Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (12)

12

Когато свещеникът пристигна, първо седна на масата със Стария Даг в залата. Даг му разказа как снощи бе поговорил доста твърдо с майора и заради това той сега най-малко се нуждаеше от строгост.

Свещеник Рамер може и да беше строг свещеник, но бе също така и разумен човек. Стария Даг му бе станал доверен приятел в един труден момент и свещеникът знаеше, че това, което той му казваше за сериозни неща, винаги е трезво обмислено. Затова не намери повод да се усъмни в това, че Даг наистина е поговорил твърдо с майора, но все пак искаше да научи от какво имаше нужда Баре, че го бяха повикали.

— Простреля се — отговори Даг бързо и лаконично.

Беше се подготвил за този въпрос.

Свещеникът погледна замислено пред себе си и поиска да разбере подробности, но Даг се наведе над чинията си с такъв студен и категоричен израз на лицето, че гостът се отказа. Щом не желаеше да разкаже повече за изстрела, връзката лесно можеше да бъде разгадана. Свещеникът повдигна вежди и пак се загледа пред себе си. За пръв път се натъкваше на подобен случай. И не можеше да прецени дали да каже на майора открито мнението си. При всяко положение ситуацията беше твърде сериозна.

Даг все още можеше светкавично да прозира всичко и се досети за колебанията на свещеника, преди той да е проумял това.

— Обсъдихме целия му живот, от люлката до гр… границата — рече Даг спокойно, — а също и за изстрела — добави той по-гръмко.

Свещеникът не даваше вид напълно да се е успокоил от казаното, но не отговори нищо. Бе дошъл да изпрати майора по пътя му към вечността, следователно негово беше решението да избере най-подходящия начин.

Като се доближи до леглото на майор Баре, свещеникът едва ли можеше да се нарече мек духовник. Но разговорът им започна така тихо и спокойно, разгърна се така неусетно и с такава поглъщаща сила, че едва след това на майора стана ясно каква мъчителна, но освобождаваща буря бе преживял.

Устата на свещеника беше строга, но погледът му бе мек, когато се върна при Даг в залата.

— Много неща в живота на майор Баре са могли да бъдат съвсем различни — рече свещеникът, — ако е имал опора.

Стария Даг продължи да мисли върху тези думи дълго време след заминаването на свещеника. Майорът беше женен за родственица на свещеника, негова дъщеря беше Аделхайд. Думите на свещеника прозвучаха като присъда над двете жени от собствения му род.

Жената на майора бе лична позната на свещеника, а с Аделхайд той бе имал, както бе известно на Даг, сериозен разговор преди сватбата й, но и по-късно тя често се бе отбивала в дома на свещеника по време на разходките си на кон. Той можеше, следователно, да има мнение и за нея.

Мислейки си, Стария Даг стигна до заключението, че Аделхайд никога не бе имала близки отношения с баща си, а и от това, което бе показала към Младия Даг, трудно можеше да се прецени. Горе, в планинската колиба, тя се бе борила с достойна за възхита сила за живота на мъжа си, а също и за самия него, за Стария Даг, тя често бе била като същинска божия благословия, силна и непоколебима с думите и делата си през онази тежка зима, когато самият той беше вътрешно разколебан.

Свещеникът явно си бе направил неумолимите заключения въз основа на нещо…

Стария Даг не попита нито свещеника, нито майора какво си бяха казали помежду си.

Когато по-късно през деня отиде при майора, той лежеше сериозен и тих, като по нищо не личеше какъв ефект бе имало върху него посещението на свещеника. Отивайки към него, Стария Даг бе разсъждавал още веднъж върху казаното от свещеника; ясно бе това, че не можеше да разбере как жената се бе разделила от мъжа си. Но на Даг му хрумна друго, защото познаваше майора от десет години и сам можеше да помисли за него и да му стане опора. Имаше много задължения в живота си, но все пак бе длъжен да се погрижи за такъв близък човек като дядото на момчетата. При мисълта за собствената си грешка той забрави жената на майора и Аделхайд, както и всичко останало. Да, не беше съвсем сигурен дали свещеникът не бе отправил намек точно към него.

Стария Даг не бе могъл да прогони досега от себе си мисълта, че беше най-добре майорът да си отиде от този свят, но сега промени мнението си. Изпитваше желание да поправи грешката си и да навакса пропуснатото. И това силно желание, че майорът трябва да оцелее от изстрела, се превърна в твърда вяра и преди още да си бе изяснил добре всичко.

— Щом отново се изправиш на крака, Баре — рече той, — ще наредиш да ти донесат нещата от града и ще останеш да живееш тук, в новата къща. Тогава двамата ще ходим в гората, ще се връщаме с много отстреляни птици и ще си живеем мирно и дружески, ти и аз. А от време на време ще си говорим на сериозни теми.

При първите му думи майорът обърна глава и насочи ужасен поглед към Даг, сякаш го пробуждаха от мъртвешки сън, но скоро отново отпусна назад главата си, точно както бе наредил лекарят, единствено очите му гледаха с внимание Даг.

Когато Даг стана, посегна и хвана ръката на майора. Баре дишаше трудно, без да каже нито дума, но Даг никога повече не успя да забрави неговия поглед.

 

 

Майор Баре почина същата нощ.

Веднага бе доведена Ун Хамарбьо и тя остана на стража при мъртвия, както беше според стария обичай.

Аделхайд научи за смъртта на баща си чак следващата сутрин и преди да влезе заедно със Стария Даг в синята стая, Ун вече беше махнала превръзката от брадата и тежестите от очите на майора. Възглавниците и покривките бяха сменени; бяха огледално гладко изпънати, а от стените на стаята падаше синкав отблясък върху таблата. Високо върху възглавниците бе отпусната главата на майора, със снежнобяла превръзка, изпъната на челото му.

Аделхайд стоеше като вцепенена. Нима баща й е бил толкова красив?

Всичко нездраво, провиснало бе заличено. Лицето му беше твърдо и решително, с гъстите, извити в мощни дъги вежди, носът бе изтънял, изпъкваше нагоре с дръзките си очертания. Устата, с дебелите, но добре оформени устни, беше плътно затворена, а мощната линия на брадата завършваше картината — наследник на няколко поколения офицери.

Гледката вероятно бе предизвикала много чувства и в сърцето на Стария Даг, защото и той остана продължително време като вкаменен. След това си пое дълбоко дъх и каза силно:

— Вечна ти памет, майоре — и после мина от задната страна на леглото и взе ръката на Баре за последно сбогом. — Благодаря ти за всичко хубаво… — рече той с хриптящ глас.

Сълзи се стичаха по лицето на Аделхайд, но тя не отиде до леглото на мъртвеца. Може би защото Стария Даг бе застанал там, може би защото Ун седеше като вцепенена край стената, но може би най-вече защото възпитанието й пречеше, както във всички важни моменти в живота й, да изпълни естествените подтици на душата си.

 

 

След първото посещение на лекаря Стария Даг бе изпратил бързи пратеници в града, за да подготвят роднините и близките приятели на Баре. Те пристигнаха твърде късно, за да го заварят жив, но тъкмо навреме, за погребението. В продължение на два дни къщата бе пълна с гости.

На масата, преди отиването в църква, за майора бяха казани повече добри неща, отколкото през целия му дълъг живот.

Последните гости си бяха отишли сутринта и на Аделхайд се струваше, че заедно с тях си беше отишъл и целият живот, и всякакъв шум.

Откакто бе разбрала истината от госпожица Крюсе, тя стоеше встрани от всякаква работа в домакинството и цялата тежест по време на дните около погребението падна върху госпожица Крюсе, която отново бе поела, тихо, но изцяло, всичките си задължения.

Аделхайд бе приспивала в компанията на гостите терзанията си, но сега те изведнъж я нападнаха. Горчиви угризения, че не бе сторила повече за баща си, че не бе стояла през последните му дни по-често до него, че не бе се държала дружелюбно към него и че дори не бе погалила ръката му, когато той бе на смъртния си одър в синята стая — не можеше да понесе всичко това.

Децата бяха оставени на произвол почти през целия ден. Идваха да се нахранят в кухнята, а през останалото време се гонеха в двора, където се трудеха работници и слугини. Аделхайд им обръщаше внимание само когато трябваше да ги облече сутрин и да ги приготви за спане вечер. За обед и вечеря тя беше долу в залата и се хранеше заедно със Стария Даг, който днес бе мълчалив и вглъбен.

Младия Даг се бе прибрал вкъщи за погребението, но през цялото време бе унесен, сякаш не бе тук духом, и бе толкова навъсен, че пронизваща болка разкъсваше сърцето й винаги, когато го погледнеше, а още същата вечер той отново пое към гората.

Аделхайд бе приготвила момчетата да спят. Леглата им бяха още в стаята на Даг, където бяха преместени по време на болестта на госпожица Крюсе, но тя оставяше вратата отворена през нощта.

Тя стоеше пред огледалото в Стаята на госпожицата, но не се поглеждаше в очите, защото не искаше да види отчаянието, изписало се на лицето й. Гледаше само косата си, докато я решеше с четката — всекидневен навик, преди да слезе за вечеря в залата. Не й се мислеше за храна, но трябваше да слезе долу по стълбището.

Никой от Аделхайд и Стария Даг не яде както трябва и никой не каза и дума. После тя прошепна тихо „Лека нощ!“ и се насочи към преддверието, готова да поеме към една мъчителна вечер и безсънна нощ.

Тогава Стария Даг се покашля и тихо я помоли:

— Можеш ли да останеш още малко тук тази вечер?

Думите бяха толкова неочаквани за Аделхайд, че тя спря неподвижно на прага — сякаш искаше отново да ги чуе. Обърна се бавно и погледна учудено към него. Напрегнатият й поглед толкова явно говореше за дълбокото й страдание, че Стария Даг забрави всичко и се загледа безмълвно в нея, прониквайки в отчаянието й…

Без да каже дума, той се приближи до нея и я прегърна през раменете, като я поведе към старата стая. Натисна бравата и вратата се отвори изцяло.

Беше нощ и мрак, но Стария Даг донесе сух мъх и брезова кора, за да запали сухите брезови цепеници в камината там. Искрата на кремъка накара Аделхайд да се напрегне и да застане нащрек, докато пламъкът на огъня прогони тъмнината и напълни всичко там със спомени за толкова много неща.

— Можем да поседнем за малко тук — рече Стария Даг, след като запали огъня и сложи два стола до камината.

Аделхайд изви стола си така, че да може да вижда цялата стая. Старите зеленикави стъкла на прозорците сега оживяха заради игривите пламъци, дебелите пънове стояха като тъмни очи насред златните светкавици на огъня. Оръжията под гредите и по стените винаги бяха придавали според Аделхайд особена строгост на старата стая. Виждаше ги като свидетели на едно време, когато човешкото съществуване е било още диво и сурово, лишено от милост. Но заради спомените от последните години и особено заради случилото се в последно време старата стая сега не й се струваше толкова безкрайно чужда. И сега човешкото съществуване бе сурово, сурово и диво, безмилостно.

Помисли си, че не е била тук от Коледа насам, спомни си хубавите моменти, които бе имала тук със златна неизразима радост насред цялата й мъка. Да, спомни си първата Коледа тук, в Бьорндал, припомни си радости и скърби, които бе преживяла тук, а след това и онази дъждовна есенна вечер, най-ярката в живота й, когато Стария Даг каза на Младия Даг, че ще бъде щастлив с нея.

Много неща се бяха случили и спомените сега оживяха вътре в нея. С широко отворени очи тя гледаше към пламъците на камината, сякаш не бяха пламъци, а образи, които се редуваха един след друг.

Гласът на Стария Даг я извади от унеса на спомените. С основание той мислеше, че тя си спомня за баща си.

— Да, много неща се надигат в съзнанието на човек, когато някой близък си отиде, за да не се върне повече никога — рече той. — Често ми се струва, че ние, хората, само след такава загуба ставаме такива, каквито всъщност би трябвало да бъдем винаги. Тогава нашият поглед прозира съвсем лесно и вижда отвъд онова, с което дребнавият ни разум обикновено се занимава и което изкривява толкова много за нас образа на нашите близки. Едва след това ние мислим повече за доброто, което е било в тях и което вероятно сме могли да разгърнем… ако сме се осланяли преди всичко на него и ако сме им показвали, че го виждаме. Да, ние твърде малко мислим за това как да си помогнем един на друг.

Изричайки тези думи, Стария Даг мислеше не само за себе си, но и за Аделхайд; дори не можеше да заподозре колко болезнено щеше да я засегне това и той я погледна изненадано, когато тя изведнъж избухна в плач. Но отново втренчи очи в пламъците, докато тя изплаче на глас болката си, както я бе виждал да го прави единствено след смъртта на първите й момчета. Той гледаше в жаравата, а в очите му нямаше милост. Те сякаш гледаха спокойно, далеч, към нещо безкрайно отвъд стените на старата стая.

Аделхайд се поуспокои, когато стоновете на сърцето й отекнаха в един финален стон. Огънят в камината бе преминал в тихо жужене. Самотни мънички пламъчета продължаваха да играят около останките от пъновете и Стария Даг гледаше тихата жар, подпрял глава на ръката си.

— Да, да — рече той приглушено, — когато човек погледне към живота зад себе си, открива в него толкова много скръб, че би могъл да грохне под товара й… Обаче… — той повдигна глава, а в израза на лицето му имаше такава могъща сила, както винаги в решителни мигове, — животът иска от нас своето, Аделхайд, иска го дотогава, докато още продължаваме да дишаме. Длъжни сме да стоим изправени и да вървим напред, каквото и да стане, трябва да се опитаме да пренесем във всекидневието си поне частица от онова, на което ни е научила скръбта.

Или Стария Даг потъна в мислите си, или пък искаше да даде на Аделхайд време, за да може да проникнат думите му дълбоко в нея, но той замълча задълго. Изглеждаше, сякаш обмисляше какво да й каже.

— Често имах желание да си поговоря отново с теб, както нашите разговори отпреди — продължи най-после. — Спомняш си, от есента и зимата преди две години. Взимал съм много пъти Библията на твоя дядо и я превърнах в основа за сериозни размисли. Но не можех досега да намеря подходящите думи, за да ти обясня това… Тази вечер мога да опитам: всичко, което го има там за молитвата и милостта на Бога, е вярно само за себе си, обаче… то може да помогне на човек само ако нещата се отнасят до това да се облегне върху него и да заспи. Мъките ми тогава, във връзка с откупа, бяха съвсем основателни. Но не само добрите ни дела и мисли са своеобразен опит да се спасим и да се пренесем лесно във вечността… Същото е и с молитвата. Нашите мисли са така дълбоко вкоренени в нас, че не можем да се освободим от тях… Разсъждавах върху онова, което ми разказа за историята с Даг след инцидента в Планината на мъртвите… как душите, подобно на вълнуващи се треви в един ручей, текат, текат и все пак не се преместват и милиметър напред от мястото си, защото… са вкоренени там. Навярно така трябва да е и с нас, докато живеем на земята. Колкото и надалеч да проникваме с нашите мисли, те все пак са сраснали с нас и не могат ни избавят от корените на нашата човешка същност. Постоянно дирим единствено доброто за себе си, било за този живот или за отвъдния. Само когато прозрем ясно това нещо, едва тогава разбираме, че единствено Бог може да ни приготви за вечността. Милост ще получим само ако правим всичко, което можем, за да я заслужим… и това е единственото нещо, което наистина можем тук на земята, единственото нещо в този живот. Безполезен е опитът ни да проникнем във вечността с мисли или молитви. По този начин ние никога няма да я постигнем. Винаги мислим единствено за самите себе си и за откупване на греховете си, независимо дали се молим, или се опитваме да правим добро. Всичко е егоизъм.

Стария Даг отново подпря челюстта си с ръка, а с другата приглади косата зад ухото си. Не беше доволен от себе си. Той не можа да изрази мислите си така ясно, както те бяха вътре в него. И имаше впечатление, че Аделхайд не го слуша. Той бе имал намерение да поговори с нея за това по начин, по който тя да го разбере. Беше твърде близо до това. Приклекна пред камината и сложи нови цепеници, така че огънят отново пламна.

Аделхайд бе потънала в скръб — разтърсващо чувство, което бе изпитала преди две години с Младия Даг, както и сега, след смъртта на баща си, която я бе парализирала.

Вероятно заедно с огъня се съживиха и мислите на Стария Даг, защото той се облегна назад в креслото, сякаш осъзнал, че отново е постигнал яснота, и отново подхвана мисълта си:

— Щом нашите сили не могат да излязат извън земния живот, ние трябва да ги използваме именно тук, в този живот. Не бива да се загубваме в книги и речи, както и да се отпускаме в жалко отчаяние, защото не можем да надскочим възможностите и способностите си. Длъжни сме да се примирим с това, че сме хора, и да се доверим на последното пътуване към Бог; защото там ние сме безпомощни. Смятам, че е напълно излишно човек да шепне в полусън, сутрин и вечер, всевъзможни молитви. Човек трябва да се придържа към „Отче наш“… това правеше и баща ми. Тази молитва съдържа всички силни думи и заради това човек трябва да я казва внимателно, така че да я чувства в себе си през целия ден и след нея вече да се насочи към всекидневната си работа. Това иска животът от нас… защото ние сме в живота, докато сме на земята. Последният ред от молитвата в Библията на епископа: „Молитвата е пътят на човека към Бог“ може да има и друг смисъл. Аз я тълкувам, че молитвата е не само мисли и изрази, но също така и дела — и делата са онези, които се изискват най-вече от нас… и са полезни на другите. А това не могат да го направят единствено мислите и словесните молитви. Всичко, което по-рано ми беше толкова тъмно, сега ми си вижда съвсем просто и ясно. Ако бях свещеник, проповедта ми на всеки празник щеше да бъде, че човек трябва да има топло сърце и добра воля и да бъде готов да помага; защото това е истинският път на нашата воля и той носи добро и на нас, и на другите.

Старият Даг извърна лице към Аделхайд.

— Сега разбираш — продължи той, — защо отново започнах да обикалям полето, да ходя в колибите горе, в гората. Има много работа там. И освен това: там горе, в гората, аз се съживявам и намирам в нея, както и във времето, и в промяната на годишните времена, също толкова много от нашия Бог, колкото намирам в книгите и думите. Скитаме с момчетата в гората, защото аз, старецът, отново се подмладявам чрез това, а и за да остане като спомен в съзнанието на децата. Защото те може би ще намерят някога опора в думите на дядо си. Ние сме слаби същества, Аделхайд. Колкото и силни да се чувстваме, ние все пак имаме нужда от някаква опора, било в църквата, било в семейството ни, било във верни приятели. Ако не бях имал тази опора, за мен щяха да съществуват само парите, за нещастие на всички тук, в селището, и отвъд, в полето.

С последните думи в Стария Даг се завърна старата му непоколебима сила, а новият огън в камината го окъпа в светло сияние. После обаче пламъците угаснаха и тъмнината на старата стая започна да се спуска над двамата.

Стария Даг седеше както преди, но очите му бяха потъмнели. Заключенията, до които беше стигнал, бяха съвсем ясни за него, сега той ги бе оформил в думи и ги бе казал на глас.

В мислите си видя ясно уверената фигура на баща си, строгото лице на Ане Хамарбьо. В тези две фигури беше силата на рода, а в него — отговорността за това, което е било, и това, което е трябвало да бъде. Горди спомени за успех и победи имаше в миналото, но то помътняваше в мрака на самотата.

Пред погледа на Даг оживя лятна вечер и силуетът на Дортея по стълбището, чийто глас на доброто бе стигнал до сърцето му.

Последните мигове на Терезе на стола до прозореца във вътрешната стая, когато тя му благодари за всичко добро през целия й живот, докато той бе потънал в мрака на греха да бъде алчен за пари…

Треперещият глас на стария Клинге му напомни за товара на бедността.

Написаното от ръката на епископа в Библията, над което бе размишлявал в нощните часове на един от най-трудните моменти в живота си, през зимата преди две години…

Дръзките думи на свещеника за индулгенциите, които го бяха избавили от високомерието и го бяха накарали да търси верния път, както и случилото се съвсем наскоро, когато свещеникът дойде на смъртния одър на майора и ги накара да осъзнаят, че хората се нуждаят от помощ.

Аделхайд свали бързо поглед надолу, веднага щом усети, че Стария Даг най-сетне вдигна главата си. Убедителната сила на думите му още ехтеше в ушите й. Погледнат от дъното на нейното отчаяние, той й се струваше оживял образ на спокойствието и мира.

Аделхайд се изкачи по стълбището, сякаш носеше тежък товар.

Стария Даг сам се бе освободил от мрака, който надвисваше над него заплашително, беше се освободил без нейна помощ. Сега той отново бе застанал насред живота, по-спокоен от когато и да било преди. Повече никога нямаше да говори с нея върху подобни въпроси.

Всичко, което бе казал, звучеше така истинско, но… то не се отнасяше до нея. Какво можеше да направи тя, как можеше да върви във всекидневното си съществуване по пътя към Бог?

По-нещастна от когато и да било, тя отиде в стаята си.