Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (19)

19

Една светла февруарска привечер Аделхайд бе застанала до остъклената врата на спалнята си и гледаше към селището.

На перилата на терасата няколко врабченца кълвяха зърното на един сноп, който тя бе наредила да сложат предишния ден, а други засищаха глада си от парчето сланина, вързано там за тях. Все пак и тя имаше нужда от някаква компания. Днес бе осъществила малка разходка, но вятърът беше ужасно мразовит. Не беше онова обичайно, просторно свистене, а непрестанни пориви, режещи като нож, и страховити тласъци. Сигурно горе в планините се бе развилняла ужасна буря, а това бяха само някои нейни пориви, промъкнали се през горите, но прерязваха човек чак до мозъка му.

Погледът на Аделхайд се спираше върху птичките и след това се насочваше по-надалеч, към селището. Синкав сняг плуваше във въздуха край къщите, а зад Хамарбьо снежните вихрушки се издигаха като ледени стълбове между къщите, като всеки път, преди да се спуснат, застиваха неподвижно. Големи снежни повеи се надигаха от северната страна на всички постройки, а по почистените, но заледени пътища навятият сняг беше струпан на купчини.

Неочаквано Аделхайд живна. От посоката на Хамарбьо идваше кон с шейна. Леля Елеоноре бе идвала предишния ден, следователно не можеше да бъде тя. Шейната прекоси селището и пое по пътя нагоре към имението. Конят затъваше с копита дълбоко в навятия сняг, но там, където пътят бе равен, шейната се движеше леко. Сега Аделхайд видя един кочияш отзад на шейната. Следователно беше шейна от Корсвол — вероятно беше посещение от града, но кой можеше да има такава важна работа, че да тръгне на път в този студ?

Аделхайд беше много изненадана, когато видя от прозореца на всекидневната как старият Холдер се появи пред къщата с шейната. Синът му, който беше три години по-възрастен от Даг, беше идвал в Бьорндал за погребението на Стария Даг. Този старец беше връстник на Стария Даг и тогава не се бе чувствал достатъчно добре, за да дойде. А сега идваше насред тази мразовита зима.

Изведнъж Аделхайд си спомни как един път Стария Даг й беше казал, че делата на Холдер отиват на зле. Много трудно изплащал парите за дървения материал, както и за останалите доставки. А пък тази година леля Елеоноре бе научила покрай оживената си кореспонденция с града, че търговските къщи там фалираха една подир друга.

Това посещение не вещаеше нищо добро, но тя посрещна на вратата стареца с усмивка, а той си беше останал все същият галантен джентълмен. След няколко кратки фрази, изразяващи съжаление, че Стария Даг е трябвало да си отиде така неочаквано, той рече на Аделхайд, че е съхранила младостта и красотата си.

Даг дойде след малко, дадоха на госпожица Крюсе ключа за голямата ракла в спалнята и трапезата беше сложена в чест на чичо Холдер — тържествено, със сребърни прибори и красива бяла покривка. Макар че беше само братовчед на майка му, Даг от дете бе свикнал да го нарича чичо; той винаги бе носил със себе си живот, добро настроение и подаръци, затова Даг имаше слабост към него. По време на храненето върху лицето на Холдер се настани умора и тежест, а усмивката му беше насила. Все пак беше вече на преклонна възраст.

Когато след храна седнаха във всекидневната, Холдер погледна няколко пъти към вратата на кабинета и най-после рече с несигурен старчески глас:

— Бих желал да поговоря насаме с теб, Даг.

Даг се сепна изненадан и го погледна въпросително, но го покани в кабинета. Аделхайд остана да седи, без да помръдва, в мъчително напрежение. Когато врата се затвори след тях, тя рухна и седеше с наведена глава и невиждащ поглед.

Даг трябваше да научи онова, което Стария Даг й беше споделил. Неин дълг беше да му каже. Дали да отиде да почука на вратата и да помоли Даг да излезе? Не, това би изглеждало твърде странно. По-добре щеше да бъде да го извика настрана след това, като приключат разговора си вътре. Не би могло да стане нещо непоправимо още на момента. Тя стана и отиде в стаята си. Там в нея нахлу леден страх, усещане за надвиснала опасност.

 

 

В камината на кабинета пламтеше буен огън. В това мразовито време коминът отвеждаше дима мощно, като дори на моменти бучеше.

Денят неусетно изтичаше. Даг седеше в люлеещия се стол, подпрял лакът на бюрото и извърнал лице към огъня, както обикновено, когато вечер приключваше вписването в книжата. Холдер бе седнал от лявата му страна, в един от най-масивните столове от работилницата на Йорн Мангфолди. Част от лицето му беше обърнато към огъня, другата половина — към Даг.

Холдер разказваше за времето след войните на Наполеон, за нещастията и оскъдицата във всички страни и за безсмисления данък, който Англия бе наложила от седем-осем години върху дървения материал, така че от износа му можеше по-скоро да загубиш, отколкото да спечелиш; а миналата година купувачите в Лондон не бяха успели да му платят дължимото.

— Ще трябва да си върнеш доставките, така ли? — запита Даг.

— Да ги върна? — Холдер го погледна недоумяващ. — Те са продадени… продали са ги, но на мен не ми платиха.

Даг не можеше да го проумее. Беше му непонятно: да вземеш стока и да я продадеш, а след това да не я платиш. Законно ли беше такова нещо…

— Да — отговори Холдер лаконично, — нуждата не се интересува дали е законно… партньорите ми са фалирали, защото също не са получили пари от техните купувачи; и те са в същата ситуация като мен.

Даг отново не успя да проумее как тези хора не си бяха осигурили първо необходимите пари, щом желаеха да си купят нещо. Очевидно нещата не вървяха навсякъде така, както той си мислеше. Кредитът за него беше непознат термин. Разбира се, беше чувал за фалити, но мислеше, че тези хора бяха просто свършили всичките си пари. И най-непонятното му нещо в казаното от Холдер беше обстоятелството, че всичко това се бе случило в Лондон, който беше най-богатият град в света.

Холдер го наблюдаваше, все повече и повече изненадан и плах, като скоро върху челото му изби ситна пот. Както изглеждаше, той се бе наумил нещо, което нямаше как да го обясни на човек, който знаеше толкова малко за несигурната среда на търговската дейност. Затова той заразказва надълго и нашироко за сегашните времена и за отражението им върху неговата търговия, разказа много повече от това, което бе мислел да каже. И накрая вмъкна — така, между другото — че няма да има възможност да уреди годишните си сметки с имението.

На Даг му беше известно от книжата, че отдавна Холдер имаше неизплатени задължения, възлизащи на големи суми, и не оцени като важно обстоятелството, че дължимите пари за тази година не само няма да бъдат изплатени, а ще бъдат добавени към предишните цифри.

Холдер се бе леко поуспокоил, когато видя колко спокойно Даг кимна с глава при известието му, и поседя безмълвен доста време, сякаш искаше да се съвземе след изтощителното напрежение. След това въздъхна няколко пъти дълбоко и… зададе изненадващия въпрос:

— Знаеш ли, че баща ти има вложено сребро в Хамбург?

Даг го погледна напрегнато.

— Да — каза той, — вписано е в книжата ни. Да не би… и в Хамбург да става нещо?

— Не, не, това само попитах. Знаеш ли колко пари са?

Даг леко се притесни — защо всъщност го интересуваше това… Но си спомняше цифрата и я каза.

Холдер изпусна облекчен стон, като чу цифрата, но брадичката му потъна бързо в гънките на яката — да, той се опита да изпише на лицето си израз на най-дълбоко съжаление, за миг поседя безмълвен и няколко пъти облиза устните си с върха на езика, като в същото време дясната му китка неспирно си играеше със златното украшение на жилетката му.

Най-накрая той се изкашля и рече:

— Работата е там, че не само не можем да изплатим дължимите ви суми — и гласът му изведнъж зазвуча като на хленчещ старец, — но се страхувам, че… с нас е свършено… ако не ни помогнеш да преодолеем сегашното затруднение. Ако ни заемеш среброто в Хамбург, с това ще спасиш не само нас, но и още много други хора от фалит, защото мнозина са свързани с нас, а е възможно отново да се закрепим. Хора, които не разбираха нищо от търговия, се впуснаха в това поприще през хубавите години, сега са вече вън от това. Точно сега има добри възможности да се закрепи човек отново… ако е предпазлив и търпелив — тук Холдер спря, притвори очи и след това пак го погледна с неуверен поглед, — ще спасиш с това дома си и честта… на майка ти и на леля ти Дортея.

Думите се изсипаха от устата на стареца по такъв начин, че се виждаше колко трудно му беше да ги произнесе, но нуждата сломява дори желязото…

Даг седеше неподвижно, като погледът му бе прикован в огъня. Гънките на бузите му бяха рязко опнати надолу. Не бе очаквал, че толкова скоро след смъртта на баща му ще се сблъска с такъв тежък проблем. Беше достатъчно умен, за да проумее, че баща му нарочно не бе оставил тези пари на разположение на Холдер. Наистина, имаше още пари в сандъка в мазето, но никога не се знае какво може стане.

През тази година настъпваха сроковете за плащане на много данъци, а той не разбираше много от това. Искаше му се, ако можеше, да остане встрани от този проблем, докато навлезе по-добре в нещата. Хубаво щеше да бъде, ако беше запознат повече с всичко това и ако имаше някой, с който да се посъветва. Сети се за Аделхайд. И без това баща му й беше казал много неща…

Даг трепна, сякаш нещо го прободе, и после отвори чекмеджето на шкафа. Предишния ден бе извадил всички документи, за да ги прегледа. Измъкна връзката хамбургски документи и отново затвори останалите в чекмеджето.

 

 

Едва когато Холдер си тръгна, преди обед на следващия ден и Даг се връщаше, след като го бе изпратил до стълбището, Аделхайд го причака във всекидневната и най-после се осмели да го попита:

— Какво точно искаше той?

Даг трепна и видимо беше, че иска да я отмине, без да й отговори, но след това на лицето му се изписа сурово изражение и той отговори непоколебимо:

— Пари назаем!

— Даде ли му? — попита тя тихо.

— Да, онези в Хамбург.

— Всичките ли? — изтръгна се от устата й като стон.

Даг се смути. Тя имаше право. Съвсем и не му беше дошло на ум, че Холдер можеше да се справи със ситуацията си и с по-малко. Сега вече беше твърде късно.

— Да — отговори той непоколебимо, както и преди това, — всичките.

— В такъв случай делата му сигурно са много зле — рече внимателно Аделхайд.

— Да, той сам ми разказа — отговори Даг.

Тя трепна. Значи Даг му беше дал назаем всичката огромна сума в хамбургската банка, изцяло знаейки в какво лошо състояние са делата му.

— Човек не предприема толкова път надалеч при такъв студ, ако делата му наистина не са в бедствено положение — рече Даг, но бе усетил по интонацията на гласа й какво точно искаше да каже тя, затова добави, тръгвайки си: — Това е семейството на майка ми…

Аделхайд прецени, че той не биваше да й казва това — прозвуча като укор, че му се бърка в работата.

След смъртта на Стария Даг тя често беше усещала чувство за несигурност, сега обаче я обхвана паника. Даг се отнасяше грубо с дребните длъжници, а без много да се замисля, даваше назаем такива огромни суми. Какво щеше да стане следващия път?

През следващите дни Даг беше по-затворен от когато и да било, не желаеше даже да погледне момчетата. Ако се опитваха да го заговорят, изобщо не им отговаряше.

 

 

Една вечер, когато Даг седеше до камината в залата, Аделхайд слезе по стълбището и тихо седна с плетивото си в своето кресло. Проучи го внимателно, без да я забележи, и сърцето й се сви от болка.

В прегърбеното му тяло имаше нещо изключително зловещо, косата му се спускаше в безпорядък над челото, очите му горяха под притворените клепачи, а силните му ръце бяха толкова здраво стиснати, сякаш държеше сам себе си с все сила. Мъжът пред нея беше не само страшен, но и нещастен.

За пръв път през съзнанието й проблесна тази ясна мисъл, че зад цялата му затвореност в последно време той беше нещастен, дълбоко, да, безгранично нещастен.

В очите й заблестяха сълзи и преди самата ясно да е проумяла какво прави, тя рече:

— Защо да не може… да е различно между нас, Даг?

Очите му се разшириха, сякаш бе видял в огъня нещо непонятно, вдигна бавно глава, като че някой му нашепваше нещо също толкова непонятно, надигна се бавно, сякаш с огромна тежест, изправи се и се обърна към нея.

— Защото не аз бях онзи, когото ти обичаше тогава, когато… дойде тук да се омъжиш… — рече той по начин, като че ли всяка дума се появяваше счупена между зъбите му.

В същата секунда обтегнатостта му сякаш се скъса. Той обърна гръб и потъна в тъмнината на залата; после тя го чу да заключва зад себе си вратата на спалнята.

Тялото му, което трепереше, изкривеното му лице, очите, в които гореше омраза, целият този образ, която така изострено бе осветен от пламъка на камината насред тъмнината, се запечата в паметта й като най-ужасното нещо, което някога бе виждала. Както и думите — тези ужасни думи, с които той я размаза. Да, размаза я — защото вече всичко беше приключило.

 

 

На сутринта след случилото се Даг отиде със ските си в гората. Остана там много дни, които станаха най-ужасните в живота на Аделхайд. Смътното чувство, че той вероятно имаше някакво основание да отправи страховитото си обвинение, принуди мислите й да се събират на ята, които кръжаха в главата й неспирно, а с тях ден след ден растеше страхът, че той може да направи още веднъж нещо безумно, както тогава на Планината на мъртвите, и тя нямаше да го види никога повече.

Тя се бореше и блъскаше ума си, чудеше се дали не го бе засегнал нейният въпрос за парите, дадени на Холдер, и дали той не бе си направил заключението, че тя е била влюбена в парите му и затова се е оженила за него. Ала тя отдавна беше видяла омразата в погледа му — още преди този разговор между тях. Допусна, че е разбрал за годежа й с друг; но не, не можеше да предположи, че е била влюбена в стария аптекар. Тя потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в отчаянието си, а зад него се спотайваше пламъкът на страха, денем и нощем…

Една вечер, тъкмо се бе приготвила да си ляга, тя дочу как някой бе дошъл до външната врата, тя се отвори и затвори, и… да, това бяха неговите стъпки — през преддверието и залата, после в спалнята, но в стъпките не личеше неговият обикновено твърд, забързан ход, в тях имаше тежка умора… Беше дванадесетата вечер, откакто бе поел към гората.

Без да знае защо, тя се приближи до огледалото и… видя в него застиналото лице на баба си. Дръпна се уплашена назад — толкова изморена и измъчена беше станала тя заради грижите и страданията напоследък. Беше остаряла, без сама да разбере, че се е случило…

Какво беше й казал Стария Даг? Да — когато нещо не е така, както трябва, да поговори с леля си Елеоноре, защото леля й е умен човек.

Умен, да. Аделхайд изтръпна при мисълта за откровеният тон, с който говореше леля й, но сега беше необходимо да го направи и Аделхайд трябваше да отиде утре с коня си в Боргланд, за да изтърпи всички всевъзможни строги укори, които можеха да бъдат направени, стига да имаше някакъв изход от този пъкъл.

За Даг нямаше за какво да се страхува повече, поне тази вечер, и тя мигом заспа — за пръв път от дълго време насам.