Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (14)

14

От дълго време нищо ново не се бе появявало в старата къща, но тази година това се случи. Появи се часовник в залата. Изправен и високомерен, той стоеше до вратата, отвеждаща към кабинета, тиктакаше и доста силно и звучно отмерваше всеки час през деня и нощта.

Часовникът бе единственият предмет за спомен, останал на Аделхайд от баща й и неговото семейство, и бе поставен в залата по нейно желание. Стаята й не беше подходяща за него, защото мястото му не беше там, където се спи. Той бе поръчан от Англия от дядо й, като вътре в него бяха написани годината, името на производителя и града — Лондон, но на циферблата, по който стрелките отмерваха времето чак до вечността, бе написано: „Memento mori“.

Той припомняше на Аделхайд мрачните моменти от времето на окаяната им бедност и я караше да бъде смирена сега и да понася скръбта си. Винаги, като минеше покрай него, го заглеждаше, почистваше и забърсваше праха, сякаш той бе много повече неин от всичкото богатство, което я заобикаляше.

 

 

След нощта, прекарана на Скарфиел, Стария Даг се върна късно следващата вечер. Беше в добро настроение, като човек, който най-сетне е направил нещо, от което се е страхувал дълго време. Преоблече се в стаята си и седна в залата до камината, за да изпие цяла кана горещ грог с билки. Имаше чувството, че нощният планински мраз още пълзеше по тялото му. Затова се настани съвсем близо до камината, като сложи преди това пял наръч дърва от бреза в нея. Никога досега топлината не му се бе струвала толкова приятна. Огънят отвън и горещото питие, което беше вътре в него, му създадоха усещане за благодат. Запали лула, но тютюнът не му се услади, сигурно гърлото му бе възпалено.

Часовникът до вратата на кабинета проскърца и се накани да удари. Стария Даг се извърна от креслото си към него, а той в същото време отброи своите десет звънливи удара. Какво хубаво нещо беше един часовник! Откакто бе поставен там, можеше да се каже, че никой не се чувстваше самотен в залата. Тиктакаше и отброяваше, като отмяташе времето, а ударите му бяха ясни като звън на камбана. А що се отнася до мъдрата сентенция на циферблата, която Аделхайд му бе превела, всекиму би било от полза, ако е пред очите му винаги.

Той се обърна отново към огъня и сложи още дърва, премести стола си още по-близо, стъпи на каменния ръб и усети как топлината плъзва нагоре по краката му като сърбеж.

 

 

Следващата утрин Стария Даг така кашляше и кихаше по време на закуска, че момчетата се смееха с цяло гърло. Той също се смееше с тях, като в същото време бършеше пот от челото си.

След това той ги заведе на обичайната сутрешна разходка към пасбищата. Плътна слана бе покрила тревата и отпечатъците от дирите им се виждаха ясно. По-голямото момче вървеше след него, като по едно време се опита да стъпва в дирите му, но мъничките му крака не можеха да направят такъв разкрач.

— Добре го правиш — рече Стария Даг, — от рано си започнал да вървиш по дирите на дядо си. — После погали по главата по-малкото, което мълчаливо припкаше до него. — Боргландският господар — рече спокойно, сякаш на себе си, той.

Момчетата поискаха да научат къде е бил през последните дни и той им разказа за Скарфиел, където имало русалки и тролове, които сривали такива огромни и тежки камъни в езерото, че рибарят Бьоре подскачал в леглото си и, подскачайки, се намирал чак на другия бряг. Да, Стария Даг знаеше и разказваше много истории за горите, когато беше в подходящо настроение. Но днес той бързо се изтощи и остави момчетата сами да си играят.

Бяха на най-високото на пасбищата и Стария Даг вървеше, подпирайки се на оградата, отделяща пасбищата от гората, като накрая приседна на един камък с гръб към имението.

През нощта беше кашлял ужасно и сега се чувстваше доста отпаднал. Понякога по тялото му преминаваха студени тръпки и той се чувстваше все по-изморен. Сутрешното слънце падаше точно над мястото, където беше седнал, но сега беше късна есен и вече не беше топло.

Лек ветрец полъхваше от горите, като си играеше едва забележимо с листата, останали на дърветата или пък лежащи в тревата. Стария Даг обърна глава и погледна към боровете наблизо. Извисяваха се, а клоните им сякаш си почиваха сред полъха на вятъра. Не си бе давал сметка за това друг път, но днес го усети, защото и сам усещаше вътре в себе си подобна особена необходимост от почивка. Облегна се здраво на оградата и притвори очи; и неговите по принцип вечно будни мисли, и те сякаш си почиваха на вятъра; да, сякаш бяха понесени от шепота на вятъра. В него бе останало само едно нещо — волната песен на горите, която звучеше в душата му още от първия ден, когато се бе осъзнал като човек. Стори му се, че ще се срине от камъка, за да се слее със земята… със земята… и да стане малък… да стане на земя… да се слее с това тихо, тихо горско шумолене. Остра кашлица раздра гърдите му и го върна отново в така наречената реалност. Изкашля се и се изплю, след което се подпря на оградата и стана.

Най-добре в такова положение беше човек да си отиде вкъщи, докато съвсем не му е притъмняло пред очите.

Повика децата и хванал по една ръчичка в ръка, Стария Даг се заспуска от горския склон, през пасбището, към къщи. Момчетата гледаха нагоре към него, той стискаше ръцете им по-силно, отколкото когато ги водеше предишен път, но на тях им беше доста трудно да вървят с неговата крачка и затова нищо не говореха.

 

 

Стария Даг се бе отпуснал в едно кресло пред камината в залата. Стори му се, че не е достатъчно топло, и започна да слага дърва в камината, докато огънят се разгоря и се превърна едва ли не в истинска огнена стихия.

Аделхайд дойде от кабинета, искайки да се изкачи по стълбището.

— Наклал си голям огън — рече тя.

— Да, студено е.

Изгледа го продължително и бавно се заизкачва по стълбището.

 

 

Стария Даг се бе задържал в леглото си. Никой, даже и най-старите хора в имението, не помнеше Стария Даг да е лягал някога болен. Наистина, бе заявил, че е само уморен и иска да си почине поне веднъж в продължение на целия ден, но през деня над имението се спусна някаква странна тишина! На другия ден също не се появи на масата, а яденето, което му бяха занесли до леглото, беше върнато в кухнята недокоснато.

Аделхайд бе решила, че ще му е неприятно, ако отиде при него в спалнята му, но когато той се задържа в леглото и втори ден, тя отиде.

Стария Даг надигна глава от възглавницата и като забеляза, че е тя, седна, постави възглавницата зад себе си и се облегна на насрещната табла на леглото. Ръцете му бяха изпънати пред него: лявата — на ръба на леглото, а дясната — върху завивката, като че ли искаше да направи впечатление на съвсем здрав човек.

Аделхайд изписа на лицето си колкото е възможно по-обикновен израз, седна до леглото и насочи поглед малко встрани от него.

— Сега лежа тук и мързелувам — рече той и наистина, като направи тази малка приветлива вметка, гласът му прозвуча както обикновено.

В същия момент обаче той бе сполетян от пристъп на кашлица, дръпна завесата на леглото откъм страната, която бе по-далеч от Аделхайд и плю в една купичка. Избърса устни с носна кърпичка, но я хвана така несръчно, че Аделхайд видя кафяво-червените петна.

Стария Даг улови изплашения й поглед и бегло се усмихна.

— Нещо само се е разранило… от постоянната кашлица.

Аделхайд се чудеше как да предложи да повикат лекар, но сега забрави всякаква предпазливост и рече, че трябва да бъде изпратен някой да повика лекаря.

Стария Даг я погледна изненадано.

— Мислиш ли, че е нужно? — рече той и избърса с носната кърпичка потта от влажното си чело, но гласът му прозвуча леко колебливо. Все пак успя най-после да си върне усмивката и отново се настани съвсем спокойно и удобно в леглото.

— Това е… Търчиш цели три четвърти век и когато ти се доще да помързелуваш някой ден, веднага бързат да те изправят на крака със заплахата, че ще повикат лекаря — рече той със спокоен, приятелски глас.

Аделхайд се опита още веднъж да го уговори, но той категорично отказа.

— Бих искал само да има някой, който да наглежда печката, както и нещо силно за пиене, така ще се излекувам и сам. Кажи на Сивер Бакпе да ми доведе Евен Стайнрюд. Този младеж проби с огън дупка в скалата при Стиернебек, той ще може да поддържа хубав огън и тук.

Гласът му прозвуча твърдо, но леко отчуждено за слуха на Аделхайд.

Тя се надигна насила усмихната и каза, колкото можеше по-спокойно, че се радва, че той се чувства толкова добре.

Доста време мина, докато се появи Евен Стайнрюд; Аделхайд с мъка бе успяла да се овладее, докато стигне стаята си, след което сълзите рукнаха. Не си спомняше колко време бе лежала в леглото си и плакала непрекъснато; вероятно бяха минали часове, докато тя най-сетне успя да се успокои дотолкова, че да може да предаде заповедта на Стария Даг в кухнята. По-късно й се струваше направо невероятно, че действително е била долу; бе плакала цял ден и цяла нощ, без момента, когато сложи момчетата да си легнат. Чак когато навън просветля, тя заспа в леглото си, напълно изтощена и както беше облечена.

Хората плачат за себе си и Аделхайд отново и отново бе повтаряла през сълзи: Нямам нищо повече в живота си…

 

 

Сивер Бакпе не знаеше какво се бе случило, когато получи заповедта на Стария Даг, а младежът от Стайнрюд беше направо стъписан. Едва ли бе виждал някога Стария Даг, а и кракът му никога не беше престъпвал прага на преддверието. А сега Сивер Бакпе му бе казал, че трябва да се приготви, да влезе първо в преддверието, да събуе обувките си там, след това да влезе в залата, да продължи наляво и да почука на вратата на спалнята.

Евен направи така, както му бе наредено, без да му мигне окото. Но два-три пъти дръпна ръката си, преди да се осмели да почука. Бе така възпитан, че не знаеше какво е страх, но тук нещата бяха различни. Трябваше нещо да не е наред; после обаче той почука внимателно.

Стария Даг отново бе седнал в леглото, когато Евен се приближи до него и застина, свел поглед и в очакване.

— Младеж като теб може спокойно да гледа високо — рече старецът. — Разбрах как си се изявил при Стиернебек. Затова те посочих за помощник на Сивер Бакпе. Той вече не е твърде млад и някой ден ще трябва да бъде заместен. Дръж си ушите и очите отворени. При работяга като Сивер може да се научат много неща и ако си възприемчив, един ден ще станеш главен ратай вместо него.

Евен Стайнрюд затвори внимателно вратата на спалнята и тихо се измъкна навън, по чорапи, мина през тъмната зала и влезе в старата стая. Там той си легна, както му бе поръчал Стария Даг, зави се с мечата кожа и облегна гръб на стената. От там можеше да чуе, ако Даг почука на вратата, и после да мине през външната врата на старата стая, вместо да прекосява залата и да притеснява с шума на вратите останалите хора в къщата — така му бе казал Стария Даг. Разбира се, казвайки тези думи, той бе имал предвид най-вече Аделхайд, защото тя не биваше да знае, че той е толкова зле, че се нуждае от помощ.

Стария Даг се беше поразсънил след нощта, прекарана в мъчителна треска. Вратата проскърца и нещо застана до леглото, близо до краката му. Той се надигна в леглото, за да види какво е. Беше Малкия Даг, който бе застанал долу и го гледаше с втренчен поглед, сякаш очакваше нещо.

— Дядо, наистина ли ще умреш? — попита го той напрегнато.

Лицето на Стария Даг трепна, но той вдигна глава и погледна детето с твърд поглед.

— Къде чу това? — рече той.

— В кухнята. Но защо ще умреш, дядо?

— Всичко живо трябва един ден да умре…

— И аз ли ще умра?

— И ти.

— Но това ще стане след много време, нали?

— О… да, така си мислят всички.

Една слугиня надникна уплашено през вратата и изведе момчето навън.