище зад един храст. Най-малкото момченце предложи да си направят една мечка, която да подплаши стадото. Явно си мислеше, че играча не е достатъчно забавна. Домъкна една дебела шишарка, е широко разтворени люспи. Тя трябваше да бъде мечката, но другите намериха, че шишарката много приличаше на останалите, които бяха крави.

Докато децата спореха, Стария Даг изтръгна един корен от хвойна, отърси пръстта от него и го поиздяла. След това изрови с крака си малко мъх и шума и пъхна няколко пъти корена в пръстта, за да потъмнеят дяланите места. После вдигна пред погледа си това, което бе създал. То имаше вече образ и в сравнение с шишарките, представляващи крави, притежаваше и необходимата големина. Мечката имаше три и половина крака, но нишковидните коренчета висяха като козина по нея. Даг я подхвърли високо и тя падна насред стадото, около което децата стояха на колене, увлечени в играча. И петте деца вдигнаха очи към небето, с такива изумени лица, че Стария Даг трудно сдържа смеха си. Най-голямото момче се осмели най-сетне да вземе в ръка мечката. Показа я на останалите и всички се взираха със зяпнали уста необикновената играчка. Но голямото момче беше достатъчно умно, за да забележи, че мечката бе издялана. То стана, огледа се наоколо и се промъкна в храсталака, но Даг отдавна вече бе изчезнал в гората наблизо. Бе дебнал толкова много дивеч през живота си, че за него не бе никакъв проблем да изчезне незабелязано от погледа на едно момченце.

Когато се прибраха, децата разказаха за необикновената случка и показаха мечката, родителите им си размениха по един продължителен поглед. Симен взе мечката и я постави като нещо свято на най-високата полица на стената. Стария Даг бе предположил, че хората ще говорят за идването му в Стиернебек и тогава Стайнрюд щяха да се почувстват обидени, ако мине покрай тях, без да ги навести. Трябваше да се движи много бързо, за да се скрие от децата, но и после продължи да върви със същото темпо. Затова се беше разгорещил и изморил, ала трябваше да посети и Стайнрюд, какво да прави. Отново се изкачи по стръмния склон към Стайнрюд, но преди да влезе в двора, приседна, за да си почине.

Вероятно го бяха видели от прозореца, преди да влезе у тях — защото седяха някак тържествено, преди да станат, за да посрещнат. Но не загубиха ум и дума, като двамата старци в Стиернебек. Същото самообладание, което ги караше винаги сами да се справят с проблемите си и да тръгват спокойно, когато трябваше, за дърва или на жътва, им даваше и в този момент, дори при едно толкова неочаквано посещение, като идването на Стария Даг, известна сдържаност. Добре, този, който бе дошъл, беше наистина Стария Даг Бьорндал, но те винаги бяха изпълнявали съвсем съвестно дълга си и нямаше за какво да се плашат.

Старият Еспен избърса няколко пъти ръце в панталона си, както трябва, преди човек да се здрависа, и почака, докато господарят пръв подаде ръката си. Даг се ръкува с него, а после и с жена му и дъщеря му; синовете бяха отишли да ловят пъстърва. Стопанката донесе тиган със студена печена сланина, постави две цепеници на почистената маса и сложи тигана върху тях, както бе прието тук. Докато режеше хляба, мъжът й извади от долапа в стената нещо за пиене.

От една страна, Даг беше изгладнял по време на разходката си, а от друга, независимо от цялото си богатство той никога не бе странил от възможността да бъде сред хора от народа. Той намаза върху филията хляб дебел пласт мас и изпи това, което Еспен му наля допълнително втори и трети път.

Всичко тук беше подредено и дори имаше стъкла на прозорците, както забеляза, и той не успя да открие с какво би могъл да им помогне.

Когато се надигна да си ходи, жената пошушна нещо в ухото на съпруга си.

В лошото време на книжните пари Стария Даг своевременно бе влагал всичко спечелено в добитък и инструменти. Бе вдигнал постройки и изпратил животни. В Стайнрюд бяха дошли три крави, осем овце и кошница с пилета, а сега Еспен попита Даг кога желае да му ги върнат.

— Благодаря за храната — отговори Стария Даг, подаде им ръка за сбогуване и пое по пътя си.

По този начин той обиколи навсякъде наемателите и длъжниците си, за да сложи нещата в ред.

 

 

В Стиернебек дойдоха коне и работници, насъбраха клони и дърва, а Симен и жена му с по-големите им деца трябваше да бдят на смени, за да подклаждат огъня върху каменния праг на потока. Огънят горя почти до края на лятото. После дойдоха здрави младежи с тежки чукове и пробваха да разбият камъка, но им се наложи да се откажат. Изгладен от водата, камъкът беше здрав и за да бъде разбит с огън, беше безкрайно продължително занимание. Опитаха се да го откопаят, за да го разрушат с огън отдолу. Но той имаше равен заоблен каменен гръб, без каквато и да било пукнатина, а пък бе и невъзможно да отклонят водата встрани. Не оставаше нищо друго, освен отново да се опитат следващото лято.

Много ругатни си спечелиха блатото и потокът на Симен Стиернебек, но такива не се стовариха върху Стария Даг.

След година всичко стана така, както искаше Стария Даг. Следващото лято от Стайнрюд дойде един млад, здрав младеж и се залови за работа, като взе Симен и най-големия му син да му помагат при будуването при огъня. Камъкът трябваше да остане ден и нощ сред силна жар, за да се пропука. Младежът донесе от Бьорндал лостове, длета и чукове. Той не спря, докато не се получи първата пукнатина в нажежения камък, а след това едва си позволяваше само няколко мига, за да погълне набързо храната си, като това продължи дни и нощи, докато пукнатината не се превърна в голяма вдлъбнатина в упорития камък. Мнозина се мъчеха да съдействат — с ругатни, но с твърде малко действие. Младежът от Стайнрюд не намираше време за разговори, беше твърде зает с непоколебимото си желание да счупи камъка.

С помощта на Симен и семейството му той направи от трупи, клонаци и вейки от смърч път до средата на блатото, където пляскаха лениво няколко затлъстели пъстърви, останали още от времето, когато водата е била повече и прясна.

До края на лятото младежът работеше за проправяне на канал към старото корито на потока. Отначало блатото постоянно се плъзваше и затрупваше изкопаното. Тогава младежът слезе в Бьорндал и поговори със Сивер Бакпе, като веднага оттам надойдоха цели каруци с колове и пръчки. С тях бяха подпрени стените на изкопа отвън.

 

 

По време на есенните дъждове блатото се надигна и заплашваше да залее с болна, блатна вода нивите на Стиернебек; тогава Симен и младежът от Стайнрюд стояха една вечер под дъжда до потока, където блатото беше силно притиснало торфа в каменния праг. Бяха готови с изкопа до там и сега прекопаваха канал през тази последна част от пътя. Копаха и изриваха пръст, докато водата започна бавно да се оттича в старото корито на потока. Плодът на величавото им дело, резултат на техния продължителен труд, не беше ехтящ водопад. В канала първоначално потече само едно тънко поточе.

В същото време дъждът валеше все по-силно и най-добре беше човек да потърси някъде покрив, за да се подслони. Симен почувства тази нужда и го каза на младежа. Тогава той обаче нагази сред канала в блатото, застана срещу водата и започна като луд да хвърля с лопатата си торф на двете страни.

Симен обаче не последва този пример. Остана на брега, а щом настъпи нощта, пожела да си отиде вкъщи, за да донесе вечеря. Младежът не му отговори, а продължи само да копае и да изхвърля бързо торф от двете страни на изкопа.

Когато Симен се върна, след като доста се забави с яденето, младежът бе напреднал изключително много. Сложи няколко залъка в устата си и продължи да копае.

На сутринта Симен отново подметна няколко думи за отиване вкъщи и за подслоняване под покрив, защото дъждът се изливаше, сякаш се бе продънило цялото небе.

— Сега остава съвсем малко — рече младежът и се втурна напред.

Симен също се захвана да изрива — но без голям успех, за разлика от младежа, който продължаваше да си проправя път напред с видима бързина.

Дъждът бе спрял, а денят бе напреднал толкова, че слънцето се бе преместило на юг, когато младежът от Стайнрюд най-после изхвърли и последния торф в пролуката на камъка.