Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (15)

15

Докторът дойде и си отиде, като каза на Аделхайд, че трябва да бъдат подготвени за всичко.

Свещеникът също дойде, но по това време Даг бе в унес и бълнуване и той трябваше да си тръгне, без да е говорил с него, но заяви, че скоро щял да се върне отново.

Аделхайд бе помолила Евен веднага да я извести, когато Стария Даг отново дойде в съзнание, но младежът почука на вратата й едва вечерта. Тя се разтрепери от смъртен ужас, че вероятно всичко вече е свършено, но радостта, че той е отново в съзнание, оживи лицето й, докато слизаше надолу към спалнята му. Забеляза, че бяха подредили стаята за посещението й; може би затова бе чакала толкова дълго. В печката огънят бумтеше толкова силно, че вратичката й направо пращеше. Брезовите цепеници подредени старателно до стената, а подът бе изметен скоро. Завесата на леглото бе спусната ниско надолу отвсякъде, само от страната към прозореца бе грижливо надиплена. Там бе и креслото, а на нощното шкафче до главата на болния имаше свещ, кана с вода и чаша. Лекарствата бяха прибрани. Завивките бяха изпънати, а Стария Даг стоеше облегнат на горната табла на леглото, с възглавници зад главата и гърба му.

Майката на Аделхайд беше починала от белодробно възпаление; затова на нея й беше известно каква болка раздираше сега гърдите и главата на Даг, както и колко бе изтощен от кашлицата и треската. Но независимо от това той имаше толкова силна воля, че бе наредил всичко да бъде оправено и изчистено, преди да дойде тя; самият той не искаше да лежи и да си почива, от което имаше нужда, а стоеше ковкото е възможно по-непринудено, като че ли нямаше никаква сериозна опасност. Виждаше се, че Евен го беше обръснал, защото лицето му бе гладко и чисто. Косата му не беше сресана с гребен, а само пригладена назад с ръка. Ризата му бе разгърдена. Бузите му бяха зачервени от треската, а върху лицето му имаше опустошителни дири от болестта, но върху него бе изписано уверено спокойствие. Хлътналите очи бяха по-тъмни от обикновено, но ясни и уверени.

— Трябва да се опиташ да оздравееш, да станеш и да излезеш на чист въздух — рече Аделхайд с възможно най-безгрижен вид и седна.

Стария Даг облегна глава на най-горната възглавница и се загледа някъде далеч, с поглед, минаващ край нея.

— Май вече съм издишал всичкия чист въздух, който ми е бил определен в моя живот — отвърна той.

На Аделхайд не й дойде на ум нищо да отговори и между тях настъпи дълга тишина. После леглото проскърца, Стария Даг вдигна глава и рече с възможно най-сигурен глас, в който като че ли имаше и нюанс на стаена насмешка сред цялата сериозност:

— Човек не бива да умира върху възглавниците. Той трябва да падне неочаквано насред делата си… — и след като си пое няколко пъти дъх, бързо и рязко, той продължи: — Но и това трябва да има своя смисъл. Така човек има време да помисли върху всичко добро, което Господ е благоволил да стори, и… за всичко добро, за което не е имал достатъчно време да извърши…

Аделхайд намери сили внимателно да добави:

— Но ти от отдавна вече не си толкова суров, както по-рано…

— Човек винаги намира с какво да се оправдае — рече той, отпусна глава назад и притвори очи.

Аделхайд разбра по стиснатите му устни и сбърчените му вежди, че отново има пристъп на кашлица. На челото му изби пот и червенината на лицето му стана по-морава. Дишането му стана накъсано и трудно, после дойде кашлицата. Аделхайд стисна силно очи, но сълзите избиха зад клепачите и се стекоха по лицето й. От гърлото му се чуваха такива звуци, сякаш нещо разкъсваше гърдите му отдолу догоре, къс по къс. Според онова, което бе говорила майка й, сега той вероятно изпитваше неимоверно страдание.

Всичко си има край и в леглото настана тишина. Главата на болния лежеше спокойно и си почиваше на възглавниците. Устата бе полуотворена, той се бореше за въздух, дишайки често и задъхано. На бузите му имаше тъмночервени петна, а потта блестеше на капки по челото му и се стичаше надолу по бузите му.

Аделхайд усети силно желание да вземе кърпичката от възглавницата и да избърше челото му. Но той бе повикал Евен Стайнрюд да му прислужва и вероятно не желаеше никаква женска суетня край себе си.

Сякаш от дълбок сън я изтръгнаха спокойните думи на Стария Даг.

— Болестта трябва да действа здраво, ако иска да победи човек като мен — рече той.

— Все пак по-добре сложи отново главата си на възглавницата и си отдъхни — помоли го тя с глас, изпълнен с болка.

Бавно той сви рамене.

— Времето за почивка ще дойде… скоро. Може би това е последната вечер, в която можем да разговаряме с теб.

Спазъм на плач пропълзя в Аделхайд, но тя го обузда, като вледена от мраз. Смъртта й се виждаше толкова близо, че и плачът й се струваше нещо напълно безсмислено; да, усещаше смъртта съвсем близо до себе си, не както я бе чувствала тогава до смъртния одър на майка си, на баба си или на баща си. Имаше усещането, че самата тя е обгърната от смъртта, защото познаваше Стария Даг така дълбоко и изцяло, както никого от собствения си род, защото той беше за нея всичко онова, което не бе успяла да открие в близките си по кръв.

Гласът на Стария Даг я стресна.

— Още едно нещо ме безпокои: Даг. Не зная какво става с него. Ти ще трябва да разбереш това. Той има добро зърно в душата си, макар че то, по всичко личи, се намира твърде дълбоко. И още едно: разговаряй с леля си, когато нещо не се получава както трябва. Тя е умен човек.

Думите му бяха толкова спокойни и естествени, че Аделхайд се изненада как е могла да помисли, че идва смъртта на стареца. След тази първа неволна реакция, която думите му предизвикаха у нея, всичките й мисли се концентрираха върху мъжа й. Думите на Стария Даг дойдоха като слънчев лъч в мрака, който е обграждаше. Все пак тя не искаше да остане съвсем сама на този свят, когато той умре. Младия Даг поне беше жив, макар и да странеше от нея. Тя вече нямаше големи желания. След това в съзнанието и проблесна друга мисъл.

— Нареди ли да доведат Даг? — попита тя.

— Да — отговори Стария Даг, — но не ми се вярва, че ще успее да дойде преди… да съм заминал. Срещнахме се с не го преди няколко дни в гората. Трябва да му предадеш поздравите ми и да му кажеш, че… съм мислил много за него.

Казаното накара Аделхайд да се замисли. Никога не ги бе виждала или чувала да си говорят двамата. Дали случайно се бяха срещнали, или Стария Даг беше потърсил тази среща? И защо? Освен това дали бяха говорили двамата — и какво, дали се бяха разделили скарани, щом Стария Даг бе пратил за него толкова късно, дали безпокойството му за Младия Даг не идваше от това?

Бързо мислите на Аделхайд се насочиха от смъртния одър на Стария Даг към собствената й вътрешна борба и притеснението за Младия Даг.

Но гласът на Стария Даг отново я върна в страшната реалност:

— Не искам да слагате над гроба ми желязна плоча. Имена и букви не помагат във вечността. Оставете да растат треви и цветя там, където ще лежа; направете един дървен кръст и го сложете отгоре. Когато този кръст изгние, никой вече няма да знае за мен. За кръста можете да вземете дърво от гората зад северната ограда на пасбищата, до сиво-белия камък; защото това беше последното място, на което седях и се чувствах слят с гората.

При последните думи гласът му прозвуча малко несигурно, но когато Аделхайд го погледна, в очите му нямаше и следа от влажност, а само застиналия блясък на треската, и той седеше на възглавниците в същата твърда поза. Бе чувала, че селски жени в последните мигове преди смъртта си намираха в себе си сили да разпределят между дъщерите си дрехи и скъпоценности — спокойно, като че това е някакво ежедневно занимание. Но й се струваше съвсем неразбираемо, че Стария Даг, чието становище за смъртта добре знаеше, можеше да мисли в такъв момент за подобни неща.

В същото време, докато тя седеше така, далеч от това, което той виждаше, далеч и от разбирането на вътрешната му същност, Стария Даг добави нещо, подобно на отглас от някаква безкрайно далечна безбрежност:

— Кръстът има своя смисъл. Ние го възприемаме само като знак на смъртта, а той всъщност е знак на самия живот: преди, в, и след смъртта. Замисляла ли си се някога върху това?

Аделхайд бе принудена да отговори отрицателно на този въпрос; мислеше за дървения кръст на гроба му така, както живите мислят за това нещо, и както самият той се бе погрижил за една масивна плоча на гроба на полковник Фон Гал, с герб и красива украса. Тя не проумя нищо от последните думи и си помисли, че умиращите често пъти говорят безсмислени неща. Наведе се над нощното шкафче, почисти свещта и пламъкът й се издигна голям и светъл.

Стария Даг имаше нов пристъп на кашлица, по-лош от всички предишни. След това се отпусна назад върху възглавниците и остана да лежи върху тях, дишайки накъсано и често, като че ли дробовете му не можеха да поемат повече въздух.

Аделхайд стоеше мълчаливо. Страдаше заедно с него при всеки пристъп на кашлицата. Взря се над него — не можеше да устои. Взе кърпичката от възглавницата и избърса челото му няколко пъти, след това и лицето му, кръвта и пяната по устата му, дръпна завивките нагоре… И насред цялото си отчаяние откри в това някаква утеха. Дали той беше в безсъзнание, или пък бе забелязал това — беше все едно. Най-сетне се бе докоснала един-единствен път до лицето му, бе се осмелила да му помогне, да покаже една външна проява на любовта си.

Приглади косата му с ръка. Отвън тази есенна вечер вятърът донесе шума на гората, който прегърна нежно селището — и света.

Тя бе до леглото, когато Стария Даг отвори очи и я погледна право в нейните. Тя си спомни онова, което й беше казал вечерта след погребението на баща й — че хората са слаби същества и имат нужда от опора…

Очите на Стария Даг бяха изгубили силния си блясък. Сива пелена се спусна пред тях, докато те обгръщаха милото, красиво лице до леглото му, след това пелената започна да става все по-плътна и плътна, и те вече можеха да различат само един доста неясен човешки силует.

Той хрипаше сподавено и дишаше напрегнато, колко го му позволяваха болните дробове, а после намери думи — толкова тихи, че Аделхайд можеше да чуе заедно с тях и ромона на ручея и нежния успокояващ шум на гората:

— Поиска ти се да ме утешиш, Аделхайд… с доброто, което съм сторил през последните години, или… със злото, което съм отбягнал да сторя. Но в един дълъг живот има много добро, което човек е пропуснал да направи, както и много зло, което е направил. Това не мога да не призная нито аз, нито който и да е друг относно себе си. Човек трябва да се стреми и да действа с най-добра воля и съзнание, но… той прави онова, което го подтикват условията на неговия живот, тласкан заради човешката надпревара: заради себичност или мисъл за опрощение на греховете му. По-далеч човек не може да отиде. Поставяме на първо място разума и предпазливостта; но те не стигат по-далеч от… ежедневието. Някъде вътре в нас има нещо по-силно, но земните сметки го прогонват дълбоко в душата ни. Това е убеждението или пък силата на усета; наречи го както щеш. То стига много по-далеч от разума и мисълта… стига до вечността. То трябваше да бъде водещо у нас. То ражда топлота и смелост, ражда всичко онова, което ни кара да действаме отвъд късогледия разум и хладното недоверие. Вътрешно ние сме обърнати наопаки: голямото е навътре, а маловажното е навън.

 

 

Стария Даг отново получи пристъп на кашлица, но този път в гърдите му сякаш се бореха животът и смъртта. Аделхайд скри лице в ръцете си, а след това притисна длани към очите и ушите си, за да не чува и не вижда нищо.

Щом пристъпът отмина, тя избърса с кърпа строгото му лице, с очи затворени в смъртна умора и със стисната устни, и остана наведена над него. Дъхът му беше толкова насечен и лек, сякаш при следващото вдишване щеше да секне.

Тогава разумът и предпазливостта напуснаха иначе толкова сдържаната Аделхайд Баре. Сега тя бе победена от непреодолими, могъщи сили. Ръцете й опипаха челото на Стария Даг, тя се наведе над него и устата й го докосна.

След това седна задъхана и гледаше лицето му с плах поглед. Дали беше в съзнание, когато тя се беше забравила? Дали беше в съзнание сега? Щеше ли отново да дойде в съзнание?

Вечерта се превърна нощ, часовете отминаваха, а погледът на Аделхайд бдеше над леглото. Тя ставаше от време на време, за да му оправи възглавниците и после сядаше отново; а ромонът на ручея в градината и далечния шепот на гората се сливаха със зачестеното дишане в мрака на леглото.

Аделхайд беше заспала. Сепна се, защото нещо се раздвижи и когато тя отвори очи, Стария Даг лежеше съвсем близо до нея, в края на леглото. Беше приведен напред, главата му бе паднала тежко, а очите му гледаха пред себе си. Устните му трептяха и той успя да каже на пресекулки, борейки се за глътка въздух:

— … Онова, към което се стремим и което търсим ние, хората… това е… радост в живота… и мир… във вечността… А дотам води само един-единствен път: пътят навътре… в сърцето. Това виждам сега, когато гледам назад към целия си живот… и Той го казва… Той, който има правото за това… Той, който е при нас, когато всичко в нас изгасне. Пътят към смисъла на живота води, въпреки разума и мисълта, към… неговата проста заповед… Няма друг път, освен… Христос!…

Стария Даг се надигна нагоре и после пак се стовари надолу, от светлината — в мрака на леглото.

Аделхайд слушаше, вдигнала глава и притиснала ръце върху коленете си, защото й се струваше, че най-последната дума не бе секнала заедно с гласа му — тя плуваше още във въздуха, носеше се още там, където гласът на Стария Даг я беше произнесъл.

Безброй пъти бе чувала да се произнася това име, уморено и беззвучно, в църквата и в къщата на баба си, една ежедневна дума без празничен звън.

Сега си спомни, че по време на всичките им вечерни разговори със Стария Даг за словото Божие, това име никога не бе произнесено, и на нея й се бе струвало направо невъзможно някога той да може да го изговори на висок тон. А сега, сега то остана, след като мъжественият, силен глас вече беше заглъхнал извисяващ и свещен над нея… някъде…

 

 

Аделхайд не забеляза колко време бе седяла така. Ромонът на ручея и шумът на вятъра в горите бяха станали невероятно доловими. Инак всичко бе замлъкнало.

Надигна се, приближи се до леглото, за да покрие болния със завивката, но ръцете й посегнаха и застинаха вцепени във въздуха.

Стария Даг Бьорндал бе изрекъл последната си дума…