Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (2)

2

Мекал Секача бе извадил късмет, удаде му се възможност да пътува с каруца далеч на север в околията. Никога не бе ходил там, за да търси работа. Обширната енория отдавна бе кръвен враг на горската махала от Севера, откъдето той самият бе родом. Знаеше го — и сигурно затова избягваше да се събира с хора, които враждуваха със собствените му съселяни.

Беше размърдал измършавелите си крака след возенето и постепенно го понесоха нагоре, надолу и пак нагоре по склоновете на ховландските възвишения — случи се така, че още щом зърна един крайпътен камък, побърза да приседне. По последния склон се беше изкачвал, та бе останал без дъх.

Далеч на север отвъд хребетите на Боргланд вече можеше да различи гористото било, закриващо селището Бьорндал — и сякаш ушите му се усмихваха на шума, носът му душеше в северна посока — към горите. Усещането от паметната му младост го изпълваше все повече и повече.

Заседя се там, потънал в мислите си. По каква ли работа бе тръгнал? Работа? Та не му ли бе позволено да понаближи гористата местност, да усети мириса на гъстата гора за последен път, преди да си отиде от този живот? Ами да, нима имаше нещо лошо в това да се промъкне през първата горичка, та да поседне пред дъсчената ограда на свечеряване, после да продължи през махалата, където всяка къща и колибка го знаеше и тачеше на младини? В миналото там, отвъд оградата, имаше кошара, сигурно още си стоеше. Би могъл да постели няколко елхови клона върху овчия тор и там да пренощува. Стените едва ли бяха по-нацепени, отколкото в пристройката към обора, където бе спал през последните години.

В него се бе насъбрало много и сега го възпираше — страх да не се натъкне на стари познайници, дето да го усетят, пък и да видят в какво състояние бе изпаднал. Когато старик като него тръгне да се скита с вързоп под мишница и в такова време на годината, никак не бе трудно да се досетят, че е останал бездомен. Към тези мисли се добавяше и друго — както седеше мирно на вятъра, краката му здраво се бяха уморили след непривичния поход днес. Ала сякаш го бе налегнал някакъв инат, изправи се и излезе на пътя, и колкото и да се бореше със себе си, та да се вразуми и да се върне на юг, теглеше го на север.

Пътем се загледа нагоре по алеята към имението Боргланд. Бе съхранило достойната си осанка от последния път, когато го бе видял. В ония времена сякаш тъкмо това стопанство гледаше най-дълбоко към всички от горската махала, ала сега се бе случило невъобразимото, така беше чул — Старият Даг Бьорндал станал собственик и на Боргланд. Да — бяха се случили толкова много неща тук, на север, по времето, което той бе прекарал в южните околии, че не бе смогнал да следи ставащото. Даг Бьорндал бе най-значимата личност в тогавашния му живот — а впоследствие постепенно се бе замогвал, та вече нямаше човек, който да можеше да го проумее. Ала ако Мекал сега се промъкнеше през първата горичка и минеше по наклона, та да погледне махалата за последно, това вече нямаше да има нищо общо със Стария Даг. Нямаше да има нищо общо с никого на този свят.

Внезапно го обзе чудновато, изгарящо чувство. Долови първия далечен повей откъм горите. Вятърът донасяше усещането — отдавна познатото усещане за истинска гора със звуците и ароматите й. Краката го носеха все по-бързо — да, така пъргави не бяха години наред, пък изпита и някаква радост, нещо от… онова време. Начена песен и нагоре по първия склон през горичката си напяваше няколко стари куплета, за които не се беше сещал през всичките тези години:

„Острието на брадвата е като мъжката воля,

щом процеп отсича във ствола боров,

поваля наоколо, проправя път —

като волята мъжка във всяка посока.

 

Като острието на брадва е мъжката воля

щом сгъни кракът на дансинга,

тогава царува мъжът сред жените,

поваля мощно сред хубавците.

 

Със воля мъжка и брадва остра

на пътя има и пречки доста:

устата женска тъй проглушава,

и острата брадва се изтъпява.“

Внезапно спря и се ослуша. Дали не бе пял толкова силно, че някой да го чуе? Не стига, че бе обеднял и остарял, ами да изкуфее дотолкова, че да пее по пътищата. И все пак май само си бе тананикал. Продължи нахъсания си поход, като от време на време си припяваше из гъстата гора.

Там, дето пътят се пречупва за последно, преди да залъкатуши между крайните дървета, там тъкмо си отдъхна Мекал, спря се и вдиша тежко. Вече се свечеряваше, ала не бе чак толкова тъмно, че да не може да огледа цялото селище, като стигне — вече му оставаха само няколко крачки.

Налагаше се да поразмисли, преди да продължи. Бе вървял, пеейки, да — пак го бе впримчило старото безгрижие, дето цял живот му бе навличало толкова неприятности. Тъкмо когато му бе най-тежко, както се случи тази сутрин, безгрижието го налягаше и ето че бе стигнал толкова далеч на север — пък не се посвени и да си попее като във времето на щастливата младост — насред цялото нещастие. Остарял беше, да, престарял, за нищо не го биваше вече — ала да стане възрастен — за това още не бе намерил време. Поклати глава. Сякаш не се смяташе за достоен да продължи.

Вярно, беше едър и силен работник, ала не се славеше с нищо повече от нехайство и келешлък, затова я бе докарал до просешката тояга. Служеше само за срам на родния си край. Отдавна не му бяха идвали подобни мисли, ала сега, на няколко крачки от завръщането, бе залят от спомените за целия си провален живот.

Мекал бе стигнал до дъсчената ограда. Май че имаше нужда да се подсили с нови колове, върбовите клонки — пък и дъските — да се подновят изцяло. Толкова много огради бе съградил, знаеше си работата и ето че мислите за труда се намесиха, както често се случва у хората, дето са били честолюбиви работници, пък ако ще да е насред най-тържественото им преживяване.

Седна на един камък зад оградата, поприкри се — и едва надзърна над най-горната, прогнила летва. Гледката беше различна от очакваното. Къщите се бяха сгушили по-нагъсто, разстоянията бяха по-малки, всичко беше по-тясно, отколкото си го спомняше — както винаги при завръщане в местността от детството, след обикаляне по широкия свят. Отначало му дойде като разочарование, сетне обаче се залови сериозно да се оглежда наоколо.

Долу, по склоновете вляво, се мержелееха тревистите покриви на Хамарбьо. Къщите бяха много и си спомняше хубави вечери, когато бе седял на сигурно място, почитан и обграден от добри хора. Тогава къщите се напоиха със спомените и взеха да се уголемяват — същото се повтаряше с всяко следващо място надолу из селището, в такт с прииждащите спомени. Погледна към западните склонове. Високо горе между Барвол и Стайнрюд бе изникнало ново място с къщи и открити могили. О, да, малко ли промени бяха настъпили през всичките години, докато бе отсъствал.

Накрая най-сетне вдигна очи и се загледа отвъд селището, към северните склонове — към стопанството Бьорндал. Видя му се по-голямо отколкото навремето. Тъй де, беше чувал за внушителната нова къща, построена година след като се махна, ала цялото богатство, за което се говореше, и спомените за всички сладки дни, които бе прекарал там, май също допринасяха старото имение да му се вижда по-внушително, отколкото си го спомняше.

Свечеряваше се. Стоманеносивото ноемврийско небе се спускаше все по-ниско и сякаш се свиваше все по-плътно над махалата, попивайки и последните остатъци от деня.

На няколко от прозорците в мрака, дето се намираше голямата къща, грейна светлина, а после и по-дребни светлинки се спуснаха към Хамарбьо — и тук и там из махалата.

Мекал седеше, притиснал наболата си брадичка толкова силно в оградата, че чак го болеше, ала той не усещаше — това бе само малка част от цялата всепроникваща болка, която го бе налегнала.

Тук из махалата, пък и из горите, имаше доста стари бедняци. Да, беше чувал, че още било като едно време — старци идвали и от други краища, разрешавали им да останат в Бьорндал. Ала никому не би хрумнало да бележи хората с думата помощи, все едно не ги бива за нищо, както правеха на юг. Тук оставяха старците да обикалят и да бъдат полезни, доколкото им позволява здравето — пък и всички си знаеха, че и на тях предстои да остареят, ако останат живи, та гледаха да не се отнасят безцеремонно към старите хора.

Тук, сред горите, бяха по-съобразителни — сякаш бяха друг народ. И тъкмо тук бе и неговото място, само дето се беше подредил твърде зле с тая своя диващина, вече не можеше да погледне никого в очите.

Точно когато бе потънал най-надълбоко в мрачните си помисли, Мекал усети трепета на безгрижието. Старата му дързост още не го бе напуснала. Здравият му разум май малко се дърпаше, ала нехайството му растеше ли, растеше. Защо да не дръзне да наближи селището в тъмното, да се добере до двора на Бьорндал един-единствен път и да послухти из къщите, да послуша шумоленето на гъстите гори — пък после щеше да се врътне и да си поеме по пътя на юг. Разумът се бунтуваше, предупреждаваше го, че може да срещне стари познати, дето да надушат дългокраката фигура с едрия, гърбав нос; ала краката го направляваха, изведоха го на пътя и заедно с тояжката рипнаха надолу по склоновете към селището напук на цялата му воля да подходи трезво и разумно.