Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (11)

11

На връщане от Рьойсла Стария Даг бе мислил дали не биха постигнали съгласие, за да кажат у дома, че майорът е паднал и си е причинил страшната рана от удар в някой камък. Но това щеше да е лъжа при тази сериозна ситуация и затова Даг прогони тази си идея. Вярно, че и твърдението, че е използвал непредпазливо пушката си, не бе съвсем правдоподобно, но беше принуден да лъже, заради майора и заради Аделхайд.

Даг предложи на майора след завръщането им да полежи, като го настанят в стая в новата къща, за да не го притесняват момчетата, както и от всякакъв шум, докато лекарят дойде.

Лекарят пристигна и почисти раната. Куршумът беше строшил костта над челото и бе преминал през челната кост и толкова близо до мозъка, че когато си тръгваше, лекарят прошепна на Даг, че изходът му се струва твърде съмнителен. Майорът трябва да лежи спокойно, докато докторът дойде отново след няколко дни. Имаше опасност и от загнояване или отравяне на кръвта, още повече че при толкова близък изстрел в раната можеше да има сажди от барута.

Аделхайд си бе играла с оръжието на баща си като дете, а и тук, в Бьорндал, неведнъж беше използвала пушка. Имаше достатъчно здрав разум, но бе толкова стъписана от злополуката с баща й и притеснена от необичайната му сериозност, че в нея не се появиха никакви подозрения.

Госпожица Крюсе отдавна вече се бе заела с работата си. Аделхайд категорично й беше казала спокойно да се занимава със задълженията си в къщата, както ги беше вършила досега, и че всичко е забравено и никой никога няма да научи за станалото.

И госпожица Крюсе работеше от ранна заран до късна вечер, но увереността в гласа й се беше изпарила и погледът и нямаше вече предишната си яснота. Хората си мислеха, че причината беше в това, че дълго бе боледувала и затова не можеше веднага да се съвземе.

Аделхайд бе изпратила да повикат госпожица Крюсе в спалнята й. Бе седнала в голямото кресло до прозореца, когато госпожица Крюсе се появи. Беше на четвъртия ден, откакто майорът беше на легло.

Аделхайд бе заровила лице в ръцете си, но щом долови шум по стълбището, вдигна глава и бързо избърса очи.

При разговорите си с Аделхайд госпожица Крюсе беше, както винаги след мъчителната нощ, полумъртва от страх, че ще бъде попитана нещо важно.

В миналото госпожица Крюсе беше уверена и силна, упражняваща цялата власт, предоставена й от времето на Терезе. Когато дойде в имението, Аделхайд не намери причина да се меси в управлението на дома. Сега, след случилото се, Аделхайд й се бе представила в друга светлина. Докато госпожица Крюсе бе боледувала, тя бе поела сама домакинската работа, а освен това при цялата й доброжелателност, тя се бе издигнала над всички дребнавости, макар че в края на краищата тя си беше просто човек. В унизителната ситуация на госпожица Крюсе в Аделхайд се бе надигнал първичният човешки инстинкт — да покаже превъзходството си пред нея в този случай. Това бе стимулирано от болката, което изпитваше при мисълта, че един от двамата й най-близки мъже беше баща на детето.

Сега една друга Аделхайд седеше пред госпожица Крюсе. В позата й, в израза на лицето й, в гласа й — във всичко имаше огромна разлика от онова, което бе по-рано.

Госпожица Крюсе бе застанала до вратата. Между двете беше цялата дължина на стаята. Когато напоследък госпожица Крюсе бе викана при нея, Аделхайд винаги стоеше хладно и неподвижно в средата на стаята и даваше нарежданията си малко отвисоко, с явно показана хладина, безстрастно, но решително. Госпожица Крюсе все по-силно бе усещала това, под тежестта на работата си всеки ден и на страха всяка нощ, че все някога щеше да бъде попитана. Защото след това пребиваването й в Бьорндал щеше да приключи.

Бе застанала на вратата и върху всичко бе изписано притеснението й: върху погледа, ръцете. А факта, че Аделхайд не беше както обикновено в средата на стаята, а седеше в креслото отсреща, приведена напред, в необичайна поза — това така засили страха й, че в ушите й затрещя, а пред очите й се спусна мрак.

Аделхайд се надигна, сякаш искаше да стане, но после пак се отпусна назад и остана седнала, с поглед, забит в пода. Тя изобщо не погледна госпожица Крюсе и при всяка от думите, които най-после успя да изрече на срички, сякаш се вглъбяваше все по-дълбоко.

— Баща ми… ли… беше?

Госпожица Крюсе не издаде никакъв звук. Строполи се и остана просната на прага на вратата.

Аделхайд бе почувствала, че гласът на Стария Даг е несигурен, когато й разказа, че баща й е боравил непредпазливо с пушката. Освен това страхливият поглед на баща й, както и раната в средата на челото му, постепенно пробудиха съмнение в нея. Дали нарочно не бе стрелял? И в същия момент, когато тази мисъл просветна в нея, Аделхайд я свърза с другото нещастно събитие. Защото бе забелязала и оживлението на госпожица Крюсе, когато баща й казваше нещо похвално за нея. След два мъчителни дни тя желаеше най-сетне да разбере каква е истината.

 

 

Бяха минали часове, откакто госпожица Крюсе се бе появила в стаята. Аделхайд седеше сама — в креслото, както преди.

Независимо от цялата си мъка господарката се бе оказала принудена да вдигне и утеши госпожица Крюсе, да я отведе в стаята й и да я сложи в леглото й като малко дете. Но преди всичко това госпожица Крюсе отвори цялото си сърце пред нея.

Сега Аделхайд мислеше от часове за госпожица Крюсе и за самата себе си. Беше се отдавала на страданието си, чувствайки, че е много нещастна, защото Даг странеше далеч от нея и бе загубила доверието на Стария Даг. И все пак се бе наслаждавала на цялото богатство на живота, имаше своите малки момчета и трябваше само да потърпи, за да… Сега тя бе научила за съдбата на друг човек, за копнежът към живота, който не можеше да бъде за госпожица Крюсе нищо друго, освен страдание. А онова, което за друг човек беше щастие, за госпожица Крюсе беше свързано единствено със страх и ужас, както и непоносими угризения на съвестта.

Преждевременно Аделхайд строго бе осъдила и мъжа си, и Стария Даг, и госпожица Крюсе, а сега бе разбрала, че срамът тегнеше върху самата нея и баща й.

Всяко нещастие досега тя бе посрещала с горда осанка, опирайки се вътрешно именно на тази горда външност.

Сега всичко бе свършило. Тя се наведе напред и зарови лице дълбоко в ръцете си. Животът никога нямаше да спре да я събаря на земята. И занапред щеше да бъде така. Тези удари бяха само една подготовка… за смъртта.

Някой вървеше нагоре по стълбището с тежки и твърди стъпки. Аделхайд се ослуша, бързо скочи и се втурна към огледалото. Избърса с носната си кърпичка лицето и очите си, оправи косата си и се изправи — по стар навик. Съзнанието й пресякоха светкавични мисли. Защо идваше Стария Даг? От раждането на близнаците досега той не бе идвал в стаята й. Дали не подозираше случилото се с госпожица Крюсе и баща й? Премаля. Какво щеше да каже той за това? И какво тя трябваше да отвърне?

Стария Даг влезе. Застана и се огледа наоколо, сякаш никога не бе идвал тук. Веждите му бяха потънали сред дълбоки бръчки, а на лицето му бе мрачно и сериозно.

След като отстъпи няколко крачки назад, Аделхайд вече стоеше зад голямото кресло и притеснено движеше ръце по облегалката му.

— Ще седнеш ли? — успя да каже най-сетне тя.

— Да — той отиде до стола и седна. — Не си ходила през последните два дни при баща си — рече спокойно. — Той пита за теб.

Аделхайд се обърна бавно към прозореца и се взря навън.

Стария Даг седеше и я гледаше.

— Не ни е дадено да съдим — поучи я той. — Освен това ние, другите, може би невинаги имаме достатъчно милост към ближните си.

Аделхайд трепна. Какво искаше да каже? Дали знаеше нещо, или пък мислеше, че осъжда баща си за пиянството му?

Стария Даг видя безпомощността и притеснението й, които сега я бяха лишили от всякакво самообладание.

— Всичко, което ти знаеш, го знам и аз… Инцидентът с госпожица Крюсе и… всичко останало — каза твърдо той.

Тогава напрежението в Аделхайд избухна. Тя заплака жално зад завесата. Следователно Стария Даг бе знаел всичко и сега идваше да я утеши — точно в момента, когато целият й живот бе потънал в мрак.

— Да, подобно нещо кара гордостта да страда — рече той, — но животът пречупва нашата гордост, Аделхайд. И ние започваме най-добре да го разбираме, когато тя е пречупена.

Стана, направи няколко крачки към вратата, но след това се обърна към нея още веднъж.

— Имаме да си казваме много неща двамата, но тази вечер ти трябва да отидеш при баща си… Не се знае дали ще издържи дълго.

С тези думи Стария Даг си тръгна и стълбището заскърца тежко под неговите стъпки.

Аделхайд се извърна и загледа с твърд поглед към вратата.

Следователно Стария Даг знаеше всичко, имаше свое участие в ужасния инцидент. Ако имаш такова съпричастие в мъката си, може да понесеш всичко по-леко, и той бе дошъл при нея, за да й го каже и да я успокои, като й бе вдъхнал отново нещо от онова предишно усещане за опора. Почувствала го бе като разливаща се топлина по тялото си, докато бе мислила единствено за себе си — както винаги…

Осъзна последните му думи: баща й вероятно умираше… Ненавистта към него, срамът, мъката и най-вече усещането за опора, всичко, което бе мислила и чувствала днес, изчезна с тези негови думи на излизане.

Пред погледа й сякаш минаха за миг картини като видения. Ясно видя пред себе си как баща й пожелава лека нощ в кабинета след сватбената й вечер, как бе я молил с насълзени очи за прошка, че е бил такъв. Но наистина ли му беше простила?

Ненавиждаше го още от девет-десетгодишна възраст, като не бе спирала и до тази минута да го мрази и да се срамува заради него. Със суровия си характер, Стария Даг му беше простил, но тя — не. Нито един път тя не бе направила нищо, за да му достави поне една радост, никога не бе мислила със симпатия за него.

Сега, след предупреждението на Стария Даг, което бе я стреснало като удар на погребална камбана, едва сега видя баща си такъв, какъвто бе в душата й тайно през всички тези години, с тази молба да му прости, а и вероятно вече изпитваше към него мъничко добронамереност.

Ако тогава, в сватбената си вечер, му бе дала една бегла целувка по бузата или дори само един дружески поглед… ала тя вечно бе заета само със себе си и… избяга…

Вероятно през онези дълги нещастни години дори и една приятелска дума би му била от полза. Да, да го беше поканила поне един път, когато той се връщаше към горчивия си живот там, в града, да му бе казала да дойде скоро отново и че ще бъде добре дошъл… Вместо това тя винаги му бе демонстрирала, студена и сдържана, колко се чувства добре, че се избавя от него…

Докато вървеше към новата къща, в съзнанието й се насъбраха всички скъпи спомени за баща й. Колко щастлива се бе чувствала като малка, винаги когато той си идваше в приповдигнато настроение с щурите си идеи. Бе я научил да язди и да кара конски впряг, тогава той беше единствен и всичко за нея. И в ума й за пръв път просветна ярко мисълта, че единствено благодарение на баща си и неговото приятелство с капитан Клинге бе дошла в Бьорндал, където животът й, с всичките радости и мъки, се бе разгърнал.

Сега той, тежко болен и сломен, лежеше от няколко дни само на няколко крачки от нея, вероятно хвърляше погледи към вратата, ослушваше се и безнадеждно чакаше да се появи единствената с неговата плът и кръв.

 

 

Аделхайд почука внимателно на вратата на синята стая, отвори я и надникна вътре. Завесите бяха спуснати, огънят в печката пламтеше уютно, а от свещниците от двете страни на таблата на леглото падаше приглушена светлина. Баща й извърна с мъка главата си и погледна към вратата. Първоначалният прилив на обичайното й отвращение от него се изпари за миг заради гледката на огромната промяна, която бе настъпила у него. Необезпокоявано и спокойно лежеше в двойното легло. С бялата превръзка на челото и сериозният вид на лицето си той изглеждаше като истински войник. Очите му просветнаха, когато видя, че е тя, но веднага угаснаха.

Аделхайд бе стояла дълго в залата, за да се вземе в ръце, преди да се качи. Нямаше да е добре, ако го изненада. Сега тя приседна на леглото, отбягваше погледа му и плъзна очи по завивката. Още не знаеше какво да му каже, но се мъчеше да покаже с жестовете си добронамереност и състрадание.

Бе се опитала да се въоръжи със спокойствие, но сега едва ли имаше нужда от него. Насаме тя често се бе карала да бъде различна от тази, която е, но излезеше ли сред другите, дори и сред най-близките си, отново не беше онази, която искаше да бъде.

Така че скоро след бурята на самообвинение и желанието да бъде отзивчива тя отново се взе в ръце, за да седне и да помисли за това дали бе дошла, защото баща й бе на път да се прости с живота, или затова, че той можеше отново да бъде същият както преди. Седна, но вътрешно имаше желание да избяга. Трудно й беше да покаже добронамереност въпреки желанието си в този момент.

Дали не й пречеше да бъде добра с баща си, наслоеното от майка й? Бе получила строго възпитание от страна на майка си и баба си в най-важните години от живота й и това бе толкова вкоренено в нея, че можеше ли да го изтръгне?

Цялото преживяно страдание и динамичните промени през последните два дни — както и събитията от изтеклите няколко месеца, я бяха накарали да преосмисли нещата и да ги види по-ясно от всякога. Но да ги види, не беше същото като да се промени.

Баща й сякаш прозря това и гледаше безучастно. На връщане от Рьойсла Даг му беше казал, че Аделхайд знае всичко — и факта, че тя бе странила от него през последните два дни, той бе приел като знак за отношението й. Бе питал за нея, но сега, когато тя дойде, в нея имаше само хладен спомен за майка й. Харесваше му, че тя все още беше тук… и нищо повече — не бе очаквал друго. Тихо той лежеше през тези странни дни в леглото, безпрепятствено поглеждайки назад към всички онези превратности в живота му.

Аделхайд го попита как се чувства, а той й отговори с обичайния си непринуден изказ:

— И добре, и зле…

Тя водеше вътрешна борба със себе си, опитваше се да върне онова чувство, което бе почувствала, идвайки насам, но не успя да пречупи себе си, нито да изрази нещо от това пред баща си. Двадесет и шест години бе изпитвала погнуса към него, а сега се бе случило и онова, по-лошо от всичко сторено преди. Как да има сили?

Изправи се и вдигна глава, сякаш да се вслуша. Спокойният глас на Стария Даг и неговите думи, казани в стаята й, неочаквано прозвучаха в нея. Бяха се изплъзнали встрани заради внезапната тревога за живота на баща й, но сега отново се върнаха: „Подобно нещо кара гордостта да страда, но животът пречупва нашата гордост. И ние започваме най-добре да го разбираме, когато тя е пречупена.“

Тя се наведе и главата й клюмна. Казаното от Стария Даг звучеше като заключение на базата на горчив опит, който самият той изцяло е преживял. И той не би й го казал в такъв сериозен момент, ако не бе преценил, че тя трябва да го чуе.

Гордостта ли беше онова, което я затваряше вътре в себе си и не й позволяваше да покаже другото? Дали нещастните години не бяха взели връх в съзнанието й?

Опита се да смири отношението си колкото може повече, за да види дали това ще й помогне; и следвайки този подтик, протегна ръка към леглото. Нещо в нея сякаш я въздържаше, обаче тя положи нежно, но твърдо ръката си върху ръката на баща си. Ръцете им потрепериха и тя го почувства. За пръв път от двадесет и шест години дъщеря му се докосваше до него, неговата дъщеря, която той се бе мъчил да съхрани и до днес вътре в себе си като някогашното живо и добросърдечно момиче.

 

 

Майор Баре притвори очи. Топлината на ръката й за него беше свято усещане, което той бе имал някога, преди много време, и което сега отново достигаше като прилив в него. Лежеше, изпълнен със страх, че тя може да дръпне ръката си; и мисли, които той наистина бе мислил, но никога не бе казал, сега се облякоха в думи — развълнувани, тихи, срамежливи:

— Не мога да очаквам да ми простиш… всичките страдания… които ти донесох… Аделхайд… но аз те обичах повече, отколкото… забелязваше.

Със срам, който я изгаряше, Аделхайд си спомни как той някога, в недоимък, бе ограничавал всичките си удоволствия само за да й купи хубави дрехи, когато тя бе отишла при него след смъртта на майка си и баба си; многото жертвите, които бе правил за нея, сега изплуваха в съзнанието й.

И тя не можеше да отвърне на думите му, като каже, че също го е обичала, защото това нямаше да е вярно. Усети как сълзи щяха да бликнат от очите й и й се искаше да стане, да се овладее, но се чу да казва:

— Бедни… бедни… татко!

И тогава дойдоха сълзите. С едната си ръка, вкопчена в неговата, с другата, притисната към лицето й, тя заплака за него и… за самата себе си.

Аделхайд си беше отишла. Майорът лежеше сам в синята стая. Той беше казал на Аделхайд, че много би желал да поговори със Стария Даг, ако още не си е легнал и това нямаше да го притесни. Часовете минават бавно, когато човек чака, а майорът чакаше… твърде много.

Дочу да се отварят врати и да проскърцват стъпала, после — стъпки в преддверието, но това не бяха стъпките на Стария Даг. Беше само един от слугите, който трябваше да стои през нощта в съседната стая, за да бъде на разположение, в случай че майорът се нуждае от нещо.

Усещане за хладна самота се възцари над него. Вероятно така щеше да настъпи краят, а че беше край, той ясно си даваше сметка за това. Раната пулсираше и човъркаше в главата му, а пристъпите на мрак идваха един след друг.

Някъде в новата къща се затвори врата и някой се заизкачва по стълбището, после влезе във всекидневната. Дъхът на майора застина от напрежение, после облекчено бе изпуснат. Бяха стъпките на Стария Даг.

 

 

Стария Даг нареди на слугата в съседната стая, който трябваше да бди, да си ляга. Сам щеше да се грижи за майора тази вечер, беше си починал няколко часа и затова така късно бе дошъл.

Много приятели бе имал през живота си майор Баре, но такъв като Даг не бе имал — помисли си той.

Даг бе стоял тук от ранна заран и през целия ден, като няколко пъти майорът бе изпадал в безсъзнание. Бе пожелал да види момчетата на Аделхайд и Даг ги доведе; болният поговори живо и приятелски с тях, но когато си тръгнаха, той изведнъж отпадна, захлипа и след това отново загуби съзнание.

Сега, когато се появи за нощното будуване, Стария Даг тайно носеше нещо в ръка и го сложи внимателно на масичката до леглото. Майорът насочи очи натам и видя, че беше чашка, пълна с нещо.

Лекарят беше забранил да му се дава нещо, което разпалва кръвта, защото то можело да докара смърт; но Даг прецени, че тази чашка не може да стори нищо на майора и че ще му достави мъничко удоволствие при цялото това боледуване на легло; а това беше старият френски коняк, останал още от времето на Терезе. Той винаги бе жадувал за него.

Майорът обикновено изпиваше всичко до дъно, когато имаше такъв случай; днес обаче отпиваше по малко и предпазливо, като изпразни бавно чашката, наблюдавайки я с тъжен поглед. Това вероятно щеше да бъде неговата последна чаша.

Стария Даг седна и сведе глава, но от време на време поглеждаше към болния. Майорът бе спал, похърквайки, цели три часа. Сега се събуди и се огледа наоколо. Даг му напомни да не мърда много главата си и той послушно легна по гръб.

— Искаш да кажеш, че идва време да преосмислиш всичко в този живот и да го видиш такова, каквото е — рече той, без да обръща глава… и имаше някаква стара голяма истина в това.

Даг не каза нищо, само погледна замислено пред себе си.

— Аделхайд е идвала тук — рече след малко той.

По лицето на Баре премина някакво чувство. Стисна очи и Даг видя как дишането му стана тежко, задъхано и как по бузите му се стекоха сълзи. Разчувствано, но тихо, някак на себе си, майорът каза:

— Идването на Аделхайд съживи за мен толкова спомени… от времето, когато беше още малка. Това беше най-светлото време в живота ми, после вихърът отново ме завъртя и всичко се плъзна по наклонената плоскост, както беше в младостта ми. — Баре се умълча и остана така известно време, след което гласът му прозвуча малко по-силно и по-разчувствано: — Не, по-добре да не говоря за онова светло време. Пропилях всичко в живота си… всички, които бяха в досег с мен… баща ми, майка ми, жена ми, Аделхайд и много други; а сега и вас тук, и госпожица Крюсе, бедната… последната, която повярва, че в мен има нещо.

Двамата мълчаха дълго време. Никой от тях не чуваше свирепия нощен вятър отвън, нито уютното пращене на огъня в печката вътре. Мислите и на двамата бяха отлетели далеч–далеч извън мястото и времето.

Тогава Стария Даг най-сетне рече:

— Да, не може да се каже, че си бил добър воин.

Тогава майор Баре трепна и въпреки всички забрани надигна глава, дори нещо повече — подпря се на лакти и погледна Даг с такъв поглед, сякаш виждаше призрак пред себе си.

Майорът бе имал една-единствена опора в живота си: като човек и войник той можеше и да не е безукорен, но бе безстрашен воин. Хората, които бяха виждали това, още говореха за решителността и безразсъдната му смелост в мигове на опасност.

— Не съм бил добър воин? — успя най-накрая да каже той.

Стария Даг постоя известно време, сякаш не виждаше и не чуваше нищо, и когато отвърна, гласът му беше спокоен и неподатлив на яростта във въпроса на майора.

— През цялото време аз мисля за… за борбата вътре в мен. А в подобна битка ти не си бил добър воин. Винаги си се поддавал на страстите си, никога не си се борил с тях, а това носи нещастие на човек… на него самия и на хората около него. Живял си първично. Не искам да кажа, че точно аз съм този, които има право да те съди, но мисля само върху онова, което каза — че ти никога не си се борил с това, винаги си се оставял единствено да бъдеш носен и тласкан назад, непрекъснато назад. Мисля си, че ти лежиш сега тук и обръщаш поглед назад към погрома си. Единствено за това мисля.

Майорът отново положи глава на възглавницата, а Даг продължи, първоначално тихо, но след това с по-силен глас:

— И аз съм преживял в живота си много погроми… може да има и други… но ние трябва да се борим и възпротивяваме… докато ни обгърне сетния мрак… на смъртта.

Майорът се бе загледал с празен поглед, като че ли му беше писнало от такива проповеди; но Даг рече шепнешком:

— Накрая ти обърна гръб на битката и… реши да побегнеш.

Тогава майорът обърна глава към него. Погледът му съдържаше настойчив въпрос. По време на военната му служба никога не бе бягал.

— Ти не поиска да продължиш докрай битката — рече твърдо Даг.

Тогава майорът разбра, че Даг говореше за изстрела, лицето му се изчерви, а дишането му дълго време беше неритмично и на пресекулки. Най-накрая каза:

— Вероятно имаш право, че не съм оказвал никаква съпротива и вечно само съм отстъпвал; но при мен нещата се стекоха по различен начин, отколкото при другите хора… за мен беше твърде късно… Никога не си го изпитвал.

И той му разказа много неща от войнишкия си живот с другари, които се надпреварваха в пиене и жени… и как това го е направило такъв, какъвто е. Беше същото онова, което бе казал на Аделхайд, но още по-откровено.

Погледът на Даг отново придоби своя осъдителен блясък.

— Нима си мислиш, че ние, останалите, не сме имали никакви изкушения? Така ли?… И аз имах такива, когато бях млад, и тук, и в града, навсякъде, където съм забелязвал хубава, млада жена. Но така здраво се борех с изкушението, че станах просто враг на жените. А по-късно, при моето благосъстояние и всичко останало, немалко жени са ме желали и са ми хвърляли погледи. Смяташ ли, че съм бил сляп… или безчувствен? Не, бях принуден да се боря и да си проправям път през съблазните. И през още много други изритания, през вродената ми грубост, многото пари и алчността и… всичко останало. По едно време повярвах, че съм завършил благополучно борбата си с живота и съм се сдобил с победа, точно тогава обаче всичко тръгна назад и аз проумях, че цели тридесет години съм бил заслепен от богатството, опомних се и започнах отново да се боря. Човек е принуден да понася загуби, но не бива мързеливо да се примирява с тях. Трябва да се изправя за нова борба. За това е нужна такава смелост, каквато и за това да отстоиш себе си като мъж в разгара на една битка. Миговете на борбата са най-светлите в живота ни, всичко останало е мрак… живот смърт…

Майорът мълчеше, но Даг позна по погледа му, че следя мисълта му.

Дълго време никой от двамата не каза нищо, но Даг беше неспокоен, като че ли нещо му тежеше на сърцето, и накрая той го разкри — набързо, сякаш нямаше време:

— Какво мислиш; да повикаме ли свещеника утре?

Майорът раздвижи ръката си, сякаш се бранеше от нещо, а изразът на лицето му изписа едно решително не.

— Твърде късно е… Цял живот съм странил от подобно нещо, нека остана така.

Но в последните думи гласът му не звучеше толкова категорично.

— Щом аз успях да се пречупя и да ти кажа това — рече Стария Даг — и ти ще трябва да се пречупиш и да го приемеш. Горе на Рьойсла, а и днес, ти се докосна до светлите мигове на живота. Колкото и смел човек да си, и ти носиш в себе си същото нещо, което таим и ние, останалите.

— Добре, но не точно този свещеник — рече накрая майорът.

Стария Даг знаеше, че свещеникът е далечен роднина на съпругата на майора — и двамата знаеха за живота на майора, а Даг дори бе разказал на Баре за погребението на пияния ленсман и как твърдо се беше държал свещеникът. Това беше всичко, което си мислеше майорът. Даг помисли още малко и рече:

— Разбираемо е. Но в такива моменти човек няма нужда от свещеник, който да говори така, както му харесва. Той ще дойде, за да се бори не срещу теб, а заедно с теб. Няма да те съди, защото ще оцени колко ти е струвало да го приемеш. И ще открие, че си на добър път.

Майорът се опита още веднъж да възрази, че е твърде късно, но Стария Даг вече се бе изправил да си върви. На вратата просто каза:

— Пребори се вътре в себе си за това, Баре. Докато у нас трепти искрица живот, имаме правото да се борим. — Гласът му стана несигурен и той затръшна рязко вратата зад себе си.

Стария Даг събуди слугата, за да поеме будуването, и пипнешком се отправи в тъмното към спалнята си. Много неща бе извършил през живота си, но това, че убеди майора да приеме свещеника, беше едно от най-трудните.