Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (23)

23

Един ден в късната есен на 1830 година Даг седеше във всекидневната.

Той прибра документите, които лежаха пред него, когато видя, че Аделхайд идва, и така разгърна книгата, която беше до него, че да ги покрие.

Полъхът на изтеклото време се бе отразил върху Аделхайд. Повторното й разцъфване бе отминало бавно с годините и тя отново бе леко скована в ежедневието, заради което хората стояха настрана от нея.

Тя се приближи близо до масата и седна на стола до него и се облегна на масата. Много време бе минало, откакто Даг бе поел воденето на тефтерите. След сдобряването им тя често пъти беше приемала, когато Даг го нямаше, парите от колите, които караха стоки в града, както и от длъжниците, които плащаха лихви и вноски по дълговете си, беше вписвала и изчислявала всичко, като в продължение на годините се случи така, че ту Даг, ту тя водеше сметките, както се случеше.

По начина, по който Аделхайд вписваше различни неща и правеше забележки по отношение на цифрите и сметките, Даг постепенно си изгради представа, която не му харесваше. Виждаше в това дребнава пресметливост.

Той си го обясни с бедността, в която бе тънала години наред в младостта си, а вероятно и заради известно сходство в характера с баба й, която заради окаяното си положение е била принудена да пресмята всеки скилинг. Но оттогава досега бе минало твърде много време, за да отвикне Аделхайд от тези дребнави сметки. Той, разбира се, дори и за миг не си беше помислил, че това може да е и заради него — във връзка с постоянните заеми, които бе давал на Холдер, което я бе притеснило и смутило.

Понякога тя му казваше и за дребни неща — като например, че някой от живеещите в колибите е взел това или онова от кухнята или пък че други са си взели по нещо, когато са ходили по някакъв повод в склада с припасите.

Тя му разказа нещо подобно и сега, когато седна до масата.

— Нашите очи виждат много неща в този свят, Аделхайд — отговори Даг, — но ние не бива да се ядосваме за всичко. В едно имение се случват много неща, които няма смисъл да се вписват сериозно в тефтерите.

Лицето и гласът на Даг й се видяха някак необикновено категорични, но напоследък много неща в него й се струваха необичайни, така че тя реши повече да не мисли върху това. Пък и не бе дошла във всекидневната, за да му разказва тези неща. Тя седеше и мислеше не върху това, което той бе казал, а върху това, което тя трябваше да му каже, и тъй като тя повече не се страхуваше от него, реши да говори направо.

— Никой не е дойде тази есен да си плати, нито лихви, нито главници — рече тя. — Забеляза ли го?

Даг се взря неопределено пред себе си, като че ли въпросът бе дошъл изненадващо за него, но после отговори уверено и спокойно.

— Недей да мислиш твърде много за това — рече той. — Казах им, че няма да има никакви плащания тази година. След такава лоша реколта всеки има достатъчно проблеми.

Той повдигна вежди нагоре, хвърли поглед към разтворената книга и посегна към документите, които лежаха под нея, но се поколеба и ги остави там.

Аделхайд се сепна уплашено, когато той изненадващо се изправи на крака. Изражението на лицето му не беше вече дружеско и той започна да се разхожда напред-назад в стаята. След това отиде до прозореца, погледна навън към двора, обърна се с лице към стаята и застина така.

— Много пъти съм ходил при хората долу, в южните околности, и ми е добре известно как живеят постоянно под натиска на ленсмана. И тъй като положението им е толкова лошо, на мен ми се струва отвратително да ги карам, освен всичко друго, да скатават със страх цяла година по някой талер за нас… пари, от които ние нямаме нужда — рече той.

Изненадана, Аделхайд гледаше необикновената младежка разпаленост на Даг и се хвана за думите му.

— Но ние трябва да мислим за бъдещето си… и за нашите момчета — рече тя.

— Излиза, че си наплашена от трудната ти младост повече, отколкото си мислех, щом се боиш за бъдещето тук, в Бьорндал. Приключих със загубите, нанасяни ни от Холдер, от лондонските ни сделки, приключих и с оставянето на пари на влог при него, откакто вече има банки. Знаеш го от тефтерите и си забелязала, че състоянието ни се увеличава. Известно ти е и че сега добиваме дървен материал за строителство с дължина десет лакти и получаваме за него по-добра цена… Освен това внимателно се вглеждам в момчетата, и по време на работа, и навсякъде, където съм ги водил, а също и в гората с мен. Те са жилави по природа и имат уважение към хората, които си вършат добре работата, както и могат да понесат и някоя по-остра дума, ако им я каже човек, без да се превземат. Това ме прави спокоен за бъдещето, Аделхайд, и ти също можеш да бъдеш спокойна. Когато момчетата бъдат оставени сами да се справят, те ще управляват с уважение и справедливост, щом се наложи. А това е единственото, от което има нужда човек тук. Наистина, земята ни на много места е камениста и неравна, но имаме и доста хубави ниви, гори и места за аренда, а Боргланд ни носи големи доходи през годините, когато реколтата не измръзне. А има и добри хора, които живеят около нас, Аделхайд, както тук, в имението, така и в селището, и в гората. — Даг се приближи на няколко крачки по-близо и понижи глас, оставил най-важното за накрая. — Човек не бива да бъде скъперник. Това само отравя кръвта ни, защото тук никой не си взима повече от необходимото му. Щом ми е било известно, никой в околността не е изпитвал нужда, докато вкъщи е имало достатъчно. Затова онова, което са си взимали понякога от кухнята, е било с мълчаливото съгласие на госпожица Крюсе, както тя е научила това от майка ми.

Аделхайд се изпъна назад в креслото и се загледа в Даг. Никога не бе го чувала да казва толкова много неща наведнъж — явно дълго време беше мислил върху тях. Усещаше и че през цялото време я осъждаше. Затова последните му изречения, насочени към нея, не бяха неочаквани, но въпреки това я заболя, а последните му думи бяха като истинска присъда за нея.

Беше разбрала, дори го беше записала, как майката на Даг се е грижила за всички, които са имали нужда от помощта й — строга и сурова, когато е било нужно, но изпълнена с доброта, която се е усещала във всичките й дела.

 

 

Аделхайд явно беше мислила върху думите на Даг, защото вечерта, вече в леглото, каза:

— Не мисля, че някой би приел, ако започна да се държа като майка ти.

— Не е вярно — отговори категорично Даг.

Аделхайд замълча продължително и когато заговори, гласът й звучеше съвсем необичайно:

— Но какво да сторя?

Дълго мълчание, след което дойде отговорът на Даг:

— Ако станеш такава, че близките ти се осмелят да разговарят с теб, тогава и другите ще ги последват. Има толкова много неща, за които те на драго сърце биха разговаряли с теб, защото си умна и образована. Има твърде много грижи около децата и животните, проблеми заради болести или в ежедневието, но ти ще трябва да покажеш, че имаш състрадателно, добро сърце. В противен случай никой няма да посмее да се приближи до теб.

Така и Даг й каза същите думи, които Стария Даг много пъти беше казвал. Самата тя го бе споделила с Даг, вярвайки в себе си, че има добро сърце. А сега й бе съдено да чуе тъкмо от него тези студени думи.

— Мислиш ли, че нямам сърце? — най-после успя да каже тя на пресекулки.

— О, напротив, имаш, но е замръзнало — отвърна Даг.

Аделхайд се замисли върху това, като едва не се изпоти, и през тази нощ, на четиридесет и осем години, тя най-сетне проумя, че винаги бе имала състрадателно сърце, но само към себе си, никога към другите.

Продължи да размишлява и осъзна, че си е мислела, че е над другите, а той е бил широко скроен, чувствал се е сред останалите като сред равни. Струваше й се, че пропада. Погледна безпомощно, както тогава, при пътуването й до Рьойсла.

По принцип Аделхайд беше добър човек, но обикновен. Бе виждала много хора да страдат заради дългове, да изнемогват от бедност, от която никога в живота си не успяваха да се избавят. Но да тръгне някой, да обиколи с файтон и да освободи просто така други хора за цяла една година от този кошмар, това беше нещо, което беше отвъд представите й. Никога не бе чувала на някого да му е хрумнала подобна идея, излизаща далеч извън нормалното човешко поведение.

Тя вероятно силно бе обичала Даг през тези хубави години, но никога не бе чувствала нещо подобно на това, което чувстваше сега. През изминалата година я навестяваха спомени и тя се сравняваше с майка си и баба си, припомни си за това и сега, когато започна все повече и повече да потъва в размислите си, докато главата на Даг почиваше върху възглавниците. Последните му думи, че сърцето й е замръзнало, още отекваха в ушите й.

Нямаше и следа от обичайния й глас, когато тя най-после рече сковано:

— Какво трябва да направя?

Не й се наложи да чака за отговора:

— Да стопиш леда и да се покажеш пред близките си, останалото ще се случи от само себе си.

Аделхайд бе имала намерението веднъж преди много години да помага на госпожица Крюсе и се беше умилила от тази мисъл. Но всичко си бе останало само в границите на доброто намерение, както с толкова много неща при нея…

 

 

Два дни след разговора между Даг и Аделхайд в имението дойде един мъж от юг и пожела да говори с Даг.

Даг го прие във всекидневната и Аделхайд чу всяка дума от стаята си.

Мъжът не бил дошъл да се оплаква, но искал да сподели нещо, което не му давало мира. Съседът му дължал на Даг два пъти повече от него, а сега и на него били опростени всички лихви. И това значи е двойно по-голяма сума от неговата. Не бил дошъл да се оплаква, нямал това предвид, но искал да попита защо е получил само половината от онова, което имал съседът.

Даг го остави да говори, но не можеше да седи спокойно и да слуша всичките обяснения, заради които бе дошъл. Когато Даг стана, мъжът също се надигна и започна да го следи с поглед, докато обикаляше наоколо му. Все повече и повече Даг се приближаваше до него, без да му казва нищо, от което той стихна, запъна се и не можеше да изрече нито дума повече, надигна се и заклати глава.

Даг смяташе, че е постъпил справедливо към длъжниците си, а това сега беше първият отзвук — едно такова мрънкане.

Приближи го бавно, спря пред него и сложи тежката си ръка върху рамото му, но се принуди да го задържи, защото щеше да се срине на пода.

— Знаеш ли ти кой ти е бил спътник в каруцата през целия път от дома ти до тук?

Мъжът не знаеше.

— Нещо, от което трябва да се пазиш: нарича се завист. Ако й се поддадеш, няма да имаш един щастлив ден в живота. Тя изцяло осакатява хората.

Мъжът се опита да каже нещо, но Даг го прекъсна:

— Не са ми нужни извинения. Ти не си единственият подобен. Много хора страдат от тази болест. Върви си вкъщи и си мисли за жената и децата, за добитъка и работата си и… върви си с мир!

Мъжът тръгна към вратата, но на прага успя да смотолеви, че жена му го била подтикнала да дойде.

— Бягай! — прогърмя гласът на Даг и вратата бе затръшната зад него.