Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (21)

21

Аделхайд затвори вратата към стаята на Даг.

Беше втората вечер след посещението й в Боргланд, а днес леля Елеоноре отново беше взела момчетата и бе заявила, че ще останат при нея и през нощта. Аделхайд прозираше плановете й. Не бе споделила с леля си, че Даг отдавна вече спеше в старата кухня, а отскоро се беше преместил в голямата спалня долу. Срамуваше се от това и не промълви нито дума за него.

Беше ясно, че леля й искаше децата да не са там, за да могат тя и Даг да се изяснят тази вечер, без да са притеснявани от никого.

Но Даг бе тръгнал към гората вчера, преди отиването й в Боргланд, и още не се бе върнал, а и тя не се чувстваше още готова за откровен разговор помежду им. Чувствата, които нахлуха в нея след разговора с леля й, бяха още неясни, но в нея се надигаше усещането за непосилна вина.

Опитвайки се да омаловажи пред себе си трудностите, които й предстояха, тя се беше залъгвала с мисълта за някакво примирие, без болезнени обяснения. Тъй като, щом си помислеше за тези обяснения, си представяше Даг такъв, какъвто беше, когато неотдавна й бе хвърлил в лицето горчивите думи. Тя не искаше и нямаше сили да види още веднъж лицето му такова.

От онзи момент до сега тя изпитваше от него страх, който я караше да се чувства безсилна, а казаните от леля й неща не я бяха направили по-смела. Предишната вечер те бяха легнали като тежко бреме върху раменете й. През изминалия ден тя се бе опитвала да се избави от тях, но сега, привечер, те отново я нападнаха и връхлетяха като ураганна вълна в душата й.

Бе влязла в стаята на Даг, бе видяла празните детски легла и неговото самотно легло и бе огледала цялото тъмно и хладно помещение. Бе усетила около себе си един студен полъх и бе останала с усещането, че всичко, което бе живяло някога тук, сега беше мъртво… завинаги.

Имаше чувството, че е спасена, когато отиде отново в стаята си и затвори вратата след себе си.

Притвори очи и видя Даг — застанал пред нея, както го бе виждала много пъти да седи пред камината или докато работи през всичките тези години. Беше толкова привлекателен, но и също толкова неразгадаем; сега бе осъзнала това, но леля Елеоноре й беше казала, че той има опасен ум и че всичко в него може да се превърне в омраза към нея. По-странно от всеки друг път й се струваше обстоятелството, че в действителност, след почти дванайсет години съпружески живот, тя все още нямаше никаква реална представа за него. Душата му винаги бе обвита в дълбок мрак, в който виждаше сега да покълва онова, за което Стария Даг й беше разказвал, от времето на младостта си — омраза, отмъстителност и безсърдечност.

Що се отнася до Даг, трудно можеше да повярва човек в съществуването на тази безсърдечност в него. За това говореше неговата скръб по починалите деца, показваше го и отношението му към неговите кучета и към момчетата — и тогава, и сега, както и много, много още дребни неща в отношението му към нея. Не, Стария Даг беше прав: Даг имаше добро сърце, но пътят до него беше дълъг, много дълъг, а за нея сега — безкрайно дълъг. Известна й беше една стара поговорка: Омразата заключва сърцата.

Личната й вина за мрака в душата на Даг, за което бе казала леля й, събуди в нея опустошителен страх заради всичко онова, което можеше да я заплашва от неведомите дълбини на неговата същност, наследена от един стар, суров род…

 

 

Тя се стресна, вдигна глава и се заслуша. Дали не чу шум, като че ли някой си сваля ските от краката си отвън до постройката и после ги изправя до вратата? Да, някой се доближи до вратата — и това бяха стъпките на Даг, но не уморени и провлачени, както при последното му връщане вкъщи, а леки и бързи. Забързаният му ход припомни на Аделхайд толкова много неща. Тя болезнено се плесна с ръце и стисна устни. Чу как Даг си съблече сакото, мина през кабинета и отиде там, където живееше — до кухнята; после го чу как се върна назад, събу ботушите си, сложи дърва в камината, чу как дойде слугиня от кухнята и звън на чаши. Това означаваше, че той щеше да пие нещо горещо, както обичаше Стария Даг, когато е бил навън в по-студено време.

Заслушана, тя не долови нито един несигурен звук. Там се бе върнал увереният в себе си господар на имението, завещано от Стария Даг, господарят, който се бе върнал от своите гори и бе седнал пред собствената си камина.

Това провокира в нея страстно желание да разтовари убийственото си страдание и да върне истинския си живот. Тихо отиде до вратата, докрай вслушана и в най-малкия звук.

След неочакваната атака и изненадана от заключението на леля си, че е обичала Стария Даг, тя не бе успяла тогава да възрази по някакъв начин. Но нещата не бяха изцяло такива, не бяха толкова прости, колкото си мислеше леля й. След това нейно заключение мислите й се бяха лутали като между стените на затвор, но постепенно тя започна да ги освобождава.

Плашеше я изясняването с Даг — като човек, на който предварително е прочетена присъдата. Сега обаче бе обхваната от мъчителен страх, че той може да стане и да се прибере в стаята си, преди тя да е слязла долу и да се е изяснила с него. През изминалите дни се бе грижила за косата и дрехите си толкова много, както рядко през живота си, затова сега отиде набързо до огледалото, приглади косата си и оправи белия тегел на гърдите и раменете си.

Преди да хване дръжката на вратата, тя се поколеба за миг. Беше длъжна да бъде твърда, да събере силите си. Не трябваше да действа емоционално. Отвори вратата, затвори я тихо и заслиза по стълбището, без да бърза прекалено.

Даг беше седнал на мястото, на което седеше преди Стария Даг — целият осветен от пламъка. Аделхайд не успя да види в лицето му никаква следа от зловещия, страшен израз, нито пък дори някаква черта от изражението, който му придаваше неспокоен и нещастен вид, какъвто той имаше напоследък, преди да избухне в него дивата омраза. Сега видя едно спокойно и замислено лице, но в него личеше такава твърда суровост, такава студенина на волята, че тя изтръпна.

Когато тя стигна до последното стъпало, Даг се изправи, без на лицето му да трепне нито един мускул, и понечи да излезе.

— Не можеш ли да останеш за малко? Бих желала да поговоря с теб.

Аделхайд изрече това тихо и в него се долавяше болка.

Даг застина прав, подпрял се с лявата си ръка на масата. Изправен по този начин пред сянката си върху стената, той й се видя по-едър, отколкото друг път. И с по-широки рамене. Белегът на бузата му се открояваше в светлината на огъня, изопнат и дълбок, като изобразяваше едва забележима дъга надолу към ъгълчето на устата му. Изглеждаше като остатък от горчива усмивка.

Аделхайд направи няколко крачки от стълбището напред към светлината и застана близо до него. Ръцете й бяха скръстени, главата — вдигната. И днес, като някога, тя се чувстваше като случаен гост. Даг беше част от всичко тук още от първия си дъх, във вените му течеше кръвта на онези, които бяха изградили това имение преди незнайно много време. А тя бе пристигнала преди няколко години като възрастен, вече изграден човек, без да има корен тук. Стария Даг беше нейната опора на това място, но си беше отишъл, а с него и нейната опора.

Беше решила да си вземе сбогом, преди да се върне в уединението на стаята си или да замине за Боргланд.

Искаше да бъде честна към Стария Даг, към Даг и към себе си, тогава да приключва всичко.

Даг усети в гласа й тон, който не бе чувал преди, и се заслуша, но тъй като тя не продължи, той обърна глава и погледна към Аделхайд. На лицето му не трепна нито един мускул, но студенината в очите му отстъпи място на леко съчувствие. Това беше достолепноизглеждащ човек — с цялата си красота, освободен, без предишната неувереност.

Аделхайд спокойно срещна неговия поглед.

— В баща ти ли смяташ, че съм била влюбена? — попита тя с привидно спокойствие в гласа си.

Той й отправи учуден поглед и кимна едва забележимо.

— Да — рече тя и продължи спокойно, — обичах го и ще го обичам до края на живота си. Баща ти беше силен и… добър. Но обичах и теб, доколкото ти ми позволяваше това и доколкото събитията и настроенията в нашия живот го позволяваха. Много пъти ти и баща ти се сливахте за мен в образа на един-единствен мъж, с всички качества, които са ценни за мен. Към загадъчния младеж в теб се стремеше всичко младо и непосредствено в мен, а силата на баща ти означаваше за мен сигурност за всичките ми мисли и страхове в живота, които нося със себе си от предишното ми безрадостно съществуване.

Външно нямаше промяна в Даг, но изглежда, че внимателно слушаше думите й.

Аделхайд продължи, но гласът й загуби привидното си спокойствие:

— Двамата ви слях в една любов, но дълбоко в мен тя не беше цяла; човек трябва да има и в усещанията си онзи, когото обича в мислите си.

Самообладанието на Аделхайд бе изчезнало. Тя се стресна от звука на собствения си глас — думите й бяха прозвучали умоляващо. Сега усети болезнено, че вътрешното прояснение, което ставаше в този миг в Даг, може да го преобрази в онова, за което бе копняла от първия ден на любовта си. Близкият човек, на когото може да се довери и облегне винаги, с който може да разговаря за всичко, като под цялата тази зрялост и сила вътре в него ще остане един вечен младеж, с жизнен дух и настроение, с приятелска усмивка, независимо от цялата му строгост. И точно сега, когато той можеше да спечели цялото й сърце и да слепи счупените парчета на душата й, тя трябваше да го загуби. Точно сега, когато тя можеше да има стойност за него, узряла от мислите и думите на Стария Даг и от личния си горчив опит, с който бе дошла от предишния си живот. Сега, когато тя най-после чувстваше, че може да му се отдаде изцяло, с всичко, безгранично.

Бе стояла, свела поглед надолу. Сега вдигна очи и го погледна. Той остана неподвижен на мястото си, но горчивата му усмивка бе изчезнала. В него имаше толкова много от онзи див и красив младеж, който бе сграбчил сетивата й тук, до камината, още при първата им среща. Светлината от камината обаче сега бе неясна за нея заради сълзите.

Трепна, когато Даг се раздвижи. Той отиде до камината и толкова силно ритна с крак големия пън в нея, че от него се разлетяха безброй искри. Безответната му поза и силният удар бяха нанесени сякаш в сърцето й. Да, това беше отговорът на нейните думи и на всичко, което тя бе мислила и чувствала. Помисли си, че се задушава, цялото помещение се завъртя пред очите й, подът се залюля. После обаче успя да въздъхне дълбоко и отново да се вземе в ръце. Погледна Даг. Светъл отблясък, който ту потъмняваше, ту отново заискряваше, падаше от камината върху него. Сякаш светлина и мрак се бореха около него; и дали заради пламъците, или пък заради душевно вълнение, изразът на лицето му се променяше, сякаш и вътре в него се бореха светлина и мрак. Пламъците постепенно се смаляваха и гаснеха в огнището с тихо пращене. Лицето на Даг все повече се сливаше с мрака, само понякога върху него блясваше слаб отблясък. На Аделхайд й се струваше, че пред нея е герой от разказите на Стария Даг. Нещо респектиращо, дълбоко и прастаро от рода му сякаш възкръсваше сред тази червеникава, трепкаща и умираща светлина. Ловец, който дебне с очи и уши дивеч в гората, а напрежението му като че ли се изразява единствено в мълчаливия му дъх, който достига кулминацията си в момента, когато ще бъде отнет живот.

Последният пламък в огъня умря, стана полутъмно. Аделхайд отстъпи ужасена назад, когато разбра, че той е до нея, но в същия момент ръцете му я прегърнаха и тя се намери здраво между тях.

 

 

Луната светеше в спалнята през прозореца. Завесата на прозореца към леглото бе отгърната и светлината проникваше направо до възглавниците там. Аделхайд обърна глава върху възглавницата си към луната. Промърмори някакви неразбрани думи в съня си и продължи да спи. Косата й се спускаше като златен водопад върху възглавницата. За пръв път, откакто бе станала зряла жена, си бе легнала да спи без нощна забрадка върху косата си.

Даг се беше облегнал с лакът на възглавницата във вътрешния ъгъл на леглото. Така бе лежал хиляди нощи върху леглото в колибата или върху смърчови клонки край огъня, съзерцавайки пламъците.

Сега той съзерцаваше лицето на Аделхайд. Никога през живота си не бе виждал лице, върху което да се е отпечатало такова дълбоко спокойствие. Беше красива гледка. Тя навярно бе мислила твърде много напоследък и бе имала малко часове за спане. А той бе проспал много от живота си.

Погледна надолу към Аделхайд отново. Беше поостаряла, но с предишната си красота. Мислеше си, че тя е унищожила всичко. Но тази вечер в залата, по вида й и по гласа й, бе разбрал, че е сгрешил в мнението си за нея. Бе си мислел, че Аделхайд не може да му прости, че той е този, който е господарят. Дълго време беше смятал, че тя е тази, която го държи далеч от себе си и от баща му.

Но докато стоеше изправена и красива пред него в залата, бяха го връхлетели толкова много спомени — колко безгранично я обича. И се изненада колко дълго бе копнял за нея, а бе показвал точно обратното.

Картините от онова време, на първата им Коледа и по-нататък, се появиха пред него и той почувства, че още я обича и не може да стои така, докато тя се превива там от болка. Тя беше тук, а той ненужно бе наранил и двама им.

След това си говориха в леглото за много неща, преди да изгрее луната. Научи от нея и необикновено точните наблюдения на госпожица Рамер. И на сърцето и на чувствата му стана толкова леко и ясно, че не можеше да заспи. Искаше му се да стане и да се огледа наоколо с нов поглед.

Премести се по-близо до Аделхайд и започна да проучва лицето й. Хладният, застинал израз беше изчезнал, върху бузите се бе настанил нежен, младежки блясък, а устните трепваха леко при дишането. И колко изключително красиво беше лицето й — с нейните големи, добре очертани вежди, с дългите, гъсти мигли и обляно от разплетената руса коса наоколо му…

Беше му разказала колко страдания бе преживяла през изминалата година, както и в продължение на много години, преди в живота си тук, как се бе борила почти през цялото време, за да бъде всичко по-различно. И тя го помоли да говори с нея за всичко, важно и маловажно, и да не се затваря в себе си.

Премести се още по-близо до гърба й, вдигна глава и се взря в бледата луна, както бе я гледал толкова много безкрайни нощи в гората.

Да, тя има нужда от човек, на когото да се облегне. Раменете му се надигнаха в цялата си ширина, светлината на луната ги огря, после Даг се отдръпна отново назад в мрака. Само лицето му остана осветено — дълбоко набразденото му чело от страдание и мисли. Бразди на възрастта, но очите бяха живи, ясни и млади. Той отново сведе поглед към Аделхайд, сякаш беше на нощна стража и се грижеше за огън — огън дълбоко в себе си…