Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (24)

24

Човек не може да променя естеството на природата си с едно замахване на ръката си, но ако има добра воля, това може да бъде постигнато, когато има ясна цел.

Думите на Стария Даг бяха като красива мелодия за Аделхайд, бяха за нея като отдих за ума. Не трябваше да се напряга, за да ги получи. Неговата доброта помагаше думите му да проникват в нея, да ги чувства като милувка.

Думите на Даг бяха болезнени, беше й бе показал път, който беше неизбежен, път през собственото й сърце.

И Аделхайд започна бавно да отваря сърцето си, като външната й студенина започна да се топи заради неговата топлина.

Първо тя започна с госпожица Крюсе и я помоли да прехвърля понякога вечерните си задължения на други и да слиза вечер в залата, когато Даг си дойде, или пък да отива при нея в стаята й, за да поседят с ръкоделие в ръце и да си поговорят.

Първоначално госпожица Крюсе бе ужасена от тази идея, но Аделхайд мъдро и внимателно успя постепенно да я предразположи и скоро тя започна през целия ден да очаква с нетърпение удоволствията на вечерта. Часовете на разговори бяха за нея като един възкръснал спомен за вечерите в стаята на госпожица Дортея, когато госпожица Крюсе беше още малката Стине.

Тихата радост на госпожица Крюсе оказваше топло въздействие върху самата Аделхайд, като по такъв начин в нея се събудиха нови усещания в живота. Когато госпожица Крюсе се отпусна, стана по-приказлива и Аделхайд научи много неща за хората в имението, в селището и в горските колиби. И Стария Даг беше споменавал различни неща за това през годините, но това беше поглед отвън. Госпожица Крюсе познаваше дълбините в душите на хората. Те идваха при нея и й споделяха всичките си теглила.

В края на зимата се стигна дотам, че в разговорите си с госпожица Крюсе Аделхайд се зае заедно с нея да мислят как да облекчат живота на тези хора и най-сетне тя започна да обръща внимание на околните според поставените от Стария Даг начала.

 

 

Даг се беше разположил в залата и пушеше с дългата лула на баща си. Беше една вечер в края на март, мразовита и с нов сняг, и пламтеше огън в камината.

С Аделхайд и момчетата току-що бяха вечеряли във вътрешната стая. Децата се бяха качили в стаята си, а Аделхайд отиде в залата при госпожица Крюсе.

„Колко по-приятно бе станало напоследък всичко тук“ — мислеше си Даг.

Момчетата, които по-рано се караха и биеха, както правят всички деца, заради което Даг понякога беше принуден да ги хване за вратлетата като кутрета и здраво да ги раздруса, се бяха стегнали, откакто бяха поели работа в ръцете си. Винаги се занимаваха с нещо, в стаята си или на друго място, с оръжия или инструменти, бяха добри приятели.

Беше се интересувал от хората, при които бяха работили, и не беше чул за тях нищо лошо. Бяха винаги готови да помогнат, бяха приятелски настроени и не се възгордяваха, но да, Малкия Даг, който беше в луда възраст, когато човек прекалено разчита на още неукрепналите си сили, трябваше да бъде по-въздържан. Но Даг беше съвсем спокоен, че наоколо имаше умни хора, които не се страхуваха да кажат открито всичко, дори и на неговите синове.

А Аделхайд му се струваше, че е поела по верния път. Дребнавостта, която бе заплашвала да избуи в нея, изглеждаше изчезнала. Стана по-добре, защото той изобщо не желаеше да вижда подобно нещо в своята съпруга.

Магазинът на Холдер в града потръгна. И най-младият Холдер не беше стока, но поне изглеждаше, че се вслушва в добрите съвети на Даг и адвоката и малко по малко придобиваше опит и разум. Баща му постоянно се жалваше. Чувствал се, според него, като затворник в малкото си жилище и предпочитал да не излиза навън. Даг му припомни, че сам си е виновен за това, но ако желае, може да се пренесе в Боргланд, където ще разполага с място, колкото иска. На предложението Холдер отговори, че достатъчно много Даг се бил отнасял нехристиянски към него, а сега дори искал да го превърне в селянин на стари години. Начинът, по който бе изрекъл дума „селянин“, изобщо не се хареса на Даг, но иначе беше щастлив, че няма да бъде толкова близо до него.

 

 

Даг седеше до камината, с крака на ръба й. Беше замислен, като скоро мислите за Холдер и други подобни неща отлетяха заедно с дима през комина, и се появиха други мисли.

Те дойдоха, както толкова много пъти преди това, и го понесоха към по-високи и по-високи склонове, да, към Планината на мъртвите, където му се бяха случили толкова разтърсващи неща.

Гледката от планината дойде и влезе в съзнанието му сега отново, както често се беше случвало преди.

Той се бе изненадал колко различно изглежда светът там отгоре, изправил се над безкрайните хълмове на юг, покрити с гора, над махали и селища, гледани сякаш от небесата. Той беше затворен в обятията на смъртта и не знаеше как да слезе надолу, жив. Имаше силното чувство, че животът е кратък, а смъртта — дълга, беше му непонятно как хората могат да си подлагат крак и да се стъпкват един друг по краткия път от живота до смъртта.

И самият той не се беше загубил в омраза през мрачните си години и почти забравил гледката, която бе видял там отгоре. Но сега той отново бе възстановил отношенията си с Аделхайд, беше преосмислил живота си, като постоянно се връщаше към младостта си. Гледката от планината му беше близка и даже по-ясна от тогава, когато се беше изправил на върха — защото през годините оттогава досега самият той бе прозрял човешкия живот. От мрака на омразата той си беше дошъл с един нов поглед към живота, поглед, който ставаше все по-ясен.

Съзнанието му беше напрегнато да прозре, да се докосне до нещо свято. Трябваше му само още една стъпка напред, както беше имал намерение да направи тогава, но…

Беше използвал сурови думи към мъжа от юг, дошъл с наглата си жалба. Както винаги, беше мислил и върху тази случка след това. Размишлявайки, на него му се изясни колко по-различен беше от повечето хора. Трябваше да бъде благодарен, че гледаше на нещата ясно и глобално.

Той вероятно беше първият от семейството си с такъв поглед. Вероятно заради обстоятелството, че никога не е бил принуден да води тежка борба за къшей хляб всеки ден, както бяха правили Аделхайд и баща й.

През живота си се беше трудил здраво, но никога подтикван от нуждата да осигури съществуването си, докато повечето хора на този свят непрестанно се бореха за това.

Беше осъдил строго онзи мъж от юг заради неговата завист, но като размисли добре, му стана ясно, че той вероятно не е имал много безгрижни часове в живота си. Изненадващо ли беше тогава, че бе така озлобен и дребнав?

Даг стана и тръгна из стаята.

Според това, което бе научил от Аделхайд, баща му след продължителна борба беше стигнал до прозрението, че дългът към Бог е по-различен и по-суров, когато човек не е принуден да води постоянна битка за своето препитание. Баща му бе разбрал, че този дълг не се състои само в почитане на небесните повели, а трябва да бъде изпълнен сред хората, на земята. И това така здраво е било влязло в душата му, че той не е разчитал само на Аделхайд, а сам е решил да отиде при него през нощта под Скарфиел, за да му го каже сам — да, той се беше борил дни наред с неловкостта, която двамата изпитваха един към друг, беше се борил, защото сърцето му го е карало да отиде и да сподели с него новата си представа за живота, спечелена с толкова много страдание, а през нощта студеният вятър на планината го бе тласнал към смъртта. Това беше последният път, когато Даг бе видял баща си жив и преодолял неловкостта си.

Даг дръпна едно от чекмеджетата на шкафа и извади от там връзка документи. Бяха същите, които се намираха пред него — със същите мисли — в онзи ден през есента, когато Аделхайд влезе и той ги покри с книгата.

Сега ги сложи в джоба си, затвори чекмеджето и застина в размисъл. След това се приближи до прозореца, отвори го и погледна навън в пролетната вечер. Пролетта обаче още я нямаше. Наистина, в началото на месеца имаше няколко дни меко време, през които ледът в реката и във вътрешността на горските езера беше започнал да се пропуква и бе дошло времето за раздвижване на ледовете, но след това отново бе станало мразовито и пак бе настъпило време за шейни, а сега се дочуваше далечният рев на реката и прашенето на леда.

Той пое опияняващия дъх на суровото време — на идваща пролет и сняг, и се изправи. Трябваше вече да осъществи намерението си и да отиде в града, при адвоката. Сутринта щеше да тръгне.

 

 

Има тайни в ума на човек, за които не подозират дори и най-близките му хора.

Аделхайд имаше чувството, че вътре в Даг има нещо, дълбоко под всичко онова, което тя познаваше. Тя имаше ключа към тази тайна пред себе си, но не го забелязваше.

Трима души бяха събудили Стария Даг от дълбокия му сън, като и тримата Даг ги познаваше, бяха оказали влияние и върху него — през младостта му, когато се оформя мисленето на човек, а всичко по-нататък в живота е пътуване обратно, толкова дълго, колкото умът е още свеж.

Тримата бяха: майката на Даг с нейната сърдечност, леля Дортея с нейните чувствителност, внимание и грижи и стария капитан Клинге с възгледите му за човешките бедност и нещастие.

Даг бе бродил из горите, но не бе пропуснал да види смазани от мъка хора, идващи в имението да просят милост и тръгващи си още по-смазани — в суровото време на баща му. И той не бе в състояние да пропусне изражението в очите на леля Дортея и на капитан Клинге, които имаха дързостта да кажат мнението си на Стария Даг за хората, които идваха и си отиваха.

С изострените си сетива Даг бе видял от поведението и делата на баща си много повече, отколкото предполагаха всички, и бе размишлявал върху тях през хилядите часове в гората край нощния огън.

Никой не може да зърне по планинските височини или в горите повече прояви на човешка дребнавост, от тези, които е донесъл със себе си, а светогледът му може да станат по-ясен, когато застане там, нависоко.

Даг бе един от най-мълчаливите хора на света и никой не подозираше колко много разсъждава върху това, което е видял. Той се усмихна с тъжна полуусмивка при спомена за нощта на Скарфиел, когато баща му бе изрекъл тези думи:

— Алчността на тези, които са имали превес над другите, тя прави живота на повечето хора така непоносим.

Той не можеше да сподели това с Аделхайд, но светогледът му трябваше да бъде изразен — и то на дело, преди да бъде описан с думи.

Даг затвори прозореца и се насочи към залата, но неочаквано спря в средата на стаята.

Бе застинал, с посивяла коса над челото, близо петдесетгодишен, но като в младостта си… почти.